Катрин Мансфийлд
В залива (1)

I

Зазоряваше. Слънцето още не беше изгряло и целият залив Кресънт се криеше под бяла морска мъгла. Нямаше ги големите, покрити с гъсталаци хълмове отзад. Не се виждаше къде свършват и откъде започват ливадите и бунгалата. Изчезнал бе и песъчливият път с полянките и бунгалата отвъд него; нямаше ги белите дюни, обрасли с червеникава трева; по нищо не личеше кое е бряг и кое — море. Бе паднала тежка роса. Тревата беше синя. Големи капки висяха по храстите и едва се задържаха; сребристото пухкаво тои-тои се бе отпуснало на дългите си стебла, а всички невени и розови карамфили в градините на бунгалата се бяха свели до земята от мокрота. Прогизнали бяха студените обички, кръгли росни перли лежаха по плоските листа на латинките. А може би морето е навлязло тихо в тъмнината, а може би голямата вода е пропълзяла скришом — но до къде? Дали пробуденият посред нощ не би видял огромна риба да трепва край прозореца му и да изчезва пак…

А-а — А-ах! — въздишаше сънливото море. А откъм гъсталака идваше ромонът на ручейчета — забързани, леки, те се провираха край гладките камъни, втурваха се във вирчета, обрасли с папрат, и пак изскачаха навън; чуваше се и плясъкът на едри капки по широки листа и още нещо — но какво? — някакво размърдване и потрепване, припукване на клон, а после такава тишина, като че някой се ослушва.

Иззад залива Кресънт, между купищата пропукани скали, с трополене се появи стадо овце. Те бяха сгушени като малка, сплъстена вълнена къделя, а тънките им, клечести крачета ситняха припряно, подплашени сякаш от студа и тишината. Подире им подтичваше старо овчарско куче, с прогизнали лапи, изцапани с пясък; то душеше земята, но някак нехайно, сякаш си мислеше за друго. После в скалистия проход се появи и самият пастир. Беше мършав, изправен старик, с ямурлук, замрежен от малки капчици, кадифени панталони, пристегнати под коляното, и широкопола мека шапка със синя кърпа, надиплена по периферията. Едната му ръка бе мушната в колана, в другата стискаше хубава излъскана жълта гега. И както крачеше, спокойно и бавно, той леко си подсвиркваше, а веселата му, отнесена свирня звучеше някак тъжно и нежно. Старото куче подскочи игриво, после се сепна засрамено от лекомислието си и запристъпва, изпълнено с достойнство, край своя господар. Овцете прибягваха напред; започнаха да блеят и призрачни стада им отговориха от дълбините на морето. „Бе-е! Бе-е-е!“ За известно време те сякаш тропаха на същото място. Напред се простираше песъчливият път с плитките локви; все същите прогизнали гъстаци се редяха от двете му страни и същите тъмнеещи огради. Изведнъж нещо огромно изникна пред тях; грамаден рошав гигант с разперени ръце. Беше голямото евкалиптово дърво пред магазинчето на мисис Стъбз и като минаха край него, лъхна ги силен дъх на евкалиптова смола. Но ето — широки светли петна проблеснаха в мъглата. Овчарят прекъсна свирнята; той отри червения си нос и мократа брада о мокрия ръкав, присви очи и погледна към морето. Слънцето изгряваше. Чудно как бързо изтъня мъглата, избяга, разся се от плитката равнина, изтърколи се от гъсталака и изчезна, като че някой я подгони; едри спирали и къдри се блъскаха и бутаха под напора на сребристите лъчи. Далечното небе — светло, чисто синьо — се отразяваше в локвите, а капките, плувнали по телеграфните стълбове, се разискриха в светли точки. Набразденото лъскаво море беше тъй блестящо, че от него заболяваха очите. Овчарят измъкна от джеба си една лула, с чашка като жълъд, порови за щипка ситен тютюн, отдели малко и натъпка лулата. Беше достоен, хубав старец. Когато запали и синият дим обви главата му, кучето, което го наблюдаваше, изпита гордост от своя господар.

„Бе-е! Бе-е-е!“ Овцете се пръснаха във ветрило. Бяха напуснали лятната колония, преди някой да се е размърдал и да е вдигнал размътена глава; тяхното блеене звучеше в сънищата на децата… те протягаха ръчици да приласкаят, да притиснат малките пухкави агънца от своите сънища. Тогава се появи първият обитател; беше Флори, котката на Бърнълови, седнала на стълба до вратата, подранила както винаги в очакване на млекарката. Когато зърна старото овчарско куче, тя подскочи, изви гръбнак, присви сивата си глава и сякаш гнусливо потръпна. „Уф! Каква груба, отвратителна твар!“ — каза Флори. Но старото куче, без да я погледне, подмина с клатушкане нататък. Само едното му ухо помръдна, за да покаже, че я е видял и че я смята за глупава млада женска.

Утринният бриз се вдигна в гъсталака и уханието на листата и мократа черна земя се смеси с острия мирис на морето. Стотици птички пееха. Кадънка прехвръкна над главата на овчаря и като кацна на върха на една клонка, извърна се към слънцето и разчорли перушинките на гърдите си. Стадото бе подминало рибарската хижа, подминало бе и порутената колиба, където живееше млекарката Лейла със старата си баба. Овцете се разпиляха по жълтото мочурище, а Уог, овчарският пес, забърза подире им, подбра ги и ги подкара към стръмния, тесен скалист проход, който извеждаше от залива Кресънт към котловината Дейлайт. „Бе-е! Бе-е-е!“ — долиташе далечното им блеене, докато се клатушкаха по съхнещия път. Овчарят прибра лулата — пусна я в горния джеб на палтото си, само чашката остана да стърчи отвън. И пак зазвуча леката, весела свирня. Уог се отби до някакви скали, подуши нещо и дотича обратно, отвратен. Като се бутаха, блъскаха и подтичваха, овцете кривнаха зад завоя, след тях от погледа изчезна и овчарят.