Катрин Мансфийлд
В залива (7)

VII

Беше отлив; плажът беше опустял; мързеливо приплясваше топлото море. Слънцето жареше, жареше горещо и огнено по ситния пясък; препичаше сивите, сините, черните и бели пъстри камъчета. То изсмукваше малките водни капки от вдлъбнатините на облите миди; избелваше розовия повит, плъзнал по пясъчните хълмове. Всичко бе замряло освен малките пясъчни скакалци. Пат-пат-пат! Те бяха неуморни.

Отсреща, по накичените с водорасли скали, които при отлив приличаха на дръгливи животни, слезли на водопой, слънчевите лъчи проблясваха като сребърни парички, изпуснати във всяка една от скалните локви. Танцуваха, трептяха и ситни вълни заливаха шуплестите брегове. Надзърнеш ли, надвесен над тях, всяка локва приличаше на езеро с розови и сини къщи, струпани по бреговете; а какви безкрайни планини се вдигаха над тези къщи — какви проломи, проходи, какви опасни ждрела и стръмни пътеки водеха до брега. Долу се люлееше морската гора: розови тънки дървеса, кадифени анемони и напръскани с оранжево водорасли. Ето — едно камъче на дъното помръдва, поклаща се, мярва се черно пипало; ето — призрачно същество потрепва и се загубва. Нещо ставаше с розовите люлеещи се дървеса; превръщаха се в студено сини като лунна светлина. Дочу се едно тихичко „плоп“! Кой направи това? Какво ли се случваше там, долу? А колко силно, колко задушно миришеха водораслите под жаркото слънце…

Зелените капаци на бунгалата в лятната колония бяха затворени. Навред по верандите, прострени по поляните, намятани по оградите висяха като отмалели бански костюми и дебели раирани хавлии. По первазите на всички задни прозорци се виждаха сандали, купчинки камъни, по някоя кофичка или сбирка от миди. Гъсталакът трептеше в омарата, песъчливият път беше пуст, само Траутовото псе Снукър лежеше проснато по средата. Сините му очи бяха избелени нагоре, краката му бяха изпружени вдървено и то въздъхваше отчаяно, за да покаже сякаш, че е решило да му сложи края и чака някоя милостива каруца да мине насам.

— Какво гледаш, бабо? Защо все спираш и се взираш в стената!

Кезайя и баба й си почиваха заедно следобед. Момиченцето, съблечено по гащички и ризка, с голи ръце и крака, лежеше върху една от бухналите възглавници на леглото на баба си, а старата жена, в бяла домашна роба с волани, седеше в люлеещия се стол до прозореца с дълго розово плетиво в скута. Тази тяхна стая, както останалите стаи в бунгалото, беше от светло лакирано дърво, а подът беше гол. Мебелите бяха очукани и най-обикновени. Тоалетката например представляваше сандък, покрит с набрана муселинена пола, а огледалото над нея бе много странно; сякаш беше прорязано от мълния. На масата имаше ваза с морски гърлици, така натъпкана, че повече приличаше на кадифен игленик, и една специална мида, която Кезайя бе подарила на баба си да си слага топлийките, и друга една, още по-специална, която според нея бе много подходяща за поставка на часовник.

— Кажи, бабо — повтори Кезайя.

Старата жена въздъхна, нави два пъти преждата около палеца си и прекара през нея кокалената кука. Заплиташе наново.

— Мислех си за вуйчо ти Уилиям, мила — каза тя тихо.

— За австралийския вуйчо Уилиям ли? — попита Кезайя. Имаше и друг.

— Да, разбира се.

— Оня, когото не съм виждала ли?

— За него.

— А какво се случи с него? — Кезайя знаеше много добре, но искаше да го чуе отново.

— Отиде на мините, получи слънчев удар и умря — отвърна старата мисис Фейрфийлд.

Кезайя премигна и отново си представи картината… Един малък човек, повален като оловен войник край голяма черна дупка.

— Домъчнява ли ти, като си мислиш за него, бабо? — Не обичаше баба й да е тъжна.

Сега на свой ред старата жена се замисли. Домъчняваше ли й? Да се връща назад. Да се взира в миналото, както Кезайя я бе хванала преди малко. Да продължава да ги мисли, както може само една жена, въпреки че тях отдавна вече ги няма. Натъжаваше ли я това? Не, такъв е животът.

— Не, Кезайя.

— Но защо? — настояваше Кезайя. Тя вдигна гола ръка и започна да си рисува във въздуха. — Защо е трябвало да умре вуйчо ми Уилиям? Не е бил стар.

Мисис Фейрфийлд започна да отброява по три бримки.

— Така се случи — каза тя разсеяно.

— А всеки ли трябва да умре?

— Всеки!

— И аз ли? — Кезайя не можеше да повярва.

— Някой ден и ти.

— Но, бабо! — Кезайя размаха левия си крак и размърда пръсти. По тях имаше пясък. — Ами ако не искам?

Старата жена въздъхна отново и издърпа дълъг конец от кълбото.

— Никой не ни пита, Кезайя — каза тя тъжно. — То ще се случи с всички ни, рано или късно.

Кезайя притихна и се замисли над това. Тя не искаше да умира. Това значеше, че ще трябва да си отиде оттук, да си отиде от всякъде, завинаги, да си отиде… да си отиде от баба си. Тя се извърна бързо.

— Бабо — обади се тя стреснато.

— Какво, скъпа!

— Ти няма да умираш. — Кезайя беше категорична.

— Хайде, Кезайя — баба й я погледна, усмихна се и поклати глава, — да не говорим за това.

— Няма. Не бива да ме оставяш. Не може да те няма. — Това беше ужасно. — Обещай ми, че никога няма, бабо — замоли се Кезайя.

Бабата продължи да плете.

— Обещай ми! Кажи „няма“!

Но баба й продължаваше да мълчи.

Кезайя се изтърколи от леглото; не можеше да понася това повече, леко скочи на бабините си колене, обви ръце около шията на старата жена и започна да я целува — под брадичката, зад ухото, взе да й духа във врата.

— Кажи няма… кажи няма… кажи няма… — задъхваше се тя между целувките. А после нежно и леко започна да гъделичка баба си.

— Кезайя! — Старицата изпусна плетивото. Облегна се на стола. И тя започна да гъделичка Кезайя.

— Кажи няма, кажи няма, кажи няма — кискаше се Кезайя и двете, прегърнати, се заливаха от смях.

— Хайде, стига вече, катеричке! Стига, дивото ми жребче! — каза мисис Фейрфийлд, оправяйки бонето си. — Вдигни ми плетката!

И двете бяха забравили какво „няма“.