Катрин Мансфийлд
В залива (10)

X

Той щеше да дойде по-рано, но в градината бе срещнал Линда, която се разхождаше нагоре-надолу по тревата, поспираше се да откъсне някой увехнал карамфил, да подпре друг, приведен надолу, да вдъхне ухаещо цвете, а после продължаваше нататък, унесена в своя свят. Върху бялата рокля тя носеше жълт шал с розови ресни, от магазина на Китаеца.

— Здравей, Джонатан! — извика Линда. А Джонатан смъкна смачканата си шапка, притисна я до гърдите си, коленичи и целуна ръката на Линда.

— Привет теб, хубавице! Привет, мой Небесен Прасковен Цвят! — забоботи нежно плътният му глас. — Къде са другите благородни дами?

— Берил отиде да играе бридж, а мама къпе момчето… Дошъл си да заемеш нещо, нали?

На Траутови все им трябваше по нещо и вечно отскачаха до Бърнълови в последния момент.

Но Джонатан отвърна кратко:

— Малко любов и малко нежност — и тръгна с нея.

Линда седна в хамака на Берил под чаеното дърво, а Джонатан се излегна на тревата край нея, откъсна една трева и взе да я дъвче. Те се познаваха добре. От другите градини долитаха детски гласове. Рибарска каручка трополеше по песъчливия път, а някъде отдалече се чуваше кучешки лай, приглушен, сякаш кучето бе навряло главата си в чувал. Заслушаш ли се, можеше да чуеш мекия плясък на морския прилив, шумолящ в камъчетата. Слънцето залязваше.

— И тъй, ти тръгваш на работа в понеделник, нали, Джонатан? — запита Линда.

— В понеделник вратата на кафеза се отваря и хлопва зад жертвата за нови единайсет месеца и седем дни — отвърна Джонатан.

Линда се залюля.

— Трябва да е ужасно — рече тя бавно.

— Да се разсмея ли, о, сестро мила? Сълзи ли да зароня?

Линда беше свикнала с тези приказки на Джонатан и не им обърна внимание.

— Предполагам — обади се тя разсеяно, — че се свиква. На какво ли не свиква човек.

— Така ли? Хм! — това „хм“ прокънтя тъй, сякаш излизаше изпод земята. — Не знам как е с другите — мрачно отвърна Джонатан, — но аз и досега не съм успял.

Като го гледаше излегнат край нея, Линда отново осъзна колко чаровен беше той. Странно, като си помислиш, че е най-обикновен чиновник, че Станли печели два пъти повече от него. Какво му беше на Джонатан? Не беше амбициозен, май че това. А му личеше, че е надарен, изключителен. Страстно обичаше музиката, всяка спестена стотинка даваше за книги. Бликаше от нови идеи, кроежи, планове. Но нищо не излизаше от това. Огънят на новото пламтеше у Джонатан, усещаше се как гори тихо, докато обясняваше, описваше и се разпростираше върху новите идеи, но миг след това угасваше, оставаше само пепелта и Джонатан продължаваше нататък с някакъв глад в черните си очи. В такива моменти той прекаляваше с абсурдния си начин на говорене — освен това беше солист на хора и пееше в църква с такава страховита драматична изразителност, че и най-незначителният химн зазвучаваше с нечестива сила.

— Струва ми се толкова идиотско, толкова гадно, че тръгвам в понеделник на работа — продължи Джонатан, — и всякога е било тъй и тъй ще бъде. Да прекараш най-хубавите години от живота, залостен на един стол от девет до пет и да драскаш в някакъв тефтер! Глупашки начин да пропилееш нечий… своя едничък къс живот! А може би унасям се в мечти?

Той се претърколи и погледна към Линда.

— Обясни ми каква е разликата между моя живот и живота на един обикновен затворник? Единствената разлика, според мен е, че аз сам съм се натикал в затвора и че няма кой да ме освободи. Това е по-непоносимо от обратното. Защото, ако бях вкаран вътре с ритници, против моята воля — още със затварянето на вратата, или да кажем след пет години, бих приел това положение и щях да почна да се интересувам от полета на мухите, щях да започна да броя стъпките на тъмничарите по коридора, да се заслушвам в тяхната походка и тъй нататък. А сега аз приличам на насекомо, доброволно влетяло в стая. Блъскам се в стените, блъскам се в прозорците, удрям се в тавана, правя всичко възможно на този свят, освен да излетя отново навън. И през цялото време си мисля като тази еднодневка или тази пеперуда, или каквото и да било там: „Животът е кратък! Животът е кратък!“ Имам само един ден или една нощ, а отвъд се простира безбрежната, изпълнена с опасности градина, неоткрита, непроучена.

— Но щом се чувствуваш така, защо тогава… — започна Линда бързо.

— Ха! — извика Джонатан. И това „ха!“ беше почти ликуващо. — Сега ме хвана. Защо? Защо наистина? Това е то влудяващият, удивителен въпрос. Защо не излетя обратно навън? Ето ти го прозореца или вратата, или през каквото и да съм влязъл там. Те все пак се отворени, нали? Защо не ги потърся и не избягам. Отговори ми на това, сестрице моя!

Той не й даде време да отговори.

— Но аз съм същото такова насекомо. По някаква причина — Джонатан замълча, — по някаква причина това не е позволено, забранено е, това е против закона на насекомите — да спреш да се блъскаш, да се удряш и да пълзиш по стъклото дори за миг. Защо да не напусна службата? Защо да не обмисля сериозно, сега например, кое ми пречи да напусна? Не е защото съм обвързан безвъзвратно. Имам да храня две момчета, но в края на краищата те са момчета. Мога да хвана морето или пък да се запилея на работа в планините, или… — Изведнъж той се усмихна на Линда и каза с променен глас, сякаш споделяше някаква тайна. — Слаб… слаб съм. Без опора. Без котва. Без ръководен принцип, ако искаш. — И тогава тъмният кадифен глас се разля:

И моят разказ ти изслушай,

как той разкрива се пред теб…

Замълчаха.

Слънцето беше се скрило. На запад по небето се трупаха големи разкъсани розови облаци. Широки потоци от светлина се промъкваха през облаците и иззад тях, сякаш искаха да залеят цялото небе. Отгоре синевата избледняваше; превръщаше се в светло злато, а гъсталакът, очертан на него, блестеше, тъмен и лъскав като метал. Понякога, когато тези потоци от светлина се явяват на небето, те са зловещи. Те напомнят, че там горе седи Йехова, бдящият бог, Всевишния, чийто поглед те следи зорко, неуморимо. Ти знаеш, че пришествието му ще направи от цялата земя разрушено гробище; безстрастните, лъчисти ангели ще те влачат насам-натам и няма да остане време да обясниш и най-простите неща… Но тази вечер Линда чувствуваше нещо безкрайно радостно и нежно в тези сребърни лъчи. А морето беше затихнало. То дишаше леко, като че искаше да влее тази нежна, радостна красота в своята гръд.

— Всичко е сбъркано, всичко е сбъркано — долетя призрачният глас на Джонатан. — Лоша е сцената, лош е декорът… три стола, три бюра, три мастилници и едно мръсно перде.

Линда знаеше, че той никога няма да се промени, и въпреки това запита:

— Но нима е късно, дори сега?

— Стар съм — стар съм — въздъхна Джонатан. Той се наведе към нея и прокара ръка по главата си. — Гледай! — Черната му коса беше прошарена със сребро като гърдите на черна птица.

Линда се изненада. Не знаеше, че е побелял. Но сега, като се изправи до нея, когато се протегна и въздъхна, тя го видя за пръв път нерешителен, унил, угрижен, докоснат вече от годините. Изглеждаше много строен на тъмнеещата трева и през ума й мина: „Като плевел е“.

Джонатан се приведе отново и целуна пръстите й.

— Небесата да възнаградят твоето търпение, господарко моя — промълви той. — Тръгвам да търся наследниците на моята слава и моето богатство.

И си отиде.