Катрин Мансфийлд
В залива (6)

VI

Излегната в шезлонга, под чаеното дърво, което се издигаше в средата на предната полянка, Линда Бърнъл прекарваше сутринта, унесена в мечти. Не правеше нищо. Поглеждаше към тъмните, надвиснали над нея сухи листа на дървото, към сините цепнатинки помежду тях и от време на време по някое мъничко жълтеникаво цветче падаше отгоре й. Красиво — да, ако сложиш едно от тези цветченца на дланта си и го разгледаш внимателно, то наистина е едно изящно мъничко нещо. Всяко от тези бледожълтеникави листенца блестеше, сякаш изваяно от любеща ръка. Малкото езиче по средата му придаваше вид на камбанка. Обърнеш ли го, отвън то беше като тъмен бронз. Но още щом цъфнеха, те окапваха и се разпиляваха. Отърсваш ги от роклята си разсеяно; а понякога тези ужасни малки неща се заплитат и в косата. Защо цъфтят тогава? Кой е този, който се измъчва — а може би се радва — да сътворява всички тези неща, които тъй безсмислено се пропиляват… Колко загадъчно.

На тревата до нея, между две възглавници, лежеше момчето. Лежеше дълбоко заспало, с извърната главичка. Нежната тъмна косичка приличаше повече на сянка, отколкото на истинска коса, а ушенцето му беше като ярък, розов корал. Линда сключи ръце над главата си и кръстоса крака. Толкова приятно бе, че всички тези бунгала са празни, че другите са долу на плажа и нито се виждат, нито се чуват. Цялата градина беше само нейна; тя беше сама.

Ослепително бели, карамфилите сияеха; златооките невени трептяха; латинките обвиваха стълбовете на верандата като зелени и златни пламъчета. Защо нямаме време да наблюдаваме тези цветя достатъчно дълго, време да привикнем с техния нов и необичаен вид, време да ги опознаем! Но поспреш ли да разгледаш листцата, да видиш задната им страна, животът се вмъква и те повлича. И както си лежеше на шезлонга, Линда се почувствува много лека; също като лист.

Но ето го Живота, като вятър, който я грабна и разклати; трябваше да го последва. О, боже, все така ли ще бъде? Няма ли избавление?

… Стои на верандата на техния дом в Тасмания, облегната на коленете на баща си. А той и обещава: „Щом ти и аз пораснем, Лини, ще запрашим нанякъде, ще побегнем. Като две момчета. Мечтая си да плуваме нагоре по някоя река в Китай.“ Линда виждаше тази река, много широка, покрита с малки салове и лодки. Виждаше жълтите шапки на лодкарите и чуваше кресливите им, тънки гласове, като подвикваха…

— Хайде, татко.

Но тъкмо тогава един широкоплещест младеж с яркочервена коса премина бавно край дома им и бавно, дори тържествено свали шапка. Бащата на Линда подръпна ухото й закачливо, както му беше обичай.

— Любимият на Лини — прошепна той.

— Боже, татко, представяш ли си — да се омъжа не за друг, ами за Станли Бърнъл!

И все пак тя се омъжи тъкмо за него. И нещо повече дори — тя го обичаше. Но не Станли, когото всеки познаваше, не ежедневния Станли; а плахия, чувствителен, невинен Станли, който коленичеше всяка вечер да си чете молитвата и който тъй се стремеше да бъде добър. Станли беше чистосърдечен. Когато вярваше в някого — както вярваше в нея например, — правеше го с цялото си сърце. Беше много почтен; не умееше да лъже. А как ужасно страдаше, ако се усъмнеше, че някой — или тя, да речем — не е бил напълно прям, напълно откровен с него! „Това не мога да го разбера!“ Той тръсваше думите разгневено, ала чистият му, тревожен, объркан поглед беше като на уловен звяр.

Но бедата бе — тук Линда бе готова да се засмее, макар да не беше никак смешно, — че тя виждаше своя Станли твърде рядко. Имаше проблясъци, моменти, мигновения на затишие, но през цялото останало време те сякаш живееха в дом, който бе готов всеки миг да се подпали, на кораб, който се разбиваше всеки ден. И винаги не друг, а Станли бе в центъра на опасността. Цялото й време бе посветено на това да го спасява, да го подкрепя, да го успокоява и да изслушва оплакванията му. Останалото си време прекарваше в това отвратително раждане на деца.

Линда се намръщи; приседна бързо на шезлонга и обхвана глезените си. Да, в това бе недоволството й от живота; това не можеше да разбере. Това бе въпросът, който задаваше непрестанно и напразно очакваше отговор. Лесно е да се каже, че неизбежната участ на жената била да ражда деца. Но това не беше вярно. Тя можеше да го докаже. Беше смазана, обезсилена, обезверена от тези раждания. А което ги правеше двойно по-непоносими — не обичаше децата си. Излишно бе да се преструва. Дори и да беше имала сили, тя не би кърмила, не би играла с момиченцата. Не, сякаш леден дъх я беше смразявал изцяло при всяко едно от тези преживявания; не й беше останала никаква топлинка за тях. Колкото до момчето — слава богу, майка й го беше поела; той беше дете на майка й, на Берил, или на който ще. Почти не беше го вземала в ръцете си. Беше толкова равнодушна към него, че като го гледаше да лежи тук… Линда погледна надолу.

Момченцето се беше обърнало. Лежеше с лице към нея и беше будно. Тъмносините му бебешки очи бяха отворени; като че ли тайничко наблюдаваше майка си. И изведнъж лицето му се набръчка; разцъфна в широка, беззъба усмивка, като истински лъч.

— Ето ме! — казваше сякаш щастливата усмивка. — Защо не ме обичаш?

Имаше нещо тъй чаровно, тъй неочаквано в тази усмивка, че Линда също се усмихна. Но бързо се съвзе и хладно му отвърна:

— Не обичам бебета.

— Не обичаш бебета? — Момченцето не можеше да повярва. — Не обичаш мене?

То размаха глуповато ръчички към майка си.

Линда се плъзна от стола на тревата.

— Защо продължаваш да се усмихваш? — строго каза тя. — Ако знаеш за какво си мисля, веднага ще спреш.

Но то само лукаво присви очи и завъртя главичка на възглавницата. Не беше повярвало на нито една дума.

— Разбираме ги тия! — усмихна се момченцето.

Линда бе тъй изненадана от доверчивостта на това мъничко създание… Ах, не, да бъдем искрени. Не това изпитваше тя; нещо далеч по-различно, нещо толкова ново, че… Сълзи заиграха в очите й; тя прошепна на момченцето:

— Ей, миличко!

Но момченцето беше забравило за майка си. Усмивката му беше изчезнала. Нещо розово, нещо меко трептеше пред него. Посегна да го сграбчи, но то се скри мигновено. Ала когато се отпусна, друго, като предишното, се появи. Този път трябваше да го хване. Направи отчаяно усилие и се претърколи.