Катрин Мансфийлд
В залива (4)

IV

— Почакай ме, Изабел! Кезайя, почакай ме!

Малката бедна Лоти пак беше останала назад, защото й се виждаше ужасно трудно да премине през стълбите на оградата сама. Когато стъпи на първото стъпало, коленете й омекнаха; тя се вкопчи в дирека. Сега трябва да се премести някой крак. Но кой крак? Това никога не можеше да реши. А когато най-сетне спусна с отчаяние единия си крак, изпита ужасно чувство. Не беше нито на ливадата, нито на туфестата трева. Обгърна с отчаяние дирека и викна:

— Почакайте ме!

— Не, няма да я чакаш, Кезайя! — рече Изабел. — Такава е глезла. Само знае да хленчи. Хайде!

И подръпна блузката на Кезайя.

— Ще ти дам кофичката си, ако дойдеш с мене — любезно каза тя, — по-голяма е от твоята.

Но Кезайя не можеше да остави Лоти сама. Изтича при нея. Със зачервено лице, Лоти дишаше тежко.

— Ей тука, сложи си другия крак — рече Кезайя.

— Къде?

Лоти гледаше надолу към Кезайя, сякаш от някаква висока планина.

— Ей тук, гдето ми е ръката — и Кезайя потупна мястото.

— А, там значи! — Лоти въздъхна дълбоко и премести другия крак.

— Сега се поизвърти, седни и се плъзни — обясни Кезайя.

— Но тук няма на какво да се седне, Кезайя — проплака Лоти.

Най-после успя и когато и това свърши, поотърси се и засия.

— Ставам все по-добра на стълбите, нали, Кезайя?

Лоти беше голяма оптимистка.

Розовата и синя шапчица следваха яркочервената шапчица на Изабел по този стръмен и хлъзгав хълм. На върха поспряха, за да решат къде да отидат и да огледат кой е вече там. Погледнати отзад, на фона на небето, широко размахвайки лопатки, те приличаха на малки озадачени изследователи.

Цялата фамилия Самуел Джоузиф бе вече тук, заедно с гувернантката, която седеше на походно столче, поддържаше реда с една свирка, завързана около шията й, и направляваше действията с малка пръчка. Джоузифовци никога не играеха сами, нито пък ги оставяха да измислят игри. Оставеха ли ги, всичко завършваше с това, че или момчетата сипваха вода в гърбовете на момичетата, или момичетата се опитваха да напъхат малки черни рачета в джобовете на момчетата. Затова мисис С. Дж. и бедната гувернантка изготвяха всяка сутрин някаква „брограма“, както я наричаше гувернантката, за да ги „запафляват и бредпазват от бели“. И винаги едно и също: състезания, надпреварвания или игри в кръг. Всичко започваше с пронизително изсвирване на гувернантката и завършваше пак със свирка. Имаше дори награди — големи, доста зацапани книжни пакети, които тя с кисела усмивчица измъкваше от една издута торба. Самуел Джоузифовци се бореха ожесточено за наградата, играеха нечестно и се изпощипваха по ръцете — всички бяха опитни щипачи. Единствения път, когато Бърнъловите деца играха с тях, Кезайя спечели награда и след това, като разви цели три листа хартия, накрая намери едно никакво ръждясало телено копче. Тя тъй и не разбра защо вдигаха такава патърдия…

Сега вече те не играеха със Самуел Джоузифовци, нито пък им посещаваха приемите. А Самуел Джоузифовци постоянно уреждаха детски празненства в Залива и черпеха все с едно и също. Огромен леген за миене напълваха с престояла плодова салата, кифлите нарязваха на четири, а в каната наливаха нещо, което гувернантката наричаше „лемоната“. И вечерта си тръгваш или с разпран волан на роклята, или с престилка, оляна цялата с кой знае какво, а Самуел Джоузифовци продължават да подрипват на поляната си като същински диваци. О, не! Те бяха отвратителни.

На другата страна на плажа, близко до водата, две малки момченца с навити панталонки проблясваха като паячета. Едното копаеше, другото току притичваше до водата и пълнеше една кофичка. Бяха момчетата на Траутови, Пип и Рагз. Пип беше толкова зает с копането, а Рагз бе толкова зает да му помага, че забелязаха братовчедките си едва когато те застанаха до тях.

— Гледайте! — извика Пип. — Гледайте какво открих.

И той им показа една стара, мокра, прогизнала обувка. Трите момиченца занемяха.

— Е, и какво ще правиш с туй? — попита Кезайя.

— Ще си го взема, разбира се! — отвърна Пип самодоволно. — Ами че това е находка, разбираш ли?

Да, Кезайя разбираше. Но все пак…

— Знаеш ли колко много неща има заровени в пясъка — обясняваше Пип. — Изхвърлят се при корабокрушение. Съкровища. Ако искаш да знаеш — можеш да намериш…

— А защо Рагз непрекъснато трябва да налива вода? — запита Лоти.

— А, то е, за да овлажнява — отговори Пип, — да става работата малко по-лесно. Карай, Рагз.

И добрият малък Рагз продължи да тича нагоре-надолу и да изсипва водата, която ставаше кафява като какао.

— Ами да ви покажа ли какво намерих вчера? — тайнствено каза Пип и заби лопатката в пясъка. — Обещайте да не казвате.

Те обещаха.

— Кажете закъл-кокъл, честен кръст!

Момиченцата казаха.

Пип измъкна нещо от джоба си, дълго го търка в блузата, после дъхна отгоре и отново го затърка.

— Сега се обърнете! — нареди той.

Те се обърнаха.

— Всички гледайте тук! Мирно! Сега!

И ръката му се разтвори; държеше към светлината нещо, което блестеше, искреше и беше най-чудесното зелено.

— Това е смагард! — заяви Пип тържествено.

— Ама вярно ли, Пип? — дори Изабел беше потресена.

Прекрасното зелено нещо сякаш танцуваше в ръката на Пип. Леля Берил имаше смагард на един пръстен, но той беше много по-малък. А този беше голям като звезда и колко по-красив!