Катрин Мансфийлд
В залива (8)

VIII

Слънцето все още огряваше цялата градина, когато задната врата на Бърнълови се затвори с трясък и една много жизнерадостна фигура тръгна по пътеката към портата. Беше Алис, прислужницата, издокарана за следобедното си излизане. Носеше бяла памучна рокля с такива огромни червени капки и толкова многобройни, че чак да ти призлее, бели обувки и сламена капела, гарнирана под периферията с венец от алени макове. Естествено, носеше и ръкавици, бели, пожълтели по ръбовете от ютията, а в едната си ръка въртеше моден слънчобран, който тя назоваваше „перисол“.

Берил, седнала на прозореца да суши с ветрило току-що измитата си коса, си каза, че никога не е виждала такова чудо. Ако Алис бе намазала лицето си с изгорена тапа, преди да потегли, картинката щеше да бъде пълна. Къде ли ходят тези момичета? Сърцевидното японско ветрило се размаха презрително край прекрасната й руса коса. Сигурно Алис е пипнала някой ужасен нехранимайко и сега отива с него в гъсталака. И защо се е навлякла с такива шарении — мъчно ще се скрият с тия нейни дрехи.

Но не — Берил беше несправедлива. Алис отиваше на чай у мисис Стъбз, която й беше изпратила „инвитация“ по момчето за покупки. Изпитала беше голяма симпатия към мисис Стъбз още от първия път, когато отиде в магазина й да търси нещо против комари.

— Ах, любезна моя! — Мисис Стъбз се плесна по бедрото. — Не съм виждала по-нахапан човек. Сякаш канибали са ви яли.

На Алис й се щеше да има поне една жива душа по пътя. Чувствуваше се много неловко, че няма никой зад нея. Чувствуваше отмаляване в кръста. Как може никой да не я оглежда. А глупаво е да се озърта; ще се издаде. Тя подръпна ръкавиците си, затананика и подхвърли на далечното евкалиптово дърво:

— Ето ме, ида!

Но това не я успокои.

Магазинът на мисис Стъбз бе кацнал на малкото възвишение край самия път. Очи му бяха двете големи витрини, широката веранда служеше за шапка, а табелата на покрива с изписаното „При мисис Стъбз“ приличаше на малка визитна картичка, мушната небрежно в панделката й.

На верандата висеше дълъг низ от бански костюми, скупчени един в друг, сякаш бяха току-що спасени от вълните, а не готови да се хвърлят в тях; до тях висеше грозд от плажни обувки така страшно размесени, че за да си избереш един чифт, трябваше да прехвърлиш и да извадиш поне още петдесет. Дори тогава рядко можеше да се намери левият, който да отговаря на десния. Много хора загубваха търпение и отнасяха една обувка по мярка, а друга, малко по-голяма… Мисис Стъбз се гордееше, че при нея има и от пиле мляко. Двете витрини, подредени като паянтови пирамиди, бяха така наблъскани, така натрупани, сякаш опитен еквилибрист ги предпазваше от срутване. В левия ъгъл на едната витрина, залепена за стъклото с четири желатинови топчета, се мъдреше от незапомнени времена обява:

ЗАГУБЕНА! ПРИКРАСНА ЗЛАТНА БРОЖКА

ЧИСТО ЗЛАТО

НА ИЛИ БЛИЗО ПЛАЖА

СРЕЩУ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ

Алис натисна вратата. Звънчето издрънча, червените вълнени завеси се разтвориха и мисис Стъбз се появи. С широката си усмивка и дългия месарски нож в ръка, тя приличаше на дружелюбен разбойник. Алис бе приветствувана тъй горещо, че й бе трудно да запази своите „маниери“. А те се състояха в непрестанно покашляне и хъмкане, подръпване на ръкавиците, оправяне на полата и някакво превзето затруднение да различава нещата пред себе си и да разбира какво й се казва.

Чаят беше сервиран на масата в гостната — шунка, сардини, цяла буца масло и една голяма пшеничена пита като реклама за бакпулвер. Но примусът съскаше тъй силно, че беше безполезно да го надвикваш. Алис приседна в края на един плетен стол, а мисис Стъбз донапомпа примуса. Внезапно мисис Стъбз вдигна възглавницата от един стол и откри голям пакет в амбалажна хартия.

— Извадих си нови фотографии, мила — подвикна тя весело на Алис. — Кажете ми как ги намирате.

По много фин и изискан начин Алис наплюнчи пръста си и отметна пергамента от първата. Божке! Колко много бяха! Ако не са три дузини, на! И тя обърна първата към светлината.

Мисис Стъбз седеше на кресло, облегната силно на една страна. По едрото й лице се четеше леко учудване и имаше за какво. Защото, макар че креслото бе стъпило върху килим, вляво от него като по чудо заобикалящ края на килима се спущаше буен водопад. От дясната й страна стоеше гръцка колона между две гигантски папратови дървета, а в дъното се извисяваше източена планина, побеляла от сняг.

— Изискано е, нали? — викна мисис Стъбз. Алис тъкмо изкрещя „разкошно“, когато ревът на примуса замря, той изсъска и спря и тя допълни при пълна тишина: „Чудесно!“

— Приближете си стола, мила — каза мисис Стъбз и започна да налива чая. — Да — замислено подхвърли тя, като подаде чашата, — но ми се виждат дребни. Поръчах си уголемления. За коледни поздравления и тия не са лоши, но аз съм за големите фотографии. Дребните са грозни. Действат ми разочарователно.

Да, да, Алис напълно я разбираше.

— Величини — каза мисис Стъбз, — величини ми дай на мене. Бедният ми мил съпруг казваше винаги така. Не можеше да търпи дребните неща. Тръпки го побиваха. И може да изглежда чудно, мила — тук мисис Стъбз изхлипа и като че ли потъна в спомена, — може да изглежда чудно, но той си отиде от воднянка. Колко пъти му вадиха по дял литър в болницата… Сякаш небето го наказа.

Алис изгаряше от желание да разбере какво точно са вадили от него. Накрая се престраши:

— Сигурно е било вода.

Но мисис Стъбз вторачи очи в нея и отговори многозначително:

— Ракия, мила моя.

Ракия! Алис се стресна като котка и се опита да проумее, възбудена и напрегната.

— Това е той! — каза мисис Стъбз и посочи театрално към портрета на един наперен мъж в естествена големина, с изкуствена бяла роза на ревера, която приличаше на парче овча лой. Отдолу, със сребърни букви на червен картон стояха думите: „Не бой се, аз съм.“

— Ах, какво изискано лице! — промълви Алис.

Светлосинята фльонга на върха на русата, фризирана коса на мисис Стъбз потрепери. Тя източи пълната си шия. Гледай, каква шия! В основата си бе тъмнорозова, преминаваше в кайсиен цвят, избледняваше като печено яйце и завършваше в жълтеникаво.

— Тъй или инак, мила моя — каза тя неочаквано, — свободата си е пак свобода! — Ниският й мазен смях прозвуча като мъркане. — Свободата си е пак свобода! — повтори мисис Стъбз.

Свобода! Алис се изкиска глуповато и шумно. Почувствува се неловко. Помисли си за своята кухня. Странно! Дощя й се да се върне пак там.