Катрин Мансфийлд
В залива (3)

III

Берил беше сама във всекидневната, когато се появи Станли, облечен в син габардинен костюм, с твърда яка и връзка на точки. Изглеждаше прекалено издокаран и вчесан; отиваше в града. Той се отпусна на стола, измъкна часовника си и го постави до чинията.

— Имам само двайсет и пет минути — каза Станли. — Би ли могла да провериш дали овесената каша е готова, Берил?

— Мама вече отиде — отвърна Берил. Тя седна и му наля чая.

— Благодаря! — Станли сръбна. — Ей! — възкликна той учудено, — забравила си захарта.

— О, извинявай! — Но дори и сега Берил не му сипа; само побутна към него захарницата. Какво означаваше това? Докато си слагаше захар, очите му се свиха, потрепнаха дори. Той хвърли поглед към сестрата на жена си и се облегна.

— Какво ти е? — подхвърли той и разпъна яката си.

Берил бе свела глава; въртеше чинията в ръцете си.

— Нищо — долетя нежният й глас. После и тя го погледна и му се усмихна. — Какво да ми е?

— О! Нищо, доколкото знам. Струва ми се, че изглеждащ някак си…

В този миг вратата се отвори и се появиха трите малки момиченца, всяко с по една чиния каша. Облечени бяха еднакво, със сини блузки и гащички; обгорелите им крачка бяха голи, а косите им бяха сплетени и вързани на конска опашка. Зад тях влезе мисис Фейрфийлд с подноса.

— Внимателно, деца — предупреди ги тя. Но те и без друго внимаваха. Много бяха доволни, когато ги оставяха да носят нещо. — Казахте ли „добро утро“ на баща си?

— Да, бабо. — Настаниха се на пейката срещу Станли и Берил.

— Добрутро, Станли! — Старата мисис Фейрфийлд му подаде чинията.

— Добрутро, мамо! Как е момчето?

— Отлично! Събуди се само веднаж през нощта. Каква прекрасна утрин!

Старата жена застана с ръка върху хляба и погледна през отворената врата към градината. Морето шумеше. През широко отворения прозорец слънцето струеше върху жълтите лакирани стени и голия под. Всичко по масата блестеше и искреше. По средата една стара купа за салата беше пълна с червени и жълти невени. Тя се усмихна и в очите й се появи дълбоко задоволство.

— Би могла да отрежеш една филийка от този хляб, мамо — обади се Станли. — Остават само дванайсет минути и половина до дилижанса. Някой сети ли се да даде обувките ми на прислужницата?

— Да, готови са — отвърна мисис Фейрфийлд невъзмутимо.

— О, Кезайя! Защо си такова прасе! — извика Берил отчаяно.

— Аз ли, лельо Берил? — Кезайя се втренчи в нея. Какво им е направила? Само си беше прокопала една река през средата на кашата, напълнила я беше и ядеше от бреговете. Правеше го всяка сутрин и никой не й беше казал нито дума досега.

— Не можеш ли да се храниш прилично като Изабел и Лота? — Колко несправедливи са тия възрастни!

— Ами че Лоти винаги си прави островчета, нали, Лоти?

— Аз не си правя — обади се Изабел благоприлично. — Аз само си поръсвам кашата със захар, поливам я с мляко и си я изяждам. Само бебетата си играят с яденето.

Станли отблъсна стола си и стана.

— Е, ще си получа ли най-сетне обувките, мамо? Берил, ако си свършила вече, ще те помоля да изтичаш до портата и да спреш дилижанса. Бягай при майка си, Изабел, и я попитай къде ми е дянала шапката. Я почакай — не сте ли си играли с бастуна ми, деца?

— Не, татко!

— Но аз го оставих ей тука. — Станли се засуети. — Много добре си спомням как го оставих в това кьоше. Казвайте кой го е взел? Нямам време за губене. Търсете внимателно! Бастунът трябва да се намери.

Дори и Алис, прислужницата, беше повикана да търси.

— Не си ли ровила в огъня с него?

Станли се втурна в спалнята, където лежеше Линда.

— Невероятна работа. Всичко ми изчезва. Сега пък ми отмъкнали бастуна!

— Бастуна ли, миличък? Какъв бастун? — Безразличието на Линда в подобни случаи сигурно е престорено, каза си Станли. Нима никой не му съчувствува?

— Дилижанса! Дилижанса, Станли! — извика Берил от портата.

Станли махна с ръка на Линда.

— Нямам време за довиждане! — каза той. Нека това й бъде наказанието.

Той сграбчи шапката си, изхвръкна от къщата и се понесе по градинската пътека. Да, дилижансът го чакаше, а Берил, облегната на отворената врата, се усмихваше на някого, сякаш нищо не се бе случило. Безсърдечни жени! Смятат, че си длъжен да се трепеш като роб за тях, а те не си правят труда поне бастуна да ти опазят. Кели плесна с камшик по конете.

— Довиждане, Станли — подвикна Берил мило и радостно. Лесно им е да кажат довиждане! Ето я, стои си безгрижна, засенчила очи с ръка. А най-лошото беше, че и Станли трябваше да каже довиждане, заради другите около него. Видя я как се извръща, подскача радостно и се затичва към къщата. Драго й беше, че се е отървала от него!

Да, радваше се. Тя влетя във всекидневната и извика:

— Замина!

Линда подвикна от стаята си:

— Берил! Замина ли Станли?

Влезе старата мисис Фейрфийлд в ръце с момченцето, облечено в бархетено палтенце.

— Замина ли?

— Замина!

О, какво облекчение, каква разлика, когато мъжът го няма в къщи. Дори и гласовете им се промениха, като се викаха една друга; звучаха по-топло, по-нежно и сякаш споделяха тайна. Берил отиде до масата.

— Изпий още един чай, мамо. Горещ е.

Щеше й се някак си да отпразнува това, че сега могат да правят, каквото си щат. Нямаше мъж да ги притеснява; целият чудесен ден беше техен.

— Не, благодаря, дете — рече старата мисис Фейрфийлд, но от начина, по който в този миг подхвърли бебето и му каза: „Гу-гу-гу!“, пролича, че и тя чувствува същото. Момиченцата изтичаха на ливадата като пилета, пуснати от кокошарник.

Дори Алис, прислужницата, и тя се зарази и като миеше чиниите в кухнята, разливаше скъпоценната вода от резервоара най-разсипнически.

— О, тези мъже! — въздъхна Алис, потопи чайника в легена и го държа под водата дълго, след като спря да бълбука, сякаш и той беше мъж и му се падаше да го удавиш.