Катрин Мансфийлд
В залива (5)

V

С напредването на сутринта цели компании се появяваха иззад пясъчните дюни и слизаха на плажа да се къпят. Беше прието около единайсет плажът да бъде на разположение на жените и децата от лятната колония. Първо се събличаха жените, нахлузваха банските си костюми и покриваха глави с отвратителни шапки, подобни на сюнгерни торби; после разкопчаваха децата. По целия плаж се виждаха разхвърляни малки купчинки дрехи и обувки; големите летни канели, затиснати с камъни, за да не хвръкнат, приличаха на огромни мидени черупки. Странно, дори и морето като че ли шумеше различно, когато тези подскачащи, весели хора се втурваха във вълните. Старата мисис Фейрфийлд, в лилава памучна рокля и черна шапка, привързана под брадичката, сбра своите пилци и ги съблече. Малките момченца на Траутови изхлузиха ризките си през глава и петимата хукнаха натам, а баба им зачака с ръка в торбата с плетката, готова да измъкне кълбото с вълна, щом види, че са влезли във водата.

Дундестите момиченца бяха много по-страхливи от нежните, слабовати малки момченца. Пип и Рагз, треперейки, цамбуркайки се и приплясквайки, влязоха без колебание. Но Изабел, която можеше да преплува дванайсет размаха, и Кезайя — почти осем, ги последваха след изричното споразумение да не бъдат пръскани. Колкото се отнася до Лоти, тя въобще не ги последва. Моля ви се, оставете ме сама да си правя удоволствието. А удоволствието беше — да седи на ръба на водата с изпънати крака, с допрени колене, да размахва чудновато ръце, сякаш очакваше да се понесе по морето. Но когато някоя по-голяма вълна, някоя стара мустаката вълна поемаше тромаво към нея, тя скачаше като ужилена и с ужасено лице хукваше нагоре по пясъка.

— Дръж, мамо, пази ми ги, моля ти се!

Два пръстена и тънка златна верижка паднаха в скута на мисис Фейрфийлд.

— Добре, мила. Ти няма ли да се къпеш тука?

— Не-е — провлече глас Берил. Звучеше някак неопределено. — Ще се съблека по-нататък. Ще се къпем с мисис Хари Кембър.

— Е, добре. — Но мисис Фейрфийлд сви устни. Не одобряваше мисис Хари Кембър. Берил знаеше това.

Бедната стара мама, усмихваше се тя, като подскачаше по камъните. Бедната стара мама! Стара! О, каква радост, какво блаженство е да си млад…

— Изглеждаш много доволна — посрещна я мисис Хари Кембър. Седеше свита на камъните, обгърнала колене, и пушеше.

— Какъв чудесен ден! — усмихна й се Берил.

— О, мила моя! — Гласът на мисис Хари Кембър показваше, че е разбрала много повече. Но всъщност нейният глас винаги звучеше така, като че знае много повече за теб от теб самия. Беше дръглива, странна жена с тесни ръце и стъпала. Лицето й, и то беше длъгнесто, тясно и изтощено; дори и русата й накъдрена коса изглеждаше обгоряла и увехнала. Беше единствената жена в Залива, която пушеше, а тя пушеше неспирно, дори говореше с цигара, залепнала на устната, и я сваляше едва когато пепелта беше толкова дълга, че бе необяснимо защо не пада. Когато не играеше бридж — а тя играеше всеки божи ден, — прекарваше времето си изтегната под жаркото слънце. Издържаше го до безкрай; не му се насищаше. Но така или иначе, то като че не я стопляше. Изсушена, повехнала, студена, тя лежеше простряна върху камъните като изхвърлена от морето дъска. Жените от Залива я намираха за много, много разпусната. Раздърпаната й външност, тарикатският й говор, начинът, по който се отнасяше с мъжете, като че и тя беше мъж, и самият факт, че не даваше и пет пари за своя дом и че наричаше слугинята си Гледис „Гледисче“ — всичко това беше позорно. Застанала на стъпалата на верандата, мисис Кембър ще се провикне със своя равнодушен, уморен глас:

— Слушай, Гледисче, я подхвърли насам една носна кърпичка, ако намериш някъде!

И същото това Гледисче, с червено кукуригу на главата вместо боне и с бели челици, притичва с безсрамна усмивка. Не, не, това е истински скандал! Е, вярно, нямаше деца, а и съпругът й… Тук гласовете обикновено се повдигаха: ставаха възбудени. Как е могъл да се ожени за нея! Как е могъл, как е могъл? Сигурно за пари, разбира се, но дори и така да е…

Съпругът на мисис Кембър беше поне с десет години по-млад от нея и толкова невероятно красив, че повече приличаше на статуя или на най-красива илюстрация към американски роман, отколкото на жив мъж. Черна коса, тъмносини очи, червени устни, ленива усмивка, чудесен тенисман, отличен танцьор — и толкова загадъчен! Хари Кембър беше като човек, който ходи на сън. Мъжете не можеха да го понасят, той не благоволяваше да разговаря с тях; не обръщаше никакво внимание на жена си, нито пък тя на него. Как ли живееше този човек? Разправяха се разни неща, и то какви! Да не посмееш да ги изречеш. С какви ли не жени го били виждали и по какви ли не места… но нищо не бе сигурно, нищо не можеше да се докаже. Някои от жените в Залива тайно очакваха един ден да извърши убийство. Да, дори докато разговаряха с мисис Кембър и оглеждаха безвкусното й облекло, те вече я виждаха простряна, както обикновено на плажа; но студена, окървавена и пак с тая нейна цигара, втикната в ъгъла на устата й.

Мисис Кембър стана, прозя се, разкопча токата на колана и измъкна блузата си. Берил и тя свали полата, изхлузи блузата и остана по късата си бяла фуста и елечето с панделки на раменете.

— Боже господи! — възкликна мисис Хари Кембър. — Колко си била красива!

— Престанете! — смути се Берил, но докато събуваше единия чорап, а после — другия, тя самата се почувствува красива.

— Но защо, мила? — учуди се мисис Хари Кембър, тъпчейки по собствената си фуста. Ах — какво ужасно бельо! Чифт сини памучни гащи с крачоли и хасян елек като калъфка за възглавница…

— И дори не носиш корсаж, нали! — Тя опипа кръста на Берил, а Берил отскочи с уплашен възклик.

— Никога! — каза тя натъртено.

— Малка щастливка! — въздъхна мисис Кембър, докато разкопчаваше своя.

Берил обърна гръб и започна да прави сложните движения на човек, който се опитва едновременно да съблече дрехите си и да облече банския си костюм.

— Ах, миличка — не се смущавай от мен — каза мисис Хари Кембър. — Защо се срамуваш? Няма да те изям. И няма да се възмутя като онези там кокошки. — И тя нададе цвилещ смях и изкриви лице към другите жени.

Но Берил се стесняваше. Никога не беше се събличала пред друг човек. Наистина ли бе глупаво? Мисис Хари Кембър я караше да чувствува, че се държи глупаво, че дори трябва да се засрами от това. Защо пък да се стеснява! Тя погледна крадешком към своята приятелка, която бе застанала в разпрания си елек и палеше нова цигара; едно внезапно, дръзко, пагубно чувство се промъкна в гърдите й. И като се засмя лекомислено, тя издърпа нагоре развлечения, влажен, полепнал с пясък бански костюм и го закопча.

— Виж, така е друго — каза мисис Хари Кембър. Двете тръгнаха надолу. — Ама наистина е грехота да носиш дрехи, мила моя. Някой ще ти го каже това някой ден.

Водата беше много топла. Беше чудно, прозрачно-синя, прошарена със сребро, а пясъкът на дъното изглеждаше златен; ритнеш ли го с крак, вдигаше се в облаче от златен прах. Ето, вълните достигнаха гърдите й. Берил застана с разперени ръце, вгледана в далечината, и при всяка нова вълна леко подскачаше, сякаш самата вълна я повдигаше нежно.

— Аз съм за това, хубавите момичета да си живеят живота — обади се мисис Хари Кембър. — Защо не? Не бъди глупава, мила. Забавлявай се.

И неочаквано се преметна, изчезна и отплува бързо, бързо, като плъх. Сетне се извърна и заплува обратно. Готвеше се да каже още нещо. Берил чувствуваше, че тази студена жена я покварява, но копнееше да го чуе. О! Но колко странно, колко ужасно! Когато приближи в черната си непромокаема шапка, със сънливото лице, вдигнато над водата, мисис Хари Кембър приличаше на отвратителна карикатура на собствения си съпруг!