Кони Мейсън
Ласки и насилие (4)

Глава трета

Аманда се събуди бавно, като че ли бе упоена. До нея мястото, където доскоро лежеше Тони, бе празно и студено. Пресегна се, взе дрехите си и бързо се облече под одеялата. Изпълзя изпод фургона, като се питаше как ли ще се държи Тони след близостта им през изминалата нощ.

Не й се наложи дълго да се чуди. Той вече бе впрегнал конете и изглеждаше неспокоен, че не могат да потеглят веднага. Небето бе сиво и мрачно, все още леко ръмеше.

Тони се начумери и Аманда помисли, че настроението му е като небето.

— Разшетай се! — изръмжа той. — Време е да научиш къде ти е мястото и да почнеш да си изкарваш хляба. Сгъни онези одеяла и ги подреди в задната част на фургона. Внимавай, трябва да се покрият с брезента, за да останат сухи.

Резкият му тон й помогна веднага да разбере думите му.

— Да, сър — подчини се Аманда с тон, който показваше всичко друго, но не и подчинение.

Хвърли й унищожителен поглед, но по причини, известни само на него, реши този път да не я порицава, макар че дръзкото й държание предизвикваше гнева му.

Всъщност не бе решил още как да се държи с нея. Като я гледаше на утринната светлина, отново бе поразен от красотата и младостта й. Изглеждаше като бледо цвете с крехко стъбло, което можеше да бъде издухано от силния вятър.

— Имаш ли пелерина? — запита той, като си припомни парцаливите мокри дрехи, които покриваха слабото й тяло. При този спомен за миг изпита смущение и се възбуди от мисълта за твърдите, вирнати гърди, които вълнуващо се очертаваха под тънката износена рокля. Не можеше да си обясни как едно толкова измърсено създание може да събуди у него такава страст, че отново да я желае. Не можеше да забрави пламенния начин, по който бе отвърнала на страстта му през изминалата нощ.

— Във вързопа е — отвърна Аманда, извади една износена дреха и се загърна в нея.

— Не може да се запали огън — промърмори Тони разсеяно, докато й подаваше къс сушено еленско месо и парче сухар. — Ако по-късно дъждът престане, ще спрем и ще запалим огън. Можем да си направим и чай.

Аманда мълчаливо кимна и лакомо захапа месото. Гладът й започна да се утолява и я изпълни радостното чувство, което поражда пълният стомах. Лишеният от ресори фургон подскачаше по неравния път и тя чувстваше как се натъртва цялото й тяло.

Денят приличаше на предишния, с тази разлика, че Тони бе така внимателен да спира периодично и да я пита дали има нужда да се отбие в храсталаците. Около обяд те се отклониха към една поляна, недалеч от реката и той се залови да запали огъня. Докато Аманда донесе кофа вода, младият мъж застреля една катерица, одра я и я набоде на шиш. За момичето горещият и силен чай бе така желан, както и храната. Изяде своя дял с удоволствие, после почисти. Забеляза, че Тони я следи с очи, в които проблясваше странен сребристосив оттенък. За пръв път успя да го разгледа по-спокойно.

Слънцето най-после проби плътната завеса на облаците и започна да се затопля. Обхваната от внезапна прищявка, Аманда се запъти към реката, докато Тони се суетеше около фургона и потягаше едно разхлабено колело. В неопитните й очи водата изглеждаше кротка и подканваща. Не се бе къпала много отдавна, а проблясващата вода бе твърде примамлива, за да й устои. Импулсивно започна да сваля дрехите си, нетърпелива да се изкъпе, преди той да е свършил работата си. Предпазливо потопи единия крак във водата и открила, че е изненадващо топла, се потопи до кръста. Съжаляваше, че няма сапун. Гребна шепа пясък и започна да се търка, докато кожата й се зачерви. Реши да измие косата си по-късно, когато има сапун. Точно в този миг едно поклащане на храсталаците привлече вниманието й.

Тони стоеше само на няколко метра с парче сапун в ръка.

— Може би това ще ти свърши работа?

И преди да успее да му отговори, той свали дрехите си и нагази във водата към нея. Момичето се потопи до шия във водата. Неуверено пое сапуна от протегната му ръка, като бдително следеше, докато мъжът отплува няколко метра и започна да се къпе. Доволна, че Тони не мисли да повтаря случилото се от изминалата нощ, тя бързо се насапуниса, изплакна се и накрая изми косата си. Чудесно беше отново да си чист и да миришеш приятно.

Тони стоеше на наклонения бряг, увит в едно одеяло, като държеше още едно и я чакаше да излезе. Страните й пламнаха от срам, когато разбра, че има намерение да я изчака там.

— Няма нужда да ме чакате. Аз и сама мога да се върна обратно.

— Въпреки всичко ще те изчакам. Повечето от индианските племена в околността са приятелски настроени, но наскоро чух, че чероките са започнали да крадат добитък и да нападат малките ферми.

— Индианци! — извика уплашено Аманда. — Тук има червенокожи?

— Естествено — усмихна се той, — ако си спомняш, някога тази земя е принадлежала на индианците. И по-голямата част все още е тяхна.

При тези думи Аманда незабавно си представи как червенокожи диваци я дебнат от всеки храст. Ужасена изпищя и се спусна към брега. Но излизането от реката не се оказа така лесно, както влизането. Нагази в една дълбока яма и изчезна под водата. Започна отчаяно да мята крака, но подводното течение я увлече. В този миг си помисли, че ще умре и с благодарност си припомни кратките мигове на екстаз в обятията на Тони. Тъкмо когато се бе отчаяла, почувства как нещо силно дръпна разпиляната й коса. Започна да идва на себе си, като кашляше и плюеше вода, докато Тони придържаше отпуснатото й тяло, проснато на коленете му и я потупваше по гърба.

— Едва не умрях! — задави се тя, разтреперана от мъчителното преживяване.

— Глупости — снизходително се усмихна той. — Аз съм отличен плувец и ти няма от какво да се плашиш. Сега не си ли доволна, че те чаках на брега? — Очите му закачливо блестяха и Аманда не можа да се удържи да не се усмихне на веселото му настроение.

— Аз… аз мисля, че вече се оправих, така че можете да ме пуснете…

Чак тогава осъзна, че все още я държи в ръцете си, и бе удивен, че това му е толкова приятно.

— Никога ли не казваш „благодаря“? — В сивите му очи внезапно проблесна странна светлина и тя се разтрепери.

— Благодаря — отвърна колебливо и се обърна неловко в ръцете му, тъй като бе усетила възбудата му.

— Косата ти е красива — дрезгаво прошепна той, като зарови лице в меките, благоуханни къдрици. — И ти също.

— Сър Тони, моля ви. Не знаете какво говорите. Пуснете ме.

Ръцете му инстинктивно се стегнаха, когато усети бясно биещото й сърце до мощната си гръд. Отчаяно желаеше да я целува и го направи буйно и страстно, забравил всичките си решения. Вдъхна дълбоко чистия и сладък аромат на косата и кожата й. Устните му се плъзнаха по шията й и към привлекателните гърди с розови връхчета. Смелите му пръсти достигнаха до олтара на нейната женственост.

За няколко мига изпълнени с екстаз, Аманда се отдаде на топлата, приятна отпадналост. Като че ли кръвта й стана гъста като мед. Но после разумът й надделя и тя с изненадваща сила и решителност се отскубна от прегръдките му. Изправи се, грабна роклята и се опита да прикрие голотата си. Зелените й очи бяха твърди и студени като смарагди.

— По този начин ли ще докажете, че сте мой господар? Или вече забравихте собствените си думи?

— Аз съм господарят и никога не го забравяй — заплашително отвърна Тони, ядосан от прекъсването на страстния му порив. — Аз те притежавам.

— Седем години ще работя за вас, но нито тялото, нито душата ми ви принадлежат. Противно на това, което мислите, аз не съм проститутка, която винаги е на разположение.

— Не се прави на невинна пред мен, Аманда — отвърна оскърбително той. — Ти не си девствена. Не си била омъжена. Как ще ми обясниш това?

Бе обзета от ярост.

— Не ви дължа никакво обяснение. Какво знаете за миналото ми? Знаете ли колко бе трудно да оцелееш в Нюгейт? Би ли имало значение за вас, ако ви бях разказала, че ме осъдиха за кражба на парче сух хляб, с който исках да нахраня умиращата си майка? Как смеете да ме наричате уличница и да се любите с мен? Оставете ме, сър Тони. О, не се страхувайте, ще си върнете парите, които дадохте за мен. Ще работя до пълно изтощение, ако трябва.

Аманда бе така разярена, че Тони само я погледна изумено. Повечето от думите й бяха истина, но бе мъчително да бъде победен от едно обикновено момиче, което поради някаква необяснима причина в един миг желаеше страстно, а в следващия — искаше да накаже. Безмълвно я гледаше как се обърна и побягна. Замислено се облече и се върна към фургона, където тя го очакваше напълно облечена. Намръщен, седна на седалката до нея, подвикна на конете и продължиха пътуването в пълно мълчание. Часове наред се движеха по еднообразния път като че ли в някакъв унес. Изглежда си бяха казали всичко.

Но Аманда не можеше да спре мислите, които бясно препускаха в пламналия й мозък. Какво ли ще трябва да изтърпи през следващите седем години от този мъж? Не беше ли страдала достатъчно? Защо трябва да бъде измъчвана от близостта на мъжа, който я бе прелъстил? Месеци наред беше принудена да задоволява страстите на пристава, за да оцелее. Когато напусна Англия, се зарече никога повече да не позволява да я използват. Аманда не можеше да забрави как реагираше тялото й на неговите докосвания. От този миг нататък се почувства изгубена. Изгубена в един свят на чувствени наслади, за които не бе подозирала, че са възможни. Тя реагираше със страст, която я смайваше. Закле се да внимава, да се пази от мъжките му желания, който щяха да я вкарат в капан.

Тони се питаше с какво го привлича това хитро и бездомно дете, очевидно преживяло много, въпреки крехката си възраст. Той наистина я желаеше с такава сила, която го плашеше. Нищо добро не можеше да очаква от страстта си към една осъдена и осъзнаваше, че е по-добре да насочи чувствата си към Лети, която бе много по-достойна. Колкото до Аманда, реши, че трябва още отсега да я постави на мястото й, за да спести и на двамата много страдания и неприятности.

 

 

Слънцето висеше като избледняващо оранжево кълбо ниско на запад, когато се показа покритият със сиви плочи покрив на Ривърс Едж. Аманда бе обзета от силна възбуда. Толкова време измина, откакто бе живяла в истински дом, че дори мисълта за седемгодишното робство не можа да помрачи вълнението, което изпитваше. При вида на внушителната постройка тя сякаш изведнъж се съвзе.

Сградата бе масивна като тези в Англия. На нея й се стори като истински замък, светъл и гостоприемен, с прясно боядисани в бяло стени. Две високи колони крепяха балкон с изящен парапет. Къщата, заедно с горите и реката зад нея, представляваше великолепна гледка.

— Толкова е голяма — промълви Аманда с благоговение. — И толкова красива.

— Радвам се, че я одобряваш — сухо отвърна Тони.

Той спря пред внушителната врата между двете колони и й помогна да слезе от фургона. Почти веднага вратата се разтвори и дебела негърка на неопределена възраст, с бяла, крепонена престилка и с яркочервена кърпа на главата, се заклатушка през портала.

— Ох, маса Тони, ох, милият ми, ние ви очаквахме вчера — занарежда робинята. — Какво ви забави толкова?

— Съжалявам, Джема — засмя се Тони и я прегърна, — но пътуването от Чарлстън продължи повече от обичайното. Поройният дъжд ни забави.

Докато разговаряха, Аманда се бе свила зад него. Но черните очи на негърката веднага я зърнаха.

— Туй ли е икономката, за която ходихте в Чарлстън?

Внимателно изгледа момичето, предварително решила да не одобри жената, която бе доведена, за да отнеме мястото й.

Господарят хвана Аманда за ръката и я побутна напред. Очите на негърката се разшириха от учудване.

— Джема, това е Аманда — новата икономка.

— О, туй не е икономка, маса Тони — присмя се тя и завъртя черните си очи към небето. — Това е само едно малко пиленце, едно клето, мършаво пиленце. Какво сте направил, маса Тони? Как можахте да доведете у дома момиче, което не става за никаква работа? Погледнете я! Един силен вятър ще я издуха. Трябва да сте си изгубил ума, маса Тони.

— Достатъчно, Джема — строго изрече той. — Това си е моя работа. Аманда е способно момиче и ще се научи да изпълнява задълженията си. Още повече че ти ще се погрижиш за това. Нахрани я добре и ако трябва, нека остане няколко дни в леглото. В това състояние тя не е много полезна, но след като се оправи, ще работи добре.

— А, тъй ли? — кимна Джема, широко ухилена. — Оставете я на мен. Шъ я охраня и шъ я накарам да се окопити за броени дни.

— Но да не се окопити прекалено много — засмя се Тони. — Настани я горе, в малката таванска стаичка.

— А, не! Т’ва няма да го бъде, маса Тони — възмути се Джема. — Вие нали казахте аз да се грижа за това пиленце и аз ще го направя както трябва. Горещата и задушна таванска стая не е за нея. Туй пиленце ще се настани в стаята до спалнята ви, със сичките прозорци, дето е слънчево и просторно. Няма да ходи на тавана.

Господарят добродушно сви рамене и остави Джема да поведе учудващо смирената Аманда. Тя бе смаяна от разкоша на великолепната сграда. Висока врата водеше към огромен коридор. Величествена махагонова стълба с богато украсени перила се извиваше отляво на входната врата и достигаше до салона на втория етаж. Дебели килими покриваха пода, а стените бяха украсени с гоблени и картини, работа на добър майстор.

— Най-напред трябва да ви нахраня — заяви Джема и се насочи към кухнята, отделена от къщата с тесен проход.

Аманда бе удивена от обширната, безупречно чиста кухня с голямо огнище и огромна готварска печка. Тази топла, приветлива стая явно бе царството на Джема. Тя настани уморените пътници до кръглата дъбова маса, излъскана от постоянното търкане, и извади апетитно миришещото задушено. След това донесе сладолед и изстудено ябълково вино. Без да чака покана, Аманда лакомо започна да се храни. Когато засити глада си, тя се облегна на стола и видя, че Тони и Джема я гледат изумено.

— Виж ти, как можело да яде това проскубано пиленце — усмихна се негърката. — С такъв апетит няма да остане мършава за дълго. Да не би да са те оставили да гладуваш, момиче?

— Аз… след като мама се разболя, нямаше достатъчно храна, а и в затвора често не достигаше за всички. Яденето на кораба бе тъй… тъй противно, че непрекъснато повръщах.

Тони и Джема видяха как тялото й потръпна и някаква болка помрачи зелените й очи.

— Забрави го — утеши я негърката. — Тук няма за какво да се тревожиш. Маса Тони е добър човек и грижлив господар. И старата Джема няма да позволи някой да те обиди.

Думите и страданията на Аманда предизвикаха съчувствие у нея. Тя бе напълно убедена, че господарят й бе довел младото момиче в Ривърс Едж с единствената цел да я остави на майчините й грижи.

Като че ли прочел мислите й, Тони реши засега да не й противоречи. Поне докато Аманда не може да поеме задълженията си. Той бе купил икономка и, по дяволите, щеше да я направи такава.

— Качи багажа в стаята и виж дали ще й намериш някакви прилични дрехи.

Вбесено и обидено, момичето понечи да отвърне гневно, но Джема я изпревари. Съобразителната робиня веднага бе усетила враждебността между господаря и откупената слугиня и се помъчи да разсее напрежението. Забеляза, че Аманда не е толкова кротка, колкото изглежда, и реши да бъде нащрек.

— Не се тревожете, маса Тони. Старата Джема шъ намери дрехи за това пиленце и шъ изчетка тази лъскава коса, докато заблести като нова монета.

С тези думи тя хвана Аманда за ръката и я изведе от кухнята.

— Какво си направила на маса Тони, за да ти говори така? — попита тя. — Да не си се държала дръзко? Нищо не го влудява така, както нахалството.

— Попитай него какво е направил, за да заслужи такова дръзко отношение, както казваш — отвърна Аманда. — Не съм го молила да ме откупва. Направи го по свое желание, а после се държа, като че ли съм го принудила.

— Хмм — беше единственият отговор на Джема. Тя си помисли мъдро, че е по-добре да изчака и да види какво ще се случи. Може би тук имаше нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Стаята, която Джема определи за Аманда бе като прекрасен сън. Във високите прозорци се отразяваха лъчите на утринното слънце и пред тях се простираше просторна морава. Явно бе наредена така, че да доставя удоволствие на една жена. Аманда се питаше за кого ли е била предназначена тази стая. Тя бе в светложълти и сини тонове, точно по вкуса й. Дори изящните бели френски мебели, сякаш бяха подбрани специално за нея. Широкото балдахинено легло, богато украсено с жълти драперии бе повдигнато на подиум. Аманда никога не бе живяла в такъв разкош.

Сигурно Тони не е предполагал, че тя ще се настани в тази стая. Един откупен слуга бе наравно с един роб, а в някои случаи стоеше дори и по-ниско. Аманда си помисли, че е по-добре още сега да се откаже от стаята, преди господарят да я изхвърли. Не желаеше да му достави удоволствието да я унижи по такъв начин.

— Това е прекалено хубаво за мен, Джема — започна тя. — Сигурна съм, че сър Тони би предпочел да се настаня в таванската стая. По-добре ме заведи там. Не бих искала да ти причинявам неприятности. Тази очевидно е предназначена за гости… или за съпруга.

— Господи, дете! Не се безпокой! Знам к’во върша. Сега се събличай и лягай. Ще взема тези парцали.

Аманда все още се колебаеше.

— Прави каквото ти казвам, пиленце, преди аз да съм те съблякла.

Момичето се подчини и бързо се съблече под неодобрителния поглед на Джема.

— Точно както си мислех — каза негърката. — Ти си само кожа и кости, но ще се оправиш, проскубаното ми пиленце. А сега хайде в леглото.

Аманда отметна завивката и се пъхна в леглото. Джема събра дрехите и тръгна към вратата.

— Джема — обади се Аманда. — Благодаря ти.

В отговор тя само изсумтя и се усмихна широко.

Момичето вече заспиваше, когато я стресна някакво почукване по вратата.

— Кой е? — извика тя и инстинктивно придърпа завивката.

— Сър Тони, Аманда. Може ли да вляза за малко?

Поколеба се за миг. Не можеше да му забрани да влезе. Унило си каза, че навярно бе дошъл да я отпрати в таванската стая, където й е мястото.

— Влезте.

Тони влезе и спря на вратата. Кой знае защо, нежното тяло, което се очертаваше под завивките го разчувства.

— Удобно ли ти е? — гласът му прозвуча дрезгаво. — Ако зависи от Джема, тя ще те облече от главата до петите в атлаз и коприна.

Аманда преглътна и почувства как започна да я обзема паника. Точно както предполагаше, той възнамеряваше да я изпрати в таванската стая.

— Ако желаете, ще напусна стаята, сър Тони. Ще си наметна нещо и веднага ще се махна. Знам си мястото.

Когато разбра какво искаше да му каже, младият мъж се намръщи.

— Не съм дошъл тук, за да те изхвърля — възмути се той.

— Тогава защо сте дошъл? — отвърна ядосано Аманда.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Тони, жегнат от враждебността й. Обърна се и излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си.

Аманда задиша учестено и бледите й страни се изчервиха. Отново бе дала свобода на невъздържания си език и го ядоса. Нямаше никаква полза да гневи мъжа, който щеше да е господар на живота й през следващите безкрайни седем години. Въздъхна, настани се удобно в леглото и заспа. Сънува нощта, в която двамата бяха разрушили всички прегради между роб и господар, нощта в обятията на Тони, нощта, в която времето сякаш бе спряло.