Кони Мейсън
Ласки и насилие (12)

Глава единадесета

Аманда се усмихваше с любов, докато мъничкият Джон лакомо сучеше от бялата й, налята с мляко гърда. Не преставаше да се удивлява колко бързо растеше и се променяше пред очите й. Косичката му отначалото бе черна, а сега поизсветля. Очите му, сини при раждането, сега бяха сиво-сини. Според Аманда той приличаше на баща си. Бяха изминали седем месеца, откакто бе заминал Тони. Ще се върне ли, за да види сина си? И дали ще се радва колкото нея, че има такова хубаво дете като Джон? Като гледаше бебето й бе трудно да повярва, че се е родил преждевременно. Беше едро дете, здраво и щастливо, и очевидно щеше да настигне и дори да надмине баща си по височина и сила. Заякваше бързо благодарение на нежните грижи, които проявяваха към него всички членове на малкото домакинство, в това число и Натан, който често ги посещаваше.

Аманда закопча роклята си, сложи Джон в малката люлка, измайсторена с любов от Натан, и слезе на долния етаж. През този последен ден на март бе необичайно топло и прозорците бяха широко отворени. Аманда се надяваше да започне днес пролетното почистване, така че къщата да блести, когато Тони се завърне. Тес и Кори вече я чакаха в кухнята. След няколко минути двете работливи момичета бяха въоръжени с четки и кофи и отпратени на горния етаж. Чистенето трябваше да започне от стаите за гости. Аманда настоя сама да се справи със стаята си и със спалнята на Тони, като пресметна, че ще има на разположение четири часа, преди синът й да се събуди.

След около три часа тя чу гласове в салона на долния етаж и се спря, за да разбере кой е пристигнал. Когато разпозна силния глас, който отекваше в цялата къща, сърцето й буйно се разтуптя. С радостен вик тя изскочи от салона на горния етаж и замръзна на място. Тони радостно се прегръщаше с Линъс и с разплаканата Джема. Изглеждаше отслабнал, с хлътнали страни, но беше толкова красив. Беше с панталони от еленова кожа, напъхани в лъскави, черни ботуши, с кафяво палто от кадифе и със свободно развяваща се вратовръзка. Аманда несъзнателно произнесе името му. Тогава той вдигна поглед към нея. Тя се спусна по стълбите право в ръцете му, засмяна, разплакана и безумно щастлива.

— Сега си още по-красива от преди — прошепна той и обсипа лицето и шията й с жарки целувки. — Господи, колко ми липсваше!

— Ти си толкова хубав — едва успя да промълви тя.

Тони се засмя. Нежният му поглед поглъщаше облятото й в сълзи лице, сякаш я виждаше за пръв път. Отдалечи я леко от себе си и жадно я огледа. Едва се сдържа да не я грабне и повлече начаса към леглото. Когато го направи, щеше да бъде нощ, която двамата никога нямаше да забравят.

— Мислех си, че няма да се върнеш — въздъхна Аманда, доволна само да стои така, прегърната от силните му ръце.

— Не можеш да си представиш всички трудности, с които трябваше да се справя, любов моя. Когато пристигнах, страната едва бе започнала да се възстановява от чумата. А и всичко се обърка още повече, тъй като адвокатът на баща ми умрял малко преди да пристигна в Лондон. Бяха ми необходими месеци, за да се оправя с всички юридически въпроси относно имението, а и трябваше да наема нови адвокати, които не бяха запознати с делата ми. Продадох титлата и имението, но ми костваше много време.

— Тревожех се. Единственото писмо, което получих, беше толкова… неясно, толкова… студено.

— Прости ми, любов моя. Бях много изтощен и измъчен. Освен това никога не съм бил силен в писането на писма.

— Няма значение, Тони, нали се върна при мен, само това е важно.

— Нима някога си се съмнявала?

— Не, всъщност не. Но…

— Какво, но…?

— Можеше да се ожениш…

— Да се оженя? Не, докато ти…

Внезапно той замлъкна и се заслуша в гласа, отекващ в празните салони. Изгледа Аманда с повдигнати вежди. Сърдитият плач не стихваше. Усмихната, тя се приготви да му съобщи, че има син, когато Тес се появи. Носеше Джон, който риташе нетърпеливо в ръцете й, зачервен от плач.

— Той май е гладен — захили се момичето. — Още щом отвори очи и иска да яде… — Не свърши думите, очите й станаха кръгли, когато видя Тони. — Моят, ох, моят… — успя да каже, завъртя се и избяга с възмутения Джон, който очакваше да бъде нахранен.

Все още усмихната, Аманда се обърна към Тони, очаквайки изненадата или дори радостта му. Но никога не бе помислила, че ще срещне недоверие, възмущение и дори гняв.

— Тони, какво не е наред? — тревожно запита тя.

— Това бебе твое ли е? — хладно попита той.

— Защо…? Да, разбира се. Но ти не трябва…

— Кога се роди?

— Роди? През средата на ноември, има ли някакво значение? Какво искаш да кажеш?

— Твоето… дете… се е родило твърде рано, за да бъде и мое. Ако си спомняш, аз те взех от кораба в началото на април. Нима си се надявала да ми го пробуташ?

— Тони, как можеш да мислиш така? Разбира се, че бебето е твое. Кой мислиш, че е бащата?

— Имаше доста време на разположение, за да ми съобщиш, че ще ставам баща, преди да тръгна за Англия. Защо не го направи? — Той не дочака отговора й. — Ще ти кажа защо. Защото ме лъжеш в очите! Каза ми, че никой не те е изнасилил на затворническия кораб против волята ти. Ако това е вярно, тогава очевидно си хванала някой моряк за любовник. Или може би не е бил само един. Вече си била бременна, когато се любих с теб за пръв път! — Гласът му стана рязък и зъл.

— Това не е вярно! — извика Аманда. Сякаш светът внезапно се сгромоляса в краката й.

— Защо ме лъжеш, Аманда? Аз те обичам достатъчно, за да те помоля да ми станеш съпруга. — И когато видя изненадата й, той продължи сурово. — О, да, исках да се оженя за теб, да те обичам и да те закрилям завинаги.

— Моля те, изслушай ме, Тони — промълви тя. — Исках да ти кажа, че очаквам дете от теб, преди да заминеш, но някак си все нещо пречеше. А Джон се роди преждевременно. Попитай Джема и тя ще ти разкаже всичко.

Тя се огледа наоколо и видя, че бяха сами. Двете робини излязоха от стаята още в мига, когато Тони я взе в прегръдките си.

— За глупак ли ме мислиш, Аманда? Разбира се, че Джема и всички останали ще потвърдят думите ти. Добре познавам чувствата им към теб. Ако ми беше казала истината, може би нямаше да бъда толкова груб. Дори бих могъл да приема детето ти. Аз наистина те обичам, Аманда.

— Моля те, повярвай ми, Тони. Джон е твой син.

Той бавно повдигна сивите си очи и я погледна така, че тя се ужаси. Всичко приличаше на кошмарен сън. Накрая повдигна умолително очи към потъмнялото му от гняв красиво лице, но срещна само студения поглед на сивите му очи. Внезапно в нея се надигна гняв. Нека си мисли каквото иска! Тя имаше син и това й стигаше! Когато изтече срокът на наказанието й, щеше да замине и да живее сама с Джон. Арогантното, недоверчиво копеле не я заслужаваше и, по дяволите, не заслужаваше и Джон.

— Съжалявам, Аманда. Трудно ми е да ти повярвам — изрече накрая Тони с равен глас и каменно лице.

— Защо, нали каза, че ме обичаш! Ти не знаеш… — Остана с отворена уста, вперила поглед зад Тони, като че ли виждаше призрак.

Той проследи погледа й и се обърна.

— Заповядай, Френсис — каза той на мъжа, който току-що влизаше. — Чудех се къде се забави.

Младият мъж бе толкова шокиран от срещата с Аманда, колкото и тя.

— Тони, знаеш ли коя е тази жена? — попита Френсис, веднага познал в кестенявата красавица, макар и по-зряла, онази млада проститутка, която двамата му приятели бяха намерили вечерта преди отпътуването му за Америка, преди повече от две години.

— Разбира се, че знам коя е тази жена — раздразнено отвърна Тони. — Ако си спомняш, аз непрекъснато ти разказвах за Аманда по време на плаването — последните думи прозвучаха презрително и приятелят му учудено повдигна вежди.

— Да, Аманда, това беше името — кимна той.

— Какво става с теб, Френсис? Да не си си изгубил ума? — попита леко засегнат. Беше озадачен от поведението на приятеля си.

— Но това е младата жена, която… — срещна предупредителния поглед на Аманда, спря на средата на изречението. Той реши да разбере какво става тук, преди да се разприказва за събития, които май беше по-добре да не споменава.

— Младата жена, която… какво…? — подозрително попита Тони.

— Е, исках да кажа, че това е младата жена, за която ми беше разказвал. Тя напълно заслужава ласкавите думи, с които ми я описа, дори и повече. Ти си щастлив, старче.

— Така си мислех и аз — отвърна горчиво приятелят му и прониза Аманда с обвинителен поглед, — но може би… нещата… са се променили в мое отсъствие. Точно сега съм твърде зает, за да ти обяснявам.

— Тони… — започна младата жена.

— По-късно, Аманда — рязко я прекъсна той. — Ще поговорим по-късно, след като се съвзема от първоначалния шок от… от това, което заварих.

Тя почувства как се изчервява, смутена от присъствието на приятеля му, станал свидетел на тази унизителна за нея сцена.

Усетил неудобството й, Френсис се намеси:

— Къде останаха добрите ти маниери, Тони? Няма ли да ме представиш на тази привлекателна млада дама?

— Прощавай, Френсис. Това е моята откупена икономка Аманда. — После се обърна към нея. — Аманда, това е сър Френсис, мой приятел от детинство.

Замря като посечена, щом чу как Тони наблегна на думата „откупена“. Френсис нищо не разбираше. От месеци Тони възторжено му разказваше за неговата Аманда, за която възнамеряваше да се ожени веднага щом се прибере в Южна Каролина. Но сега очевидно се бе случило нещо, и то за краткото време, откакто Тони влезе в стаята. Ако не беше се забавил с багажа, можеше да узнае какво става. Много смущаващо бе обстоятелството, че Тони нито веднъж не бе споменал, че Аманда е момичето, от лондонската странноприемница. Френсис въздъхна и се представи на Аманда.

Внезапно се чу плачът на бебето. Устните на Тони побеляха от гняв, сивите му очи потъмняха и той намръщено подхвърли:

— Сигурен съм, че Френсис е изморен, Аманда. Покажи му стаята в дъното на коридора. И погледни… детето си. Опитай се да го накараш да млъкне. Не желая гостите ми да бъдат смущавани от един ревящ пикльо.

Зашеметена от жестоките му думи, тя остана с отворена уста. Чак когато Френсис я докосна леко по ръката, тя сви слабичките си рамене, погледна с ненавист Тони, обърна се и поведе госта нагоре по стълбището.

Докато следваше младата жена, омаян от съблазнителното полюляване на стройните й бедра, Френсис си мислеше: „Значи Аманда бе родила. Но защо той бе толкова разстроен и гневен? Навярно не би трябвало да приема толкова трудно дете от една такава прелестна жена, за която е смятал рано или късно да се ожени. Но ти си само гостенин в дома на Тони — каза си той. — По-добре е да не правиш прибързани изводи. Изчакай, докато се запознаеш с обстановката.“

Аманда остана в стаята си, за да накърми Джон. Нямаше представа за драматичната сцена, която се разиграваше в кабинета на Тони. Натан се бе върнал от полето и повече от час двамата обсъждаха всичко, случило се в отсъствието на господаря. Накрая, когато приключиха с деловите въпроси, Тони бе изненадан от въпроса на управителя:

— Какво смяташ да правиш с Аманда?

— Какво искаш да кажеш? — остро запита той.

— Не се прави на глупак, Тони. Ще се ожениш ли за нея? Ще признаеш ли сина си? Всеки мъж би се гордял да има син като Джон.

— Аз не съм „всеки мъж“ — саркастично отвърна. — Тя каза ли кой е бащата на детето?

— Разбира се — гневно го пресече Натан. — Защо трябва да ме лъже?

— Защо, наистина. Детето се е родило твърде рано, за да бъде мое. В крайна сметка, винаги съм бил прекалено добър и сега това дете не би трябвало да промени нещата. И не се опитвай да ме убеждаваш, че това дете се е родило преждевременно. Да не ме взимаш за глупак?

— Да, Тони, ти си пълен глупак, дявол да те вземе. Отказвам да работя за човек, когото не уважавам. Ще напусна Ривърс Едж. И мисля да взема Аманда и Джон със себе си.

Тони повдигна вежди, изненадан от тона му. Той беше приятел с Натан, откакто бе пристигнал в Южна Каролина, а ето че сега една никаквица, една проститутка щеше да разруши приятелството им.

— Отказвам да продам документите на Аманда, а няма друг начин тя да се измъкне оттук. Ако я отведеш против желанието ми, ще се погрижа да бъдеш заловен, независимо къде ще отидеш.

А защо пък наистина да не му я продаде и да реши всички проблеми? Но мисълта, че тя ще напусне Ривърс Едж го ужасяваше. Толкова много му бе липсвала, докато беше в Англия. Мислеше за нея през цялото време и я сънуваше всяка нощ. Като че ли усещаше с устните си благоуханната й кожа. Спомняше си стегнатото й тяло, нежните й ласки. Той се бе завърнал щастлив, изпълнен с надежди, но бе разочарован и дълбоко наранен. Защо тогава да не я остави да си отиде?

— Ти си едно копеле, Тони — процеди през зъби Натан — не искаш Аманда, но не искаш да й позволиш и да бъде с друг. Пак ще поговорим за това. Ако тя се съгласи да дойде с мен, ние ще отидем на запад, където дори и ти няма да ни откриеш. — Той се обърна и излезе, като тръшна вратата и се втурна нагоре по стълбите към стаята на Аманда.

Изумена, тя чу, че я вика и отвори вратата. Какво ли се бе случило?

— Натан, какво е станало? — Тя видя, че очите му бяха помръкнали.

— Аз си тръгвам, Аманда! Сега! Тази вечер — заяви решително той. — Събери си нещата. Ти и Джон ще дойдете с мен.

Младата жена бе объркана. Означаваше ли това, че Тони не я искаше повече и я бе продал на Натан? Тя го попита, но той отрицателно поклати глава.

— Опитах, Аманда. Господ ми е свидетел, че исках да ги купя. Но той отказа. Тогава му заявих, че ще ви взема и без съгласието му.

— Какво отговори той? — плахо попита тя.

Загорялото му лице се покри с тъмночервени петна и той се намръщи.

— Това няма значение, скъпа. Ние ще се оженим незабавно.

— Законът е на страната на Тони. Той ще ни залови и ти ще влезеш в затвора. А мен отново ще ме върнат тук.

Младият мъж разбираше, че тя има право, но не можеше да понесе мисълта да я остави на благоволението на Тони.

— Моля те, Аманда, ела с мен. Ще избягаме далече, някъде, където той никога няма да ни открие.

— Не мога да направя това, Натан. Ще бъдем преследвани и ще живеем в постоянен страх. След по-малко от шест години аз ще бъда свободна, ще чакам дотогава.

— По-добре я послушай, Натан — разнесе се властен глас зад тях. Тони бе тръгнал към стаята си и без да иска бе чул последните й думи.

— Ако не мога сега да взема Аманда, ще намеря някакъв законен начин и рано или късно ще я отведа оттук — отвърна Натан и размаха заплашително огромния си юмрук. — Но ако дотогава открия, че ти измъчваш нея или твоя… нейния син, ще те убия с голи ръце.

— Аз не измъчвам малки деца — отсече господарят, — нито пък ще се оставя да бъда излъган от една мръсница!

Младата жена бе потресена от грубите му думи.

— Натан, мисля, че трябва да си вървиш. Наистина ще бъда добре. Тони никога няма да посегне на едно невинно дете, нито пък на мен, струва ми се.

— Благодаря ти за доверието — изрече той язвително. — Знаеш, че тя е права. Защо да й причинявам болка? Мога да правя с нея много по-приятни неща. Но забравих, че може би ти вече си запознат с нейните таланти.

Изведнъж Тони се оказа проснат по гръб. Силните ръце на Натан го стискаха за гърлото. Като се бореше за глътка въздух, той успя да разхлаби примката около гърлото си, но само след миг две мускулести ръце стегнаха гърдите му като смъртоносни обръчи. Обхваната от ужас, Аманда не можеше повече да остане безучастна, но не й достигаха сили да ги разтърве. Внезапно се появи още някой, Френсис, който си почиваше, бе разтревожен от шума в коридора и бързо изскочи от стаята си.

Младата жена извика:

— Помогнете ми, сър Френсис. Трябва да ги спрем, преди да са се избили.

Двамата успяха да отдръпнат управителя. Аманда го замоли да си тръгва.

— Добре, Аманда, ще се махна — отстъпи той неохотно. — Но само заради теб. Ще бъда в Чарлстън, ако ти потрябвам. Няма да те изоставя…

В присвитите очи на Тони проблесна злоба или може би ревност, когато тя се усмихна с обич на Натан и нежно го погали по лицето на сбогуване.

— Очевидно си раздавала щедро ласките си в мое отсъствие — обвини я сурово той в мига, в който Натан изчезна от погледа му. — Кой друг, освен моя надзирател се е ползвал от благоволението ти?

Аманда застина. Не можеше да повярва на ушите си. Защо бе изпълнен с такава омраза? Каза, че бе искал да я направи своя съпруга, а сега се държеше толкова обидно с нея.

— Какво става с теб, Тони? — попита тя с треперещ от сълзи глас. — Аз те обичам и мисля, че и ти ме обичаш. Защо не ми вярваш?

Той я изгледа напрегнато. Как можеше да изглежда така невинно, питаше се той неспокойно.

— Аз бях готов да забравя миналото ти, Аманда, и да се оженя за теб. Но ти ме измами, поднесе ми едно дете, което не би могло да е от мен.

— Тони, аз…

— Не, Аманда, остави ме да довърша. Когато бях в Лондон, потърсих съдията, който те е осъдил. Исках да узная името на пристава, който те бе обезчестил, и да го накарам да плати за това.

Тя пребледня и се разтрепери, само като си представи какво би могъл да научи Тони.

— Аз наистина го открих. Но не бях очарован от това, което ми каза. Знаеш ли какво ми каза той?

Аманда поклати глава.

— Каза ми, че не си била девствена, когато те е обладал, че си била проститутка, която се е предлагала по улиците на Лондон.

— Тони! Това не е истина! Защо те е излъгал?

— Нямаше причина да лъже. Част от твоята история наистина е вярна — за болната ти майка и за откраднатия хляб. Но очевидно си пропуснала останалото. Например как си продавала тялото си. На колко години си била? Петнадесет? Шестнадесет? И вече си била опитна проститутка.

Тя бе потресена. Очевидно приставът бе излъгал, за да спаси собствената си кожа. Нима Тони не бе разбрал?

— Но… ти каза, че искаш да се ожениш за мен. Защо го каза, ако си повярвал на лъжите на пристава, че аз съм проститутка?

— Казах ти, че бях готов да простя миналите ти грехове. Ти си била едно дете, принудено да оцелее, като използва всякакви средства. Мислех, че си се променила и… аз… те обичах.

— И аз те обичам, Тони — отвърна нещастно Аманда. — Защо всичко така се обърка?

— Когато те видях преди малко на стълбите така прекрасна и толкова невинна, твоето минало изгуби значение за мен. Аз все още те желаех.

— Ти грешиш, Тони.

Той замълча. Като че ли измина цяла вечност, преди да проговори.

— Наистина съм сбъркал. Ти ме излъга за детето. Остави ме да повярвам, че си останала недокосната от моряците, а след по-малко от осем месеца ми показваш дете, което уж е мое. Не мога да го понеса, Аманда. Съжалявам.

— Ако мислиш така, защо не позволи да замина с Натан? — гневно попита тя.

Не й отговори. За него бе болезнена дори самата мисъл да я остави да си тръгне. Може би искаше само да я накаже за това, че го бе накарала да се влюби в нея, че се бе оказала една мръсница, а не онова злочесто момиче, както си мислеше. Но проклетият пристав му бе отворил очите. Най-много го болеше от това, че нещата можеха да бъдат съвсем различни, ако тя му бе казала истината.

Аманда стоеше безмълвна. Вече бе понесла достатъчно обиди и клевети през този ден. Само би предизвикала нов изблик на гняв, ако продължи да се оправдава. Познаваше добре и себе си, затова реши да остави нещата засега така. Макар че между нея и Тони всичко бе свършило, все още имаше Джон.

Беше благодарна на Френсис, че ги бе оставил сами. Той сигурно я считаше за проститутка и несправедливите обвинения на Тони навярно щяха само да затвърдят погрешното му впечатление. Поне докато не се появи случай да му обясни какво се бе случило в Лондон през онази далечна нощ.

Можеше само да се надява, че Френсис ще й повярва, когато този миг настъпи.