Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (18)

18.

— Старите хора нямат работа при срещите на диви зверове — да седят там и да се вкочанясват от студ — строго гълчеше Ловис, когато на другия ден се разбра, че Пер Черепа има треска, цялото тяло го боли и не иска да стане. Дори и след като треската му отдавна премина, пак отказваше да напусне постелята си.

— Мога да лежа и да зяпам не по-зле, отколкото да седя и зяпам — заяви той.

Всеки ден при него в спалнята идваше Матис, за да го уведоми как върви разбойническият живот. Матис беше доволен. Бурка се държи добре, съобщаваше той. Не нахалничи. Впрочем той се оказа решителен мъж и сега те двамата плячкосват все по-успешно и по-успешно. Истинска веселба пада, защото тъй успяват да измамят стражниците на управника, че скоро Матисовата гора щеше да се прочисти от всички нагли натрапници — проклетите наемници, твърдеше без колебание Матис.

— Да, да, хвали се, след като си свършиш работата — мърмореше Пер Черепа, но Матис не даваше ухо на думите му. Нито пък имаше кой знае колко време да се заседява при него.

— Ех ти, мършавото ми старче! — казваше той нежно и потупваше Пер Черепа, преди да си тръгне. — Опитай се да понатрупаш малко месце по краката си, за да можеш да се държиш на тях!

И Ловис правеше всичко според силите си за тая работа. Пристигаше горе с гореща, подсилваща супа и други гозби, които Пер Черепа обичаше.

— Изсърбай супата, за да се сгрееш — казваше тя.

Ала и най-горещата супа не пропъждаше студа от тялото на Пер Черепа и Ловис се безпокоеше.

— Трябва да го пренесем в каменната зала и да го позагреем — каза тя една вечер на Матис. И вдигнат от силните ръце на Матис, Пер Черепа напусна самотната си стая. Щеше да спи в постелята при Матис. Ловис се премести до Роня и двете щяха да спят заедно.

— Най-после и аз, бедният старик, поне мъничко ще посгрея кръвта в жилите си — въздъхна Пер Черепа.

Матис беше истинска печка и Пер Черепа се сгуши до него като дете, което търси топлина и утеха при майка си.

— Лежи си спокойно и не се тикай! — казваше му Матис. Но Пер Черепа продължи да се гуши плътно до него. И когато дойде утрото, той отказа да се върне в спалнята си. Чувствуваше се добре в тая постеля и в нея си остана. Тук можеше да лежи и по цял ден да гледа как Ловис върши своята работа, тук разбойниците се събираха и описваха подвизите си, когато се завърнеха вечер. Роня също идваше и разказваше как са прекарали с Бирк навън в тяхната гора. Пер Черепа беше доволен.

— Ето така искам да бъде, докато чакам — каза той.

— Какво чакаш? — попита Матис.

— А според теб какво чакам? — въздъхна Пер Черепа.

Матис не можеше да се досети. Но с тревога забеляза, че Пер Черепа от ден на ден слабее все повече и повече, и запита Ловис:

— Как мислиш, какво му е?

— Старост — отвърна Ловис.

Матис я погледна с безпокойство.

— Но той няма да умре от това, нали?

— Напротив, ще умре — отвърна Ловис.

Като чу думите й, Матис избухна в плач.

— Не, върви по дяволите! — изкрещя той. — Не искам!

Ловис поклати глава.

— От теб зависят много неща, Матис, но не всичко е в твоя власт!

Роня също се безпокоеше за Пер Черепа и тъй като той линееше, тя се заседяваше все по-често край него. Старецът лежеше със затворени очи, само понякога ги отваряше и я поглеждаше. Усмихваше се и казваше:

— Радост моя, нали няма да забравиш онова, което ти казах?

— Не! Стига да намеря пътя — отвръщаше Роня.

— Ще го намериш — увери я Пер Черепа. — Щом дойде моментът, ще го намериш!

— Да, сигурно ще успея — съгласяваше се Роня.

Мина време — Пер Черепа съвсем отслабна. Накрая дойде една нощ, когато всички се събраха да бдят над него. И Матис, и Ловис, и Роня, и разбойниците. Пер Черепа лежеше, без да помръдне, със затворени очи. Матис с тревога се опитваше да открие някакъв признак на живот. Но край постелята цареше мрак въпреки светлината от огъня и восъчните свещи, които Ловис беше запалила — не се виждаше никакъв признак на живот и Матис внезапно изкрещя:

— Той е мъртъв!

Тогава Пер Черепа отвори едното си око и го погледна с укор.

— То се знае, че не съм! Не мислиш ли, че все пак имам дотолкова ум в главата, та да си взема сбогом, преди да си ида.

Сетне той отново задълго затвори очи, а те, смълчани, стояха край него. Чуваше се само немощното, хрипливо дишане на Пер Черепа.

— Но сега — издума Пер Черепа и отвори очи, — сега, скъпи приятели, казвам сбогом на всички ви! Защото умирам.

И той умря.

Роня никога не беше виждала някой да умира и си поплака малко. Макар че беше тъй уморен в последно време, помисли си тя, може би ще си отдъхне някъде другаде, на някое незнайно място.

Но Матис вървеше напред-назад из каменната зала, плачеше и викаше:

— Винаги го е имало! А сега вече го няма!

За кой ли път той се провикваше:

— Винаги го е имало! А сега вече го няма!

Тогава Ловис рече:

— Матис, знаеш, че никой не живее вечно на тая земя. Ние се раждаме и умираме, нали винаги е било така, за какво хленчиш?

— Но той ми липсва! — крещеше Матис. — Толкова ми липсва, че сърцето ми се къса от мъка!

— Искаш ли да те прегърна за малко? — попита Ловис.

— Да, за бога! — изкрещя Матис. — И ти също, Роня!

И той се накланяше ту към Ловис, ту към Роня и изплакваше своята мъка по Пер Черепа, който винаги бе съществувал в неговия живот, а сега вече го нямаше.

На другия ден погребаха Пер Черепа долу край потока. Зимата напредваше, вече заваля първият сняг и меките влажни снежинки се спускаха над ковчега, докато Матис и разбойниците го отнасяха на определеното място. Сам Пер Черепа си бе сковал ковчега още навремето, когато беше силен, и през всичките тези години го пазеше на дъното на дрешника.

„Ковчегът може да притрябва на един разбойник, когато най-малко очаква — обичаше да казва Пер Черепа и през последните години се чудеше, че тъй дълго не му е потрябвал. — Но рано или късно ще му дойде времето“ — повтаряше той.

Ето че му беше дошло времето. Мъката по Пер Черепа тежко легна над замъка. Цяла зима Матис ходеше мрачен. Разбойниците също бяха потиснати, тъй като настроението на Матис определяше и мъката, и радостта в Матисовия замък.

Роня побягваше с Бирк навън към гората, сега там беше зима и когато летеше върху ските надолу по хълмовете, забравяше всякаква мъка. Но си я припомняше веднага щом се прибереше у дома и видеше Матис да седи пред огнището, потънал в мисли.

— Утеши ме, Роня! — молеше я той. — Помогни ми да надвия мъката си!

— Скоро отново ще дойде пролет, тогава всичко ще се оправи — казваше Роня.

Но Матис не смяташе така.

— Пер Черепа няма да види никаква пролет — навъсено отвръщаше той. И Роня не знаеше как да го утеши.

Но зимата приближаваше към своя край. И пролетта настъпи — тя идваше винаги, без да се интересува от живота и смъртта на хората. Матис стана по-весел, всяка пролет той се развеселяваше — подсвиркваше си и пееше, когато начело на своите разбойници преминаваше яздешком Вълчата прегръдка. Там, долу, вече чакаха Бурка и неговите хора. Хой, разбойническият живот най-сетне щеше отново да започне след дългата зима! Каквито си бяха наивни и двамата — Матис и Бурка се радваха ли, радваха, та нали бяха родени за разбойници. Обаче децата им бяха далеч по-умни. Тях ги радваха съвсем други неща. Ето — снегът се стопи и те отново можеха да яздят и скоро отново щяха да се пренесат в Мечата пещера.

— Колко се радвам, че ти, Бирк, не искаш никога да станеш разбойник! — призна Роня.

Бирк се засмя.

— Не, нали се заклех. Но се питам как ли ще се прехранваме в нашия живот, ти и аз?

— Знам как — отвърна Роня. — Ще станем жители на сребърната планина, какво ще кажеш за това?

И тя разправи на Бирк за сребърната планина на Пер Черепа, онази, която беше му показало малкото сиво джудже някога отдавна, отдавна, благодарно за спасения си живот.

— Там имало сребърни буци, големи колкото речни камъни — добави Роня. — И кой знае, може да не е просто приказка? Пер Черепа се закле, че е истина. Можем да идем някой път дотам с конете и да видим, знам къде се намира.

— Но няма защо да бързаме — отвърна Бирк.

— Само го пази в тайна! Инак всички разбойници ще хукнат да събират сребро!

Роня се засмя.

— Умен си като Пер Черепа. „Разбойниците са грабливи като ястреби — казваше той — и затова не разкрих тайната никому, само на теб!“

— Но засега ще се оправим добре и без сребро, сестричето ми — рече Бирк — В Мечата пещера има нужда от други неща!

Пролетта настъпваше все по-устремно и Роня се замисли за оня миг, в който трябваше да каже на Матис, че възнамерява отново да се премести в Мечата пещера. Но чуден човек бе Матис, никога не се знаеше какво може да се очаква от него.

— Старата ми пещера, да, добра е тя — съгласи се той. — По-хубаво място за живеене по това време на годината няма да се намери! Ами ти, Ловис, какво ще кажеш?

Ловис познаваше внезапните му пориви и не се изненада особено.

— Върви, детето ми, щом баща ти одобрява това! — отвърна тя. — Макар че ще ми липсваш!

— Но нали наесен ще се върнеш, обикновено така правиш? — каза Матис, сякаш Роня години наред се местеше непрекъснато от Матисовия замък в Мечата пещера и обратно.

— Да, ще се върна, както правя винаги — увери го Роня радостна и учудена, задето този път всичко мина тъй леко.

Очакваше сълзи и викове, а Матис седеше и изглеждаше тъй щастлив, както когато си припомняше приключенията в стария свинарник от своето детство.

— Да, когато живеех в Мечата пещера, тогава се забавлявах истински — спомни си той. — И всъщност тази пещера е моя, недей го забравя! Може би от време на време ще идвам да ви посетя.

Когато Роня предаде думите му на Бирк, той великодушно заяви:

— Колкото до мен, с удоволствие може да заповяда! Но — добави Бирк — сигурно ще ми бъде по-леко да не виждам къдравата му чернокоса глава всеки ден!

Ранно утро е. Прелестно като първото утро на земята! Преселниците преброждат своята гора и пристигат в Мечата пещера. Пролетта ги обгражда отвсякъде с цялата си прелест. Във всички дървета и всички води, и всички зелени шубраци кипи живот, нещо цвърчи, шумоли и ечи, пее и ромоли, отвсякъде се разнася свежа и буйна пролетната песен.

И ето ги в своята пещера, в своя дом сред пущинаците. Всичко е както преди — спокойно и добре познато, потокът, който шуми долу в ниското, горите, озарени от светлината на утрото, нищо не се е променило. Нова пролет е, но и тя си е същата.

— Не се плаши, Бирк — предупреди го Роня. — Сега ще чуеш моя пролетен вик!

И тя изкрещя остро и сипкаво като птица, радостен вик, който отекна далеч, далеч из гората.