Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (6)

6.

През нощта над Матисовия замък и околните гори падна много сняг, дори Пер Черепа не помнеше да е виждал такова нещо. Четирима мъже едвам успяваха да открехнат голямата порта на замъка, колкото да се проврат навън и да разчистят най-грамадните преспи. Пер Черепа също си подаде носа и видя пустинния бял пейзаж, където сега всичко беше скрито под снега. Вълчата прегръдка беше напълно затрупана. Ако продължава да вали, както е почнало, мислеше Пер Черепа, никой няма да премине тази теснина по-рано от пролетта.

— Ей, Фюсок — рече той, — ако най-голямата ти радост е да ринеш сняг, то ти обещавам много весели дни в близко време.

Пер Черепа предсказваше вярно повечето пъти, беше прав и сега. Дълго време снегът не спираше. Трупаше ден и нощ. Разбойниците го разчистваха с ругатни, но положението имаше поне една добра страна — нямаше нужда да поставят стражи срещу Бурковата шайка нито при Вълчата прегръдка, нито на Дяволското гърло.

— Не ще и дума, Бурка е по-глупав и от прасе казваше Матис, — ала все пак едва ли е тъй безкрайно глупав, за да тръгне да води бой, затънал в сняг до пояс.

Нито пък Матис беше толкова глупав, впрочем тъкмо сега не го беше грижа кой знае колко за Бурка. Бяха го налегнали по-големи тревоги. Роня беше болна за първи път в живота си. Утрото след оня ден в зимната гора, който едва не й струва живота, тя се събуди цялата в огън и за свое учудване почувствува, че никак не й се иска да стане и да започне обичайния си живот.

— Какво ти е? — извика Матис и се хвърли на колене до постелята й. — Какво говориш? Нима наистина си болна?

Взе ръката й и усети колко е топла, усети, че Роня цялата гори, и се уплаши. Никога не я беше виждал в такова състояние. През целия си живот беше бодра и здрава! А сега лежеше болна — дъщерята, която толкова много обичаше! Матис знаеше! Знаеше какво щеше да стане!

Роня ще му бъде отнета, тя ще умре — предчувстваше той и сърцето му се свиваше. Не знаеше къде да се дене с ужасната си мъка. Идеше му да си заблъска главата в стената и да зареве, както обикновено правеше. Но не биваше да плаши горкото дете, чак дотам не си беше загубил ума. Затуй само положи ръка върху пламналото й чело и промълви:

— Добре е да се загрееш, Роня моя! Както прави човек, когато е болен.

Обаче Роня познаваше баща си и макар да гореше от треската, се опита да го успокои.

— Не ставай глупав, Матис! Наистина нищо ми няма. Къде по-лошо можеше да бъде!

Можеше цялата зима до пролетта да остана скрита под снега, далеч в гората, помисли си Роня. Горкият Матис, тя отново си представи как би го съсипало това и очите й се насълзиха. Матис забеляза и реши, че тя скърби, задето ще умре толкова млада.

— Милото ми детенце, разбира се, че ще оздравееш, не плачи! — утеши я той, като преглъщаше шумно собствените си ридания. — Но къде е майка ти? — изрева той сетне и се втурна с плач към вратата.

Защо Ловис не дойде бързо със своите билки, които лекуват треската, сега, когато животът на Роня виси на косъм! — искаше той да знае, незабавно!

Потърси я в кошарата при овцете, но там я нямаше. Овцете блееха от глад. Скоро разбраха, че не е дошъл онзи, който им трябва. Този тук стоеше, оборил рошавата си глава върху оградата, и плачеше тъй диво, че на всички им се сви сърцето.

Матис продължи да ридае горчиво чак докато Ловис, привършила с тичането нагоре-надолу при кокошки и кози, се показа на вратата. Тогава той изрева:

— Защо ти, жено, не си при болното си дете?

— Болно ли ми е детето? — спокойно попита Ловис. — Не знаех. Но веднага щом дам на овцете, каквото им се полага…

— Това мога да направя аз! Ти върви при Роня! — изкрещя той и сетне подсмръкна тихичко: — Ако все още е жива!

Заизмъква наръчи трепетлика от хранилището и когато Ловис си отиде, нахрани овцете и изплака пред тях мъката си.

— Ех, вие не знаете какво нещо е да имаш дете! Не знаете какво значи да загубиш най-скъпото си малко агънце!

Сетне внезапно млъкна, защото се досети, че те всички си имаха агънца през пролетта. А какво стана с тях… агнешки флейки — почти с всичките!

Ловис даде на дъщеря си да пие отвари от лековити треви, които отнемат огъня, и след три дни Роня оздравя. За почуда и радост на Матис. Роня си беше същата, само малко по-замислена отпреди. През трите прекарани в леглото дни тя успя доста неща да премисли. Какво щеше да стане сега? С Бирк? Ето че имаше брат, но кога ли щяха да бъдат двамата заедно? Трябваше да се срещат тайно. Как да разкаже на Матис, че се е сприятелила с един Бурков разбойник! За него това щеше да бъде като удар с чук по главата, даже още по-лошо, и той щеше да бъде по-съкрушен и по-бесен, откогато и да било. Роня въздъхна, защо нейният баща трябваше да бъде тъй необуздан във всичко? Беше див и буен колкото цяла разбойническа банда — все едно дали се радва, дали се сърди, или тъгува.

Роня нямаше навик да лъже баща си. Само премълчаваше онова, което знаеше, че ще го натъжи или ядоса. Или да го натъжи и ядоса едновременно, както щеше да стане, ако му разкажеше за Бирк. Но какво да се прави, след като вече имаше брат, искаше да бъде с него дори ако трябваше да се крие.

Макар че къде ли щеше да се скрие с този дълбок сняг навън? В гората не можеше да отиде, тъй като Вълчата прегръдка бе засипана. Впрочем тая зимна гора малко я плашеше. Беше й се наситила за известно време.

Снежните виелици все тъй фучаха около Матисовия замък. Все по-свирепо и по-страшно, докато накрая Роня разбра колко зле стоят нещата — тя нямаше да види Бирк по-рано от пролетта. Той беше тъй далеч от нея, като че живееха на хиляда мили разстояние един от друг.

И виновник за това беше снегът. Роня се ожесточаваше все повече и повече срещу снега с всеки изминат ден, а и разбойниците го ненавиждаха от цялата си душа. Всяка сутрин те се караха чий ред е да рине. Двама-трима трябваше да разчистват пътеката до извора, откъдето носеха вода. Той се намираше на половината път до Вълчата прегръдка и не беше лесна работа да си проправиш път през фучащата снежна фъртуна, а сетне да дотътриш обратно пълни тежките ведра, тъй че да има и за хора, и за добитък.

— Лениви сте като биволи — гълчеше ги Ловис. — Освен когато се биете или разбойничите, тогава здравата работите.

И ленивите разбойници мечтаеха за пролетта, когато разбойническият живот отново щеше да започне. През дългото си очакване те се развличаха, като разчистваха все повече и повече сняг, дялкаха ски и преглеждаха оръжието си, грижеха се за конете, играеха на зарове, танцуваха разбойнически танци и пееха разбойнически песни пред огнището, както винаги.

Роня играеше с тях на зарове, пееше и танцуваше, но и тя копнееше не по-малко от разбойниците за пролетта и за своята пролетна гора. Тогава най-сетне щеше отново да види Бирк, да поговори с него и да разбере дали наистина иска да й бъде брат, както и беше обещал тогава в снежната виелица. Но да се чака беше трудно, а Роня много мразеше да стои затворена. Това я угнетяваше и времето минаваше бавно. Ето защо един ден слезе в подземието сред избените сводове, където не беше ходила толкова отдавна. Не обичаше старите затворнически килии. Там долу имаше цял ред такива дупки, вдълбани право в скалата. Наистина, Пер Черепа твърдеше, че никой не е седял затворен в тях от ония древни времена, когато над Матисовия замък са властвали феодали и васали, много преди той да стане разбойническо убежище. Въпреки това обаче, когато се озова под сводовете на студеното, с дъх на мухъл подземие, Роня почувства, че нещо от стоновете и въздишките на ония тъй отдавна умрели затворници се таеше в каменните стени, и й стана страшно. Освети с роговия фенер мрачните дупки, където злочестите нещастници бяха седели, без надеждата някога пак да зърнат слънцето. За миг тя постоя неподвижно, покрусена от жестокостите, на които е бил свидетел Матисовият замък. Сетне, потръпвайки, се загърна по-плътно с кожуха си от вълча кожа и продължи нататък през подземния проход, който обикаляше затворническите килии и минаваше под целия замък. Тук беше вървяла с Пер Черепа. Тъкмо той показа на Роня какво бе сторила мълнията в нощта, в която се бе родила тя. Не само беше разтворила едно Дяволско гърло. Беше разрушила и скалата под него и затова подземният проход беше срутен по средата и засипан с каменни отломки.

„Дотук, тук трябва да спреш“ — каза си Роня точно както беше казал Пер Черепа, когато се бяха разхождали двамата с него.

След това обаче размисли. Та нали знаеше, че от другата страна на срутването проходът продължава, Пер Черепа й беше казал. Винаги се дразнеше, че не може да стигне по-нататък, а сега повече отвсякога. И кой знае, може би тъкмо сега там някъде зад каменните отломки се намираше Бирк?

Постоя замислена, загледана в камарата камъни. И накрая намисли.

Роня вече не се мяркаше често в каменната зала. Всяка сутрин тя се губеше някъде, никой не знаеше къде. Ала нито Матис, нито Ловис се чудеха много. Сигурно и тя рине сняг както всички други, мислеха те, впрочем бяха привикнали да се появява и да изчезва, когато си иска.

Но Роня не ринеше сняг. Тя разчистваше камъни така, че ръцете и гърбът я боляха. И когато вечер, капнала от умора, се просваше в леглото, поне в едно беше уверена. Никога повече нямаше да помести камък, бил той голям или малък. Ала щом настъпеше утрото, тя отново слизаше долу в подземието. Там започваше като бясна да пълни ведро след ведро с камъни. Така ги мразеше всички тия струпани камънаци, че те би трябвало да се стопят и да изчезнат само като ги погледне. Но не се стапяха, стояха си и не помръдваха, а тя трябваше сама да влачи ведро подир ведро и да ги изсипва в най-близката затворническа килия.

Но настъпи ден, когато килията се напълни, а камарата камъни намаля дотолкова, че с известни усилия беше вече възможно да се покатериш и да се прехвърлиш от другата страна. Стига да смееш! Роня си каза, че сега е моментът да поразмисли. Имаше ли смелост да се вмъкне право в Бурковата крепост? И какво щеше да й се случи там? Тя не знаеше, но разбираше, че се е впуснала в опасно приключение. Ала наистина нямаше път, който да й се струва толкова опасен, че да разколебае желанието й да стигне при Бирк. Копнееше да го види. Не можеше да разбере как се стигна дотам! Та нали тя го ненавиждаше, беше го пратила по дяволите — и него, и всички Буркови разбойници! А ето че сега стоеше тук и нищо друго не й се искаше, само най-сетне да премине зад срутените камъни и да се опита да открие Бирк.

В този миг чу нещо. От другата страна някой идеше, чуха се стъпки. Кой друг можеше да е, освен някой Бурков разбойник? Притаи дъх и не смееше да помръдне, стоеше като вкаменена и се ослушваше, искаше й се да се махне оттам, преди оня зад каменните купчини да я е забелязал.

И ето че Бурковият разбойник започна да си подсвирква с уста! Една простичка кратка мелодийка. Която тя познаваше, да, наистина, беше я чувала преди! Подсвиркваше си я Бирк, когато се мъчеше да я освободи от дупката на опашатите таласъмчета. Нима онзи, който се намираше тъй близо до нея, беше Бирк, или всички Буркови войници си свирукаха тъкмо тази мелодия?

Гореше от нетърпение да узнае, но нямаше как да попита, беше опасно. Все пак трябваше някак си да подразбере кой си подсвирква, и тя също засвирука. Същата мелодия — много тихичко. Свирукането от другата страна престана. Един дълъг миг бе ужасно тихо и тя се накани да побегне, ако изведнъж някой Бурков разбойник изпълзеше върху камарата камъни, за да я сграбчи в лапите си.

Тогава чу гласа на Бирк. Тих и нерешителен:

— Роня?

— Бирк! — изкрещя тя, тъй обезумяла от радост, че почти й спря дъхът.

— Бирк, о, Бирк!

Замълча и сетне попита:

— Наистина ли искаш да ми бъдеш брат?

Чу го как се смее зад камъните.

— Сестричето ми — отвърна той. — Приятно ми е да слушам гласа ти, но ми се иска и да те видя. Все още ли си тъй черноока като преди?

— Ела да видиш де! — отвърна Роня.

Не успя да каже друго. Защото в този миг до нея достигна шум, от който гласът й секна и тя замря. Чу как далеч зад нея се отвори тежката врата на подземието, отново се захлопна с трясък и някой заслиза надолу по стълбата. Да, идеше някой! И ако тя не измислеше веднага какво да прави, беше загубена! И Бирк също! Чуваше стъпките, които приближаваха все повече, някой идеше бавно и застрашително по дългия коридор. Слушаше звука от стъпките му и разбираше какво би могло да се случи, но продължаваше да стои там като сковано от ужас зверче, без да помръдва. Дойде на себе си едва в последния момент, когато още миг и вече щеше да бъде късно, и бързо прошепна на Бирк:

— Утре!

После се втурна, за да посрещне оня, дето идеше. Който и да бе той, трябваше да му се попречи да види какво е направила с камарата камъни.

Беше Пер Черепа, който цял грейна, щом я видя.

— Къде ли не те търсих — възкликна той. — Какво правиш тук, в името на всички витри?

Тя го хвана чевръсто подръка и го поведе обратно, преди да бе станало твърде късно.

— Не мога все да разчиствам сняг, нали? — каза тя. Хайде да си ходим, вече ми се иска да се махна оттук.

Искаше я, и още как! Едва сега си даде сметка какво бе направила. Беше открила път за Бурковата крепост! Матис можеше да узнае! Не че беше хитър като стара лисица, но сигурно щеше да разбере, че тук има път, и най-после да му стане ясно как да спипа Бурка. Би могъл и сам да го открие много по-отдавна, мислеше Роня. Но се радваше, че не го е сторил. Колко странно наистина, вече не искаше разбойниците на Бурка да бъдат прогонени от Матисовия замък. Трябваше да останат там заради Бирк. Бирк не биваше да бъде прогонен и ако бе по силите й да попречи, никой нямаше да се вмъкне в Бурковата крепост по открития от нея път. Ето защо сега се налагаше да внимава да не би Пер Черепа, който крачеше редом до нея и имаше много лукав вид, да стигне до някои излишни изводи. Макар че той винаги си изглеждаше така. Като че знаеше всички тайни. Обаче колкото и ужасно хитър да бе той, този път Роня беше още по-хитра. Не откри тайната й. Поне засега.

— Вярно е, не може непрекъснато да се рине сняг — съгласи се Пер Черепа. — Но да се играе на зарове може ден и нощ. Или ти как мислиш, Роня?

— Да хвърляме зарове можем ден и нощ. И особено сега — допълни Роня и пъргаво го затегли нагоре по стръмното стълбище на подземието.

Тя игра на зарове с Пер Черепа чак докато стана време за Вълчата песен. Но нито за миг Бирк не й излизаше от ума.

„Утре! — беше последната й мисъл, преди да заспи. Утре!“