Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (9)

9.

Стуркас горя целият в огън три дни и три нощи. Тежко болен, той лежеше в несвяст. Но Ловис беше веща в лечебното изкуство, като майка се грижеше за него, налагаше го с билки и компреси и за всеобщо учудване на четвъртия ден Стуркас се вдигна от леглото, изнемощял, но инак твърде бодър. Стрелата беше улучила една жила на врата му и колкото повече раната заздравяваше, толкова повече жилата се свиваше. Така главата на Стуркас се наклони на една страна, което му придаваше някак тъжен вид, макар той да си беше жив и весел повече отвсякога. Всички разбойници се радваха, че е оживял, и ако понякога му викаха Кривата кратуна, щом им трябваше за нещо, то бе просто на шега. И Стуркас не се огорчаваше.

Огорчена беше единствено Роня. Раздорът между Матис и Бурка направи труден живота й. Беше вярвала, че тази вражда полека-лека ще отмре от само себе си. Ала сега тя се разгаряше и ставаше опасна. Всяка сутрин, когато Матис и разбойниците, яхнали конете, прекосяваха Вълчата прегръдка, Роня тревожно се питаше колко от тях ще се завърнат у дома здрави и читави. Успокояваше се чак вечерта, когато всички се събираха, насядали около дългата маса. Ала на другата сутрин тревогата отново я обземаше и веднъж попита баща си:

— Защо трябва да си пречите с Бурка?

— Питай Бурка — отвърна Матис. — Той изстреля първата стрела. Стуркас може да го потвърди.

Но накрая се обади и Ловис:

— Детето е по-умно от теб, Матис! Така ще се стигне само до нови кръвопролития и беди, какъв смисъл има?

Матис се вбеси, като видя, че и двете с Роня му се противопоставят.

— Какъв е смисълът ли? — кресна той. — Какъв бил смисълът! Да прогоним най-сетне Бурка от Матисовия замък, не разбирате ли, глупачки такива!

— А защо това непременно трябва да стане с кървави стрели, та да загинете всички, преди да сте се спогодили? — попита Роня. — Няма ли друг начин?

Матис кисело я изгледа. Да се дърли с Ловис по тоя въпрос, все още някак се ядваше, но как да понесе, че и Роня не взема неговата страна.

— Хайде ти открий друг начин, щом толкова знаеш! Хайде изкарай Бурка от Матисовия замък де! Нека си стои после спокойно в гората като лисиче лайно, и той, и всичките му крадливи псета. Нищичко няма да им сторя.

Млъкна и като поразмисли малко, промърмори:

— Макар че не успея ли да видя сметката поне на Бурка, да не се наричам повече разбойник!

Всеки ден Роня се срещаше с Бирк в гората. Това беше нейната утеха. Ала сега вече не можеха съвсем безгрижно да си живеят в пролетта нито тя, нито пък Бирк.

— Дори пролетта ни развалиха — въздъхна Бирк.

— Тия двама стари вироглави главатари, които нямат капка мозък в главите си.

Колко е тъжно, мислеше си Роня, че Матис е станал стар разбойнически главатар без капка мозък! Нейният Матис, нейният бор в гората, нейната опора. Защо тя имаше чувството, че вече Бирк е този, на когото може да се облегне, когато й е трудно?

— Ако те нямаше теб, братко мой — промълви тя, — тогава не знам…

Бяха приседнали край горското езерце, великолепието на пролетта ги обграждаше отвсякъде, но те едва го забелязваха.

Роня размишляваше.

— Макар че, ако ти не ми беше брат, май че нямаше да ме е грижа, дето Матис иска да затрие Бурка.

Тя погледна Бирк и се разсмя.

— Излиза, че ти си виновникът за всичките ми тревоги!

— Не ми се иска да имаш тревоги — въздъхна Бирк, — но и на мен ми е трудно.

Дълго седяха там, беше им тъжно, ала намираха утеха в това, че са заедно. И все пак не им бе леко.

— Колко ужасно е да не знаеш кой е жив и кой убит чак до вечерта! — продума Роня.

— Макар все още никой да не е убит — отвърна Бирк. — Но това е само защото в горите отново са плъпнали стражниците на управника. На Матис и Бурка чисто и просто не им остава време да се претрепят. Прекалено са заети да се пазят от стражниците.

— Да, вярно, и добре, че е така съгласи се Роня.

Бирк се засмя.

— Кой би помислил, че и от стражниците на управника ще има някаква полза!

— Все пак е ужасно! — заключи Роня. — И за нас двамата цял живот ще бъде така.

Тръгнаха си и видяха дивите коне да пасат. Щурак и Дивчо също бяха сред стадото. Бирк им подсвирна. И двамата надигнаха глави някак озадачено.

— Чудовища сте вие! — каза Бирк. — Нищо, че сега се разхождате там и изглеждате толкова кротки.

Роня искаше да се прибира. Заради тия двама стари вироглави разбойнически главатари не можеше спокойно да остане в гората по-дълго.

И днес, както всеки друг ден, двамата с Бирк се разделиха далеч преди Вълчата прегръдка и далеч от всички разбойнически пътеки. Знаеха откъде обикновено се появява яздешком Матис и по кои пътеки броди Бурка. Въпреки това винаги се опасяваха някой да не ги види заедно.

Роня остави Бирк да тръгне преди нея.

— Утре ще те видя — сбогува се той. После затича.

Роня се позабави малко, за да се порадва на новите лисичета. Те скачаха и играеха — беше истинско удоволствие да ги гледаш, но Роня не изпита никаква радост и мрачно се питаше дали някога ще се върне предишното време. Може би никога вече нямаше да се радва както преди в своята гора.

Отправи се към къщи и стигна до Вълчата прегръдка. На стража стояха Йоан и Малък Клипен, които изглеждаха по-весели от друг път.

— Бързай у дома, да видиш какво стана — каза Йоан.

Роня бе обзета от любопитство.

— Като ви гледам, май че е нещо весело.

— Да, бъди сигурна — отвърна Малък Клипен, като се изкикоти. — Сама ще видиш.

Роня се затича. Наистина се нуждаеше от нещо весело.

Скоро се намери пред затворените врати на каменната зала и чу Матис да се смее вътре. Силен кънтящ смях, който я сгря и премахна цялото й безпокойство. Поиска да узнае на какво се смее така.

Тя влетя припряно в каменната зала. Още щом я съгледа, Матис се втурна и я грабна в прегръдките си. Вдигна я високо във въздуха и се завъртя с нея като пощурял.

— Роня моя — крещеше той, — ти беше права! Няма нужда от кървави стрели. Сега Бурка ще се пръждоса още преди да е пуснал първата си сутрешна пръдня, повярвай ми!

— Ама как? — попита Роня.

Матис посочи.

— Гледай там! Виж кого пипнах току-що със собствените си ръце!

Каменната зала гъмжеше от оживени разбойници, които подрипваха наоколо и вдигаха врява, затова отначало Роня не видя какво й сочи Матис.

— Разбираш ли, моя Роня, само ще кажа на Бурка: оставаш ли, или се махаш? Искаш ли си змийчето, или не?

И тогава тя видя Бирк. Далеч в един от ъглите той лежеше с вързани ръце и крака, с окървавено чело и поглед, пълен с отчаяние, а около него подскачаха Матисови разбойници, деряха си гърлата и викаха:

— Хей, ти, малък Буркасон, кога ш’си идеш в своя дом?

 

 

От гърдите на Роня се изтръгна вик, а от гняв от очите й бликнаха сълзи.

— Нямаш право да постъпваш така! — закрещя тя и със стиснати юмруци заудря Матис, където свари.

— Звяр такъв, не можеш да правиш така!

Матис тежко я пусна на земята, смехът му секна. Обзе го такава ярост, че чак лицето му побледня.

— Какво не мога да правя според моята дъщеря? — запита заплашително той.

— Ще ти го кажа! — изкрещя Роня. — Можеш да грабиш пари, други неща и каквито си щеш боклуци, но да посягаш на хора, не можеш, защото тогава не искам да съм ти повече дъщеря.

— Кой говори за хора? — процеди Матис с неузнаваем глас. — Аз съм хванал едно змийче, една въшка, едно малко крадливо псе и ще разчистя най-сетне замъка на прадедите си. А пък ти, ако искаш, ми бъди дъщеря, ако не искаш, недей, твоя воля.

— Върви по дяволите! — закрещя Роня.

Пер Черепа дойде и застана между тях уплашен. Никога преди не бе виждал Матис с толкова каменно и страшно лице и това го стресна.

— Бива ли да говориш така на баща си! — сгълча Пер Черепа Роня и я хвана за ръката. Но тя се изтръгна.

— Върви по дяволите! — отново изкрещя тя.

Матис сякаш не чуваше. Като че ли тя вече не съществуваше за него.

— Фюсок — изрече той със същия страшен глас, — иди горе на Дяволското гърло да известиш Бурка, че желая да го видя там утре заран още на изгрев-слънце. Най-добре ще направи да дойде, предай му!

Ловис стоеше смълчана и слушаше, сбърчила чело, без да се обажда. Накрая отиде при Бирк и го погледна. Когато видя раната на челото му, тя взе гърненцето с лековита билкова отвара и посегна да я промие, но в същия миг Матис изрева:

— Не докосвай змийчето!

— Змийче или не — отвърна Ловис, — раната трябва да се промие! — и я проми.

Тогава Матис се приближи до нея, сграбчи я и я преметна през цялата зала. Ако Кнотас не беше я подхванал, щеше да се забие право в една от пръчките на леглото.

Ала никой не можеше да се държи така с Ловис, без да си изпати. И след като Матис й беше далеч, тя тъй перна Кнотас, че свитки му излязоха. Ето каква благодарност получи той, задето не я остави да се удари.

— Вън! Всички мъже вън! — изкрещя Ловис. — Пръждосвайте се по дяволите! И бездруго само на дяволщини сте способни. Чуваш ли какво ти говоря, Матис, махай се!

Матис й хвърли мрачен поглед, който би могъл да изплаши всеки друг, но не и Ловис. Застанала със скръстени ръце, тя проследи как той и всичките му разбойници напуснаха каменната зала. Ала на рамото му лежеше метнат Бирк, а медночервената коса падаше над очите му.

— Върви по дяволите, Матис! — изкрещя Роня, преди тежката врата да се захлопне след него.

Вечерта Матис не легна в своето легло до Ловис и тя не знаеше къде е отишъл да спи.

— Пък и не ме е грижа — рече тя. Сега мога да се изтегна тук както на дължина, тъй и на ширина.

Но да спи тя не можа. Защото чуваше отчаяния плач на детето си, а то не й даде да се приближи, за да го утеши. Роня трябваше да изстрада сама тази нощ. Дълго лежа будна и изпитваше такава омраза към своя баща, че сърцето й се свиваше. Ала тежко е да мразиш някого, когото си обичал толкова много през целия си живот. Ето защо за Роня това бе най-тежката нощ.

Най-сетне заспа, но се стресна отведнъж още на развиделяване. Слънцето скоро щеше да се покаже, а тогава трябваше да бъде на Дяволското гърло, за да види какво ще стане там. Ловис направи опит да я спре, но Роня не й позволи. Тръгна, и Ловис мълчаливо я последва.

 

 

И ето ги там като предишния път — всеки от своята страна на Дяволското гърло: Матис, Бурка и техните разбойници. Ундис също беше там и Роня отдалеч я чу как вика и проклина. Клетвите й се сипеха върху Матис, та пушек се вдигаше. Но Матис не се остави дълго да го ругаят.

— Можеш ли да накараш жена си да млъкне, Бурка? — извика той. — Добре ще е да чуеш какво имам да ти кажа.

Роня беше застанала точно зад него, за да не я вижда. Самата тя чуваше и виждаше повече, отколкото можеше да понесе. До Матис стоеше Бирк. Ръцете и краката му вече не бяха вързани, но на шията му беше нахлузено въже, чийто край Матис държеше в ръка, като че водеше куче.

— Жесток човек си ти, Матис! — рече Бурка. — И зъл! Това, дето искаш да ме изгониш оттук, го разбирам. Но да посегнеш на детето ми, за да си постигнеш целта, е грехота!

— Не съм те молил да ми казваш какво мислиш за мен — тросна се Матис. — Искам да знам кога възнамеряваш да се махаш оттук.

Бурка бе тъй съкрушен, че от устата му не можеше да излезе ни дума. Дълго мълча и накрая рече:

— Най-напред трябва да намеря безопасно място, където да се заселим. А това може да се окаже трудно. Обаче, върнеш ли ми сина, давам ти дума, че още преди лятото да е минало, няма да ни има тук.

— Добре — рече Матис. — Ти пък имаш думата ми да си получиш сина, още преди лятото да е минало.

— Исках да кажа, да го получа сега — възрази Бурка.

— А аз исках да кажа, че няма да го получиш — отвърна Матис. — Но в Матисовия замък ние имаме затворнически килии. Няма да остане без покрив над главата си, нека това да ти бъде утеха, ако лятото се случи дъждовно.

Роня простена тихо, както си стоеше. Колко жестоко беше го измислил нейният баща, Бурка трябваше да си иде веднага „още преди да е пуснал първата си сутрешна пръдня“ — нали така се беше заканил Матис. Иначе Бирк щеше да бъде хвърлен в някоя затворническа килия чак до края на лятото. Но Роня знаеше, че той няма да преживее там толкова дълго. Щеше да умре, а тя щеше да остане без брат.

 

 

Както и без баща, когото да обича. Колко й тежеше това! Искаше й се да накаже Матис за болката, която и причиняваше, затуй че не можеше да бъде повече негова дъщеря, о, как й се искаше да го накара да страда тъй, както самата тя страдаше, как жадуваше да провали всичките му планове и да осуети замисъла му!

Отведнъж разбра как. Досети се какво да направи. Та нали веднъж преди много време го беше правила — и тогава обзета от гняв, но не толкова извън себе си както сега. Почти като насън тя се засили и прелетя над Дяволското гърло. Матис я съгледа над пропастта и от гърдите му се изтръгна стон. Стон, какъвто надава смъртно ранен див звяр. Кръвта в жилите на неговите разбойници се вледени, защото такъв ужасен вопъл никога не бяха чували. И те видяха Роня, своята Роня, отвъд — от другата страна на пропастта — при враговете. Едва ли по-страшно нещо би могло да се случи, нито пък по-неразбираемо.

Станалото беше неразбираемо и за Бурковите разбойници. Зяпаха Роня, като че някоя дива витра неочаквано беше кацнала сред тях.

Бурка бе не по-малко объркан, но бързо се окопити. Беше се случило нещо, което променяше всичко, поне това му бе ясно. Матисовата дъщеря като същинска дива витра се появи и го измъкна от бедата. Не проумяваше защо тя направи нещо тъй безразсъдно, но побърза да надене едно въже на шията й, като се смееше тихичко.

После се провикна към Матис:

— И отсам в подземието имаме затворнически килии. И на дъщеря ти няма да й липсва покрив над главата, ако лятото се случи дъждовно. Ей ти, Матис, утешавай се с това!

Ала Матис бе глух за всякаква утеха. Като тежко ранена мечка той стоеше и поклащаше тромавото си тяло, сякаш се мъчеше да притъпи някакво нетърпимо страдание. Роня заплака, когато го погледна. Беше пуснал въжето, с което държеше Бирк, но Бирк продължи да стои, блед и посърнал. Отправил поглед над Дяволското гърло, той гледаше как Роня плаче.

Ундис се приближи до нея и я бутна.

— Плачи! И аз щях да плача, ако такъв звяр ми беше баща!

Но Бурка изруга Ундис и я прати да върви по дяволите. Заповяда й да не се бърка в тая работа.

Роня сама беше нарекла Матис звяр, но сега й се искаше да го утеши заради постъпката си, извършена напук, която го наскърби така дълбоко.

Ловис също искаше да му помогне, както всеки път, когато той изпаднеше в беда. Сега тя застана редом с него, но Матис дори не забеляза. Нищо не виждаше. В този миг бе съвсем сам в света.

Бурка се провикна:

— Хей ти, Матис! Ще ми върнеш ли сина, или не?

Но Матис само се полюляваше, без да отговори.

Тогава Бурка изрева:

— Ще ми върнеш ли сина, или не?

Най-сетне Матис се разбуди от унеса си.

— Ще ти го върна, разбира се — отвърна равнодушно той. — Когато искаш.

— Искам сега — натърти Бурка. — Не накрая на лятото, а сега!

Матис кимна.

— Казах, когато искаш.

Сякаш това не го засягаше вече. Но с подигравателна усмивка Бурка добави:

— И веднага ще си получиш своето дете. Сделката си е сделка, в тия работи те бива, негоднико!

— Нямам дете аз — отрони Матис.

Радостната гримаса на лицето на Бурка се стопи.

— Какво искаш да кажеш? Някаква нова дяволщина ли си намислил?

— Ела да си вземеш сина — каза Матис. — Но на мен да ми върнеш детето не можеш, защото аз нямам дете.

— Но аз имам! — кресна Ловис с такъв глас, че враните хвръкнаха от крепостната стена. — И това дете ще ми бъде върнато, разбра ли, Бурка! Сега! — Сетне впи поглед в Матис. — Макар бащата на детето да се е смахнал донемайкъде!

Матис се обърна и си тръгна с тежки стъпки.