Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (11)

11.

Роня опита да изпее Вълчата песен на Бирк веднага щом си легнаха в постелите от елхови клонки. Но като си припомни как Ловис беше им я пяла — на нея и на Матис, когато всичко все още беше постарому в Матисовия замък, — в гърдите й прималя от копнеж и тя не можа да продължи.

А Бирк вече заспиваше. Целия ден, докато я чакаше, бе работил здравата, за да разчисти пещерата след последната мечка, прекарала там зимния си сън. Накрая домъкна от гората сухи дърва за подпалки и елхови клонки за постелите. Беше се уморил много и скоро заспа.

Роня не спеше. В пещерата беше тъмно и студено, но тя не мръзнеше. Върху елховите клонки бе постлала една козя кожа, която получи от Бирк, а от леглото в къщи носеше покривалото си от катерича кожа. То бе чудесна завивка — мека и топла. Студът не й пречеше да заспи. И въпреки това сънят не идваше.

Дълго лежа будна и почувства, че не се радва толкова, колкото би искала. Но през входа на пещерата видя студеното светло пролетно небе, чу как потокът шуми дълбоко долу в коритото си и й стана по-леко.

Небето е същото като над Матисовия замък, помисли тя. И тук шуми същият поток, който чувах у дома.

И тогава заспа.

Двамата се събудиха едновременно, щом слънцето се показа над хълмовете отвъд потока. Огненочервено, то изплува от утринните мъгли и грейна като пожар над близките и далечни гори.

— Умирам от студ — рече Бирк. — На разсъмване е най-студено, сетне полека-лека ще се стопли. Все пак не е ли утеха да го знаеш?

— Един огън би бил по-добра утеха — отвърна Роня. Тя също зъзнеше. Бирк разпали жарта, която тлееше под пепелта. Седнаха до огъня, за да изядат хляба и да изпият остатъка от козето мляко в бърдучето на Роня. След като пресушиха и последната капка, Роня рече:

— Отсега нататък ще пием само изворна водица и нищо друго.

— Няма да надебелеем от нея — добави Бирк, — но пък няма и да умрем от жажда.

Спогледаха се и се разсмяха. Разбираха, че животът им в Мечата пещера няма да бъде лек, но това не ги обезкуражаваше. Роня дори не помнеше, че през нощта е била тъжна. Сега бяха се стоплили и заситили глада си и във ведрото утро се чувстваха свободни като птички. Като че едва сега го проумяха. Всичко онова, което в последно време беше толкова трудно и тежко, вече бе минало, щяха да го забравят и не искаха да си го спомнят никога вече.

— Роня — рече Бирк, — разбираш ли, ние сме тъй свободни, че би трябвало да се смеем с цяло гърло от радост!

— Да, това е нашето царство — отвърна Роня.

— Никой не може да ни го отнеме, нито пък да ни прогони оттук.

Останаха край огъня, докато слънцето се изкачваше в небето, долу под тях шумеше потокът, а гората наоколо се пробуждаше. Утринният вятър леко полюляваше короните на дърветата, кукувици кукаха, един кълвач чукаше върху боров дънер някъде наблизо, а от другата страна на потока към изворчето се приближи семейство елени. Двамата седяха там и имаха чувството, че всичко е в тяхна власт — и потокът, и гората, и всичко живо, което се намираше в нея.

— Запуши си ушите, защото сега ще се разнесе моят пролетен вик — предупреди го Роня.

И тя така извика, че викът й отекна далеч към скалите.

— Само едно нещо ми се иска — рече Бирк. — Да успея да си взема арбалета, преди да си докарала дивите витри с твоите крясъци.

— Да го вземеш ли… откъде? — попита Роня. — От Бурковия замък?

— Не, от тамошната гора — обясни Бирк. — Не можех да взема всичко наведнъж. Затова си направих скривалище в корубата на едно дърво и там държа някои неща, които ще донеса.

— Матис не искаше все още да ми дава арбалет — каза Роня. — Но мога да си издялкам лък, ако ми дадеш ножа си.

— Да, само внимавай да не го загубиш. Не забравяй, че това е най-скъпото, което имаме. Без нож в гората няма да се оправим.

— Има и други неща, без които няма да можем да се оправим — отвърна Роня. — Мислил ли си например за ведра, с които да си носим вода?

Бирк се засмя.

— Мислил съм, разбира се. Но с мислене вода не се носи.

— И затова е добре, дето знам откъде да набавя едно ведро — каза Роня.

— Откъде?

— От целебния извор на Ловис. В гората под Вълчата прегръдка. Вчера тя прати Стуркас да иде там за лековита вода, Пер Черепа я пие заради стомаха си. Но две диви витри погнали Стуркас и той се прибра без ведро. Ще трябва да го донесе днес, Ловис ще се погрижи за това, вярвай ми! Обаче ако побързам, може би ще успея преди нея.

И двамата се разбързаха. С леки стъпки пробягаха дългия път през гората и взеха каквото им трябваше. Мина доста време, преди да се върнат при пещерата. Роня с ведро, Бирк със своя арбалет и други неща от скривалището в дървото. Той нареди всичко на площадката пред пещерата, за да покаже на Роня какво имат. Брадва, точило, едно котле, риболовни принадлежности, примки за ловене на горски птици, стрели за арбалета и късо копие, все необходими неща за оня, който ще живее в гората.

— Да, виждам, че знаеш какво ни трябва на нас — горските жители — рече Роня, — за да можем да си набавяме храна и да се браним от дивите витри и хищните животни.

— Наистина знам — съгласи се Бирк. — Разбира се, ние ще…

Не успя да продължи, защото Роня го стисна за ръката и прошепна уплашено:

— Тихо! В пещерата има някой.

Притаиха дъх и се вслушаха, да, в тяхната пещера имаше някой, някой, който беше ги издебнал и се бе вмъкнал вътре, докато ги е нямало. Бирк грабна копието си и те застинаха в очакване. Чуваха как някой шава там вътре и беше неприятно да не знаеш кой е. Впрочем, изглежда, че бяха няколко. Може би пещерата беше пълна с диви витри, които дебнеха и всеки миг щяха да изскочат и да забият ноктите си в тях.

Най-накрая те не издържаха само да се вслушват и да изчакват.

— Излизайте, диви витри! — извика Бирк. — Ако искате да видите най-острото копие в тая гора.

Но никой не се показа. Вместо това отвътре се разнесе злобно съскане.

— Тук има човек, в Гората на сивите джуджета! Сиви джуджета всички, хапете и трепете!

Тогава Роня побесня от гняв.

— Марш навън, сиви джуджета! — изкрещя тя.

— Пръждосвайте се по дяволите, и то начаса! Иначе идвам да ви оскубя косите!

И от пещерата заприиждаха сиви джуджета. Свистяха и шипяха срещу Роня, но тя им отговаряше със същото, а Бирк им показа копието си. Тозчас те хукнаха да слизат по стръмния скат, като пълзяха вкопчени в скалата и пъплеха надолу към потока. Някои загубиха равновесие и полетяха със злобно врещене право в бързеите, тъй че цели гроздове сиви джуджета отплуваха по течението на потока. Накрая обаче все пак успяха да се покатерят на брега.

— Бива си ги да плуват тия чудовища — рече Роня.

— И да ядат хляб — добави Бирк, когато влязоха в пещерата и видяха, че сивите джуджета са унищожили цяла една пита хляб от техния запас.

Други пакости не бяха успели да сторят. Но стигаше, че са били там.

— Сега трябва да внимаваме — каза Роня. — Ще проглушат цялата гора с тяхното дърдорене и скоро всички витри до една ще знаят къде сме.

Но в Матисовата гора не бива да се боиш, нали Роня бе слушала все това още от малка. А да се плашиш предварително беше съвсем глупаво, тъй смятаха и двамата с Бирк. И те спокойно подредиха хранителните припаси, оръжията и сечивата си в пещерата. После донесоха вода от едно горско изворче, а в потока заложиха мрежа, за да уловят риба; довлякоха речни камъни от брега и си направиха истинско огнище на площадката. Извървяха много път, докато намерят хвойново дърво за лъка на Роня. Тъкмо тогава видяха дивите коне да пасат на тяхната си полянка. Направиха опит да се доближат до Дивчо и Щурак с ласкави думи, но не им се удаде. Нито Щурак, нито Дивчо разбираха от любезност. С леки скокове те избягаха да пасат нейде другаде, където щяха да бъдат оставени на мира.

До края на деня Роня седя пред пещерата и дялка своя лък и две стрели за него. Тя пожертва едно парче от кожения си ремък, за да направи тетива за лъка. Сетне дълго и упорито се упражнява в стрелба и накрая успя да изстреля и двете стрели. Търси ги чак додето започна да се смрачава. Тогава трябваше да се откаже, но не се тревожеше кой знае колко.

— Утре ще си издялкам нови.

— Нали внимаваш за ножа? — напомни й Бирк.

— Да, знам, ножът е най-ценното, което имаме. Ножът и брадвата!

Изведнъж забелязаха, че вече е вечер. И че са гладни. Денят си бе отишъл, а те не бяха спрели нито миг. Бяха обикаляли и тичали, носили и влачили, поправяли и подреждали, без да имат време да усетят глад. Но сега си устроиха царско угощение с хлебец, козе сирене и агнешки флейки, което поляха с бистра изворна водица, точно както Роня беше предрекла.

По това време на годината нощем никога не се стъмваше докрай, но с уморените си тела те усетиха, че денят е свършил и че им се спи.

В сумрака на пещерата Роня изпя Вълчата песен на Бирк и сега се получи по-добре. Въпреки това тя отново се натъжи и попита Бирк:

— Мислиш ли, че в Матисовия замък се сещат за нас? Нашите родители, искам да кажа?

— Би било странно да не се сещат — отвърна Бирк.

Роня преглътна, преди да продума отново:

— Може би тъгуват?

Бирк се позамисли.

— Тъгуват, но всеки по свой начин. Ундис тъгува, но тя е по-скоро сърдита според мен. Бурка също е сърдит, но във всеки случай на него му е по-мъчно.

— Ловис тъгува, знам — рече Роня.

— А Матис? — попита Бирк.

Роня дълго мълча. Сетне продума:

— Струва ми се, че сигурно е доволен, задето ме няма, та по-скоро да ме забрави.

И тя се опита да повярва в това. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че не е така.

През нощта сънува, че Матис седи сам-самичък насред една тъмна, мрачна гора и плаче тъй, че в краката му се образува езерце. И дълбоко на дъното на това езерце е седнала самата тя, отново е мъничка и си играе с шишарки и камъчета, които той й е донесъл.