Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (16)

16.

Пер Черепа имаше право. Когато жалостните песни на съществата от подземното царство се чуеха в гората, вече беше есен, макар Бирк и Роня да не искаха да го признаят. Лятото неусетно беше отминало, есенните дъждове започнаха и се лееха тъй неспирно, че даже Роня, която обичаше дъжда, се почувства зле.

Дни наред те седяха вътре в пещерата и слушаха безкрайното плющене по камъка отвън. В такова време не можеха дори да поддържат огъня и зъзнеха тъй, че най-подир се наложи да изтичат в гората и да опитат да се посгреят с бягане. Посгряха се мъничко, но се измокриха до кости. Щом се прибраха в пещерата, хвърлиха мокрите си дрехи и увити в кожените си наметки, седяха и с взрени навън очи, следяха няма ли да се проясни небето. Но не би! През входа на пещерата не се виждаше нищо друго освен една стена от дъжд.

— Дъждовно е лятото ни! — рече Бирк. — Макар че сигурно ще се оправи.

И най-сетне дъждът спря. След него се разрази такава буря, че над планината се разнесе тътен. Бурята изтръгваше с корен борове и ели и брулеше листата на брезите. Златистият блясък изчезна, по склона над потока вече стърчаха само оголени дървета, жално превиващи се под силния вятър, който се опитваше да ги отскубне.

— Ветровито е нашето лято — рече Бирк. — Макар че сигурно ще се оправи.

Но не се оправяше. Ставаше по-лошо. С всеки изминат ден застудяваше все повече. И сега беше вече невъзможно да се пропъждат мислите за зимата, поне Роня не можеше. Нощем сънуваше кошмари. Една нощ й се присъни, че Бирк лежи в снежна постеля, с побеляло лице и заскрежени коси. Събуди се с вик. Беше вече утро и Бирк се въртеше навън около огъня. Тя се втурна натам и си отдъхна, като видя, че по червената му коса няма скреж.

Обаче горите, отвъд потока, днес за първи път бяха побелели от скреж.

— Мразовито е лятото ни! — рече Бирк с горчива усмивка.

Роня го изгледа ядосано. Как можеше да бъде толкова спокоен? Как можеше да говори тъй лекомислено? Нима не разбираше? Никак ли не го беше грижа за клетия му живот? Човек не биваше да се бои в Матисовата гора, тя знаеше, но сега вече се боеше, боеше се ужасно, като си помислеше какво ще стане с тях, когато дойде зимата.

— Моята сестра е тъжна — продума Бирк. — Наближава време да си иде оттук, да се сгрее край друг огън и да напусне моя.

Тогава тя се върна в пещерата и легна отново в постелята си. Друг огън! — та тя нямаше при кого да отиде! Той имаше предвид огъня в каменната зала у дома и сигурно защото в такъв вълчи студ тя не можеше да не помечтае за него, о, как си мечтаеше поне веднъж в живота си да се сгрее отново! Обаче не можеше да се върне в Матисовия замък, щом като не беше дете на Матис. Огънят у дома никога вече нямаше да я сгрее отново, тя знаеше това. А в такъв случай да става каквото ще! Какво щяха да й помогнат умуванията, щом вече нямаше никакъв изход?

Тя видя, че ведрото е празно. Трябваше да иде да донесе вода от изворчето.

— Идвам веднага, щом запаля огъня — извика след нея Бирк. Да се домъкне ведрото до пещерата беше трудно, затова трябваше да носят двамата.

Роня заслиза с широки крачки по тясната пътечка. На това място трябваше да си внимателен, та да не полетиш от склона надолу с главата. Сетне изтича през гората между брези и ели към полянката, където се намираше изворчето. Но преди да го наближи, спря като закована. Някой бе седнал на камъка до извора! Там седеше Матис, той и никой друг! Веднага позна черната му къдрава глава и сърцето й потръпна. Роня се разплака, стоеше между брезите и плачеше тихичко. Тогава видя, че и Матис плаче, да, съвсем като оня път в съня й, седеше самотен в гората, тъгуваше и плачеше.

Все още не я беше забелязал, но ето че вдигна поглед и я видя. Тогава се опита да скрие с ръка сълзите си тъй безпомощно и отчаяно, че не беше по силите й да издържи тая гледка. Втурна се към него с вик и се хвърли в прегръдките му.

— Детето ми! — прошепна Матис. — Моето дете!

Сетне се провикна:

— Моето, дете е при мен!

Роня плачеше, заровила глава в брадата му, и хлипайки, попита:

— Сега твое дете ли съм, Матис? Наистина ли отново съм ти дете?

А Матис й отвърна през плач:

— Да, каквото си била винаги, моя Роня! Дете мое, как само плаках за теб — денем и нощем. Господи, как само страдах!

Той се отдръпна малко встрани от нея, та да може да я вижда, и покорно попита:

— Вярно ли е това, което казва Ловис, че ще се върнеш у дома, стига само да те помоля?

Роня мълчеше. В този момент видя Бирк. Той беше спрял сред брезите с побледняло лице и очи, пълни с мъка. Защо трябваше да е толкова нещастен — Бирк, братко мой, какво си мислиш, защо лицето ти е такова?

— Вярно ли е, Роня, ще дойдеш ли с мен у дома? — попита отново Матис.

Роня мълчеше, отправила поглед към Бирк — Бирк, братко мой, помниш ли Глупския водопад?

— Ела, Роня, да тръгваме — рече Матис.

И Бирк, застанал там, знаеше, че времето е дошло. Трябваше да каже сбогом на Роня и да я върне на Матис, та даже и да му благодари за времето, когато е бил с нея. Тъй трябваше да стане, та нали сам го бе пожелал. И отдавна го знаеше. Защо тогава изпитваше такава болка? Роня, само да знаеш как се измъчвам, но побързай! Върви сега!

— Макар още да не съм те помолил — продължи Матис. — Сега ще го направя. Горещо те моля, Роня, върни се отново при мен у дома!

„По-труден миг в живота си не съм имала“ — помисли си Роня. Сега трябваше да му каже, знаеше, че ще съкруши Матис, но трябваше да го каже. Че иска да остане при Бирк. Че тя не може да го остави да умре от студ сам-самичък в зимната гора — Бирк, братко мой, и в живота, и в смъртта нищо не може да ни раздели, нима не знаеш това?

Едва сега Матис забеляза Бирк и въздъхна тежко. Но сетне се провикна:

— Бирк Буркасон, ела тук! Искам да ти кажа две думи!

Бирк се приближи с нежелание на не повече от необходимото разстояние. Погледна предизвикателно Матис и попита:

— Какво искаш?

— Всъщност да те понаплескам — отвърна Матис. — Но няма да го направя. Вместо туй най-горещо те моля: ела с мен у дома в Матисовия замък! Не че ми харесваш кой знае колко, недей си мисли. Но се харесваш на моята дъщеря, разбрах това и може би и аз ще се науча да те харесвам. Имах време да премисля едно-друго напоследък!

Когато Роня осъзна какво всъщност говори Матис, нещо в нея зачурулика. Изведнъж й стана леко. Ужасната ледена буца, която носеше вътре в себе си, се разтопи — как успя нейният баща само с няколко думи да я превърне сякаш в пролетно ручейче? Как стана отведнъж такова чудо: не беше принудена да избира между Бирк и Матис! Двамата, които обичаше. Сега не се налагаше да загуби никого! Беше станало чудо, истинско чудо — тук и в този миг! Изпълнена с радост, любов и благодарност, тя погледна Матис. И Бирк! Тогава видя, че той ни най-малко не се радва. Изглеждаше само смутен и недоверчив. Обзе я страх. Какъвто упорит и вироглав можеше да бъде, току-виж не пожелае да разбере собственото си добро, току-виж откаже да дойде!

— Матис — рече тя, — трябва да поговоря с Бирк насаме!

— Това пък защо? — попита Матис. — Е, добре, ще ида да хвърля един поглед на моята стара Меча пещера през туй време. Но хайде, защото трябва вече да се прибираме у дома!

— Трябва да се прибираме у дома! — повтори Бирк подигравателно, щом като Матис се скри. — Кой дом? Да не би да си мисли, че ще приема ролята на момче за бой при неговите разбойници? За нищо на света!

— Момче за бой! Колко си глупав! — избухна Роня, вече разгневена. — Предпочиташ да умреш от студ ли — тук, в Мечата пещера?

Бирк замълча някое време, после отсече:

— Да, струва ми се!

Роня се отчая.

— Животът е нещо, което трябва да се пази, нима не разбираш? А останеш ли в Мечата пещера през зимата, погубваш и своя, и моя живот?

— Защо говориш така? — попита Бирк. — Как мога да погубя твоя живот?

Тогава Роня изкрещя, бясна от отчаяние:

— Защото тогава ще остана при теб, глупако такъв! Искаш или не искаш!

Бирк дълго стоя и я гледа мълчаливо, а накрая продума:

— Знаеш ли какво означават думите ти, Роня?

— Знам! — изкрещя тя. — Че нищо не може да ни раздели! И ти го знаеш не по-зле от мен, вироглавецо!

Бирк се усмихна с най-слънчевата си усмивка, а той бе красив, когато се усмихваше.

— Не искам да погубвам твоя живот, сестричето ми! Това е последното нещо, което бих искал. Ще те последвам, където и да идеш. Дори ако се наложи да живея сред разбойниците на Матис, докато си докарам смъртта.

 

 

Угасиха огъня и събраха целия багаж. Вече напускаха Мечата пещера и им беше мъчно. Но Роня пошепна на Бирк, като внимаваше да не я чуе Матис, та да не започне да се тревожи излишно:

— Напролет отново ще се пренесем тук!

— Да, защото тогава още ще сме живи — рече Бирк и изглеждаше толкова радостен!

Матис също се радваше. Вървеше пред тях през гората и пееше тъй, че всички диви коне по пътя им уплашено побягнаха сред дърветата. Всички освен Щурак и Дивчо. Те стояха спокойно и чакаха, като сигурно си мислеха, че сега отново ще има надпрепускане.

— Днес не — рече Роня и погали коня си. — Но може би още утре. Може би всеки ден, ако не падне прекалено много сняг!

И Бирк потупа Дивчо.

— Да, ще се върнем! А вие да се пазите!

Забелязаха, че кожата на конете вече се е покрила с гъсти косми, скоро те съвсем щяха да обраснат — това беше тяхната защита срещу студа. Щурак и Дивчо също щяха да оцелеят до пролетта.

А Матис вървеше далеч напред в гората и пееше ли, пееше. Забързаха да го настигнат. Вървяха, вървяха и наближиха Вълчата прегръдка. Там Бирк се спря.

— Матис — рече той, — искам да се прибера най-напред у дома в крепостта на Бурка и да видя как са Ундис и Бурка. Но съм ти много благодарен, задето мога да идвам при теб и да виждам Роня, когато си искам.

— Да, да — съгласи се Матис, — няма да ми е лесно, но идвай!

После избухна в смях.

— Знаете ли какво казва Пер Черепа? Тоя хапльо смята, че управникът и стражниците накрая ще победят, ако не се пазим. И затуй според него щяло да бъде най-умно, ако разбойниците на Матис и Бурка се обединят, да, какви ли не безумни измишльотини му хрумват на стария глупец!

Той изгледа състрадателно Бирк.

— Жалко, дето баща ти е такъв негодник, инак може би въпреки всичко щяхме да обмислим това!

— Ти си негодник! — отвърна Бирк приятелски и Матис се усмихна одобрително.

Бирк протегна ръка на Роня. Тук, под Вълчата прегръдка, беше мястото, където обикновено се сбогуваха.

— Пак ще се виждаме, разбойническа щерко! Всеки ден, да знаеш, сестричето ми!

Роня кимна.

— Всеки ден, Бирк Буркасон!

Когато Матис и Роня влязоха в каменната зала, се възцари пълна тишина. Никой не смееше да ликува, от много време насам радостните възгласи в Матисовия замък бяха забранени от главатаря. Единствен Пер Черепа от радост направи един неестествено висок за годините си скок, при който се чу леко пръцване. Но това не го смути.

— Когато хората се връщат у дома, трябва да има някакъв салют. За добре дошли — рече той.

И като чу това, Матис се разсмя гръмогласно и се смя толкова дълго, че разбойниците направо се просълзиха от щастие. Матис се смееше за първи път след онова злощастно утро при Дяволското гърло и разбойниците побързаха да прихнат и те в един глас с него. Всички се превиваха от смях, Роня също. Но ето че Ловис се прибра от кошарата и пак се възцари тишина. Никой не можеше да се смее, когато гледаше как една майка посреща своето изгубено дете, току-що завърнало се у дома. Разбойниците, каквито си бяха просто душни, отново се просълзиха.

— Ловис, ще ми приготвиш ли голямата каца да се изкъпя? — попита Роня.

Ловис кимна.

— Да, вече топля водата!

— Не се учудвам — отвърна Роня, — ти си майка, която се сеща за всичко. А по-мръсно дете не си виждала никога!

— Не, никога — съгласи се Ловис.

Роня лежеше в леглото си сита, чистичка и стоплена. След като хапна от хляба на Ловис и изпи едно канче мляко, майка й тъй я изтърка в кацата, че кожата й пламна. Сега лежеше в старото си легло и гледаше между завеските как огънят в огнището бавно гасне. Всичко си беше постарому. Ловис беше изпяла Вълчата песен за нея и за Матис. Беше време за сън. И Роня вече заспиваше, но мислите й не спираха да кръжат.

В Мечата пещера сега е доста студено, мислеше тя. А аз си лежа тук и ми е топличко чак до пръстите на краката. Не е ли странно, че толкова малко може да те направи щастлив! Сетне се замисли за Бирк, питаше се как ли я кара той там, в крепостта на Бурка. „Дано и той да се е стоплил чак до пръстите на краката — помисли тя и затвори очи. — Ще го попитам утре.“

В каменната зала беше тихо. Но изведнъж Матис нададе вик, изпълнен с мъка:

— Роня!

— Какво има? — промълви тя, вече полузаспала.

— Исках само да чуя дали наистина си тук — отвърна Матис.

— Разбира се, че съм тук — промълви Роня.

После заспа.