Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (5)

5.

Вечерта Роня постоя малко с баща си пред огъня и си припомни какво искаше да узнае.

— Какво е това, което си вземал, без да питаш? За какво говореше Бурка?

— Хм — промърмори Матис. — Как се боях, че няма да намериш пътя в тая мъгла, Роня моя!

— Но нали го намерих — отвърна Роня. — Кажи, какво е това, което си вземал, без да питаш?

— Гледай! — извика Матис и живо посочи към жаравата. — Не виждаш ли, онова там съвсем прилича на някакво старче! По дяволите, на Бурка прилича!

Но Роня не виждаше никакъв Бурка в жаравата, а не се и опитваше.

— Какво е това, което си вземал, без да питаш? — заинати се тя.

И тъй като Матис мълчеше, Пер Черепа отговори вместо него:

— Не е едно и две! Охо-хо-о-о-о, много са! Само ако изброя…

— Я стига! — сърдито го спря Матис. — За това ще се погрижа сам!

Всички разбойници освен Пер Черепа вече се бяха разотишли по стаите, а Ловис отиде да нагледа за през нощта кокошките, козите и овцете, затова единствен Пер Черепа можа да чуе как Матис обяснява на Роня какво всъщност е един разбойник. Човек, който взема разни неща, без да пита и без да иска разрешение.

Обикновено Матис не се срамуваше от това, напротив! Той се перчеше и хвалеше, че е най-могъщият разбойнически главатар из всички планини и гори. Сега обаче, когато му предстоеше да разкрие всичко на Роня, му беше малко неприятно. Разбира се, той имаше намерение полека-лека да й разправи всичко, необходимо беше. Но му се искаше да мине още време.

— Роня моя, каквото си ми малко и невинно дете, досега не посмях да ти говоря много-много за тия работи.

— Не-е, и думичка не си казал — потвърди Пер Черепа. — Нито пък на нас ни разрешаваше да споменем нещо!

— Старче, няма ли вече да идеш да спиш? — заинтересува се Матис. Но Пер Черепа заяви, че още няма такова намерение. Не искаше да пропусне този разговор.

И Роня разбра. Сега най-сетне проумя откъде се вземаше всичко. Товарите върху гърба на конете, когато разбойниците се прибираха вечер яздешком, цялата стока в чували и вързопи, всички скъпоценности в кутии и сандъци. Тези работи не растяха по дърветата в гората. Нейният баща ги вземаше направо, без да се церемони, от други хора.

— Но те не се ли сърдят много, когато им вземате нещата? — попита Роня.

Пер Черепа изхихика.

— И още как! — увери я той. — Даже съскат от гняв. Ох-ох-ох, само да можеше да ги чуеш!

— Старче, добре ще е, ако най-сетне идеш и си легнеш — подкани го Матис. Но Пер Черепа все още не искаше и да чуе за това.

— Някои даже плачат — съобщи той на Роня и сега вече Матис изрева:

— Млъквай, инак ще те изхвърля навън!

После потупа Роня по бузата.

— Роня, трябва да го разбереш! Просто така се прави. И винаги е било така. Не си струва да се вдига шум за това.

— Не, не си струва — съгласи се Пер Черепа. — Ама хората, разбира се, никога няма да свикнат. Те само реват, плачат и ругаят, тъй че голяма веселба пада!

Матис го изгледа сърдито, после пак се обърна към Роня:

— Баща ми беше разбойнически главатар, както и моят дядо, и моят прадядо, ти знаеш. Не съм изменил на рода си. И аз съм разбойнически главатар, най-могъщият из всички планини и гори. А нали и ти ще станеш разбойнически главатар, Роня моя!

— И аз ли? — извика Роня. — За нищо на света! Никога, щом се сърдят и плачат!

Матис се почеса по врата. Ето какво му дойде до главата. Искаше Роня да му се възхищава и да го обича толкова много, колкото той я обичаше и й се възхищаваше. А ето че сега тя просто изкрещя: „За нищо на света!“, и не искаше да стане разбойнически главатар като своя баща. Матис се почувствува нещастен. Трябваше да я убеди по някакъв начин, че онова, с което се занимава, е правилно и добро.

— Роня моя, ти разбираш, че аз вземам само от богатите — увери я той. Сетне се позамисли малко. — И давам на бедните, да, правя го.

Пер Черепа изхихика.

— Да, да, вярно е! Цял чувал брашно даде на бедната вдовица с осемте деца, помниш ли?

— Точно така — потвърди Матис, — наистина го сторих.

Той гордо поглади черната си брада. Сега се почувствува доволен и от себе си, и от Пер Черепа.

Пер Черепа отново изхихика.

— Добра памет имаш ти, Матис! Ето че ще станат вече десет години оттогава. Не ще и дума, даряваш бедните! И то честичко — веднъж на десет години.

Сега вече Матис изрева:

— Ако не отидеш веднага да си легнеш, знам кой ще ти помогне да се катурнеш по гръб.

Ала не стана нужда. Защото в този миг влезе Ловис. Пер Черепа изчезна без чужда помощ. Роня си легна и докато Ловис пееше Вълчата песен, огънят догаряше. А Роня лежеше заслушана и не я беше грижа дали баща й е разбойнически главатар, или не. С каквото и да се занимаваше, той беше нейният Матис и тя го обичаше.

Тази нощ спа неспокойно и сънува подземните същества и примамливите им песни, но когато се събуди, не помнеше нищо.

Тя помнеше Бирк. През следващите дни се сещаше понякога за него и се питаше как ли живее в Бурковата си крепост. И кога ли най-сетне Матис ще прогони баща му и цялата им разбойническа шайка от замъка.

Всеки ден Матис кроеше все нови и нови велики планове във връзка с това, но нито един не бе изпълним.

— Не става! — отсичаше Пер Черепа, каквото и да измислеше Матис. — Трябва да си хитър като стара лисица, защото със сила няма да успееш.

На Матис никак не му се удаваше да хитрува като стара лисица, но се опитваше с все сили. И докато това продължаваше, заграбеното не беше много. Явно и Бурковите разбойници имаха други грижи, защото хората, които тези дни минаваха през Разбойническата клисура, се чудеха какво става с разбойниците. Не проумяваха защо е толкова спокойно. Къде се бяха дянали всички разбойници? Стражниците на управника, които тъй упорито бяха преследвали Бурка, откриха пещерата, служила му за леговище, но сега тя пустееше празна. Бурка не се виждаше никакъв и стражниците бяха доволни, че най-сетне ще напуснат мрачната и студена Буркова гора, където есен валеше непрекъснато. А че някъде далеч в Матисовия замък също имаше разбойници, те, разбира се, знаеха, но неохотно си спомняха за това. Нямаше по-лошо място, а да заловиш разбойническия главатар, дето върлуваше там, беше по-трудно, отколкото да уловиш орела на върха на планината. Него предпочитаха да не закачат.

Матис губеше много време в опитите си да надуши с какво се занимават в северния замък разбойниците на Бурка и как ще ги пипне най-добре. С тази цел всеки ден устройваше разузнавателни походи. Яздешком обикаляше с двама от хората си из гората откъм северната страна, но натрапниците не се виждаха. Повечето време там всичко бе тихо и замряло, сякаш нямаше ни един Бурков разбойник. Във всеки случай, бяха си направили чудесна дълга въжена стълба, тъй че без затруднение да слизат и да се качват по скалата до замъка. Един-единствен път Матис я видя да виси спусната. Тогава загуби напълно разсъдъка си и се втурна като луд да се катери. Разбойниците му го последваха, изгарящи от желание за бой. Но тутакси дъжд от стрели заваля от бойниците на Бурковата крепост и една стрела улучи Малък Клипен в бедрото, тъй че се наложи да остане два дена на легло. Въжената стълба се спускаше само под най-строга охрана, това поне се разбра.

Есенният мрак вече плътно се стелеше над Матисовия замък и разбойниците не се чувстваха добре от толкова седене на едно място. Станаха неспокойни и се караха повече от друг път, тъй че накрая се наложи Ловис да ги нахока здравата.

— Още малко и ще ми спукате тъпанчетата с цялата тази глъч и хленч. Изчезвайте и се пръждосвайте по дяволите, ако не можете да се спогодите!

Те млъкнаха и Ловис ги накара да свършат малко полезна работа — да почистят и разтребят в кокошарника, обора и кошарата, нещо, което ненавиждаха от дън душа. Но никой не успя да се измъкне освен Пер Черепа и ония, които в момента стояха на стража при Вълчата прегръдка и горе на Дяволското гърло.

Матис също правеше всичко, каквото му бе по силите, за да поддържа духа на разбойниците. Заведе ги на лов за елени. Въоръжени с копия и лъкове, те се отправиха към есенната гора, а Пер Черепа ги посрещна ухилен, когато се прибраха с улова си — четири големи лоса.

— Все пилешка супа, агнешка чорба и каша, така не може да продължава вечно — рече той. — Сега ще имаме нещичко за дъвчене, а най-крехките парчета, то се знае, ще получи беззъбият.

Ловис опече, опуши и осоли еленовото месо, тъй че с прибавката на пилешкото печено и агнешките флейки то щеше да стигне за през зимата.

Роня, както обикновено, прекарваше повечето време в гората. Сега там бе съвсем тихо, но да си в есенната гора й се струваше също много приятно. Мъхестата горска покривка зеленееше влажна и мека под босите й крака, всичко ухаеше тъй прекрасно на есен, а клоните на дърветата блестяха мокри. Валеше често. Тя обичаше да се сгуши под някоя гъста ела и да се вслушва в спокойното трополене на капките. Понякога такъв дъжд се изливаше, че цялата гора свистеше, това също й харесваше. Не се мяркаха много животни. Нейните лисички си стояха в дупката. От време на време на здрачаване тя виждаше плавно да се приближават елени, друг път диви коне, които пасяха между дърветата. На Роня много й се искаше да си улови един див кон и неведнъж бе опитвала, но все не й се удаваше. Бяха тъй плахи и явно трудни за опитомяване. Макар че вече й беше време да си има кон. Казала го беше и на Матис.

— Да, когато заякнеш достатъчно, за да си уловиш сама някой — й отговори той.

„И ще го направя някога — мислеше си тя. — Ще си хвана едно малко красиво конче, ще го отведа у дома в замъка и ще го опитомя, както Матис е опитомил всичките си коне.“

А иначе есенната гора странно пустееше. Изчезнали бяха всички същества, които обикновено я обитаваха. Сигурно се бяха прибрали в своите дупки и скривалища. Понякога, макар и рядко, от планината долитаха с кръжене диви витри, но, разбира се, сега бяха по-спокойни и предпочитаха да си останат горе в скалните пещери. Сивите джуджета също се бяха изпокрили. Само веднъж Роня видя две от тях да надничат зад един камък. Но сивите джуджета не я плашеха вече.

— Вървете по дяволите! — изкрещя им тя, и те тозчас изчезнаха с остро съскане.

Бирк не се мяркаше вече в нейната гора. А това, разбира се, можеше само да я радва. Но радваше ли я наистина? По някой път самата тя не знаеше.

И ето че зимата дойде. Падна сняг, студ скова всичко и скрежът преобрази гората на Роня в истинска ледена гора — най-прекрасната на света. Там тя караше ски и когато на мръкване тръгнеше да се прибира, косата й беше покрита със скреж, а ноктите на ръцете и краката й бяха напукани въпреки кожените ръкавици и ботуши. Но ни студ, ни сняг можеха да я спрат да не ходи в гората. На другия ден отново бе там. Матис се тревожеше понякога, като я видеше как шеметно лети по хълмовете надолу към Вълчата прегръдка, и той казваше на Ловис нещо, което често обичаше да повтаря:

— Дано всичко върви добре! Дано не й се случи нещо лошо! Защото тогава няма да мога да живея.

— От какво се оплакваш? — отвръщаше Ловис. — Това дете се оправя по-добре от кой да е разбойник, колко пъти трябва да ти го казвам!

И не ще и дума, Роня умееше да се справя сама. Но един ден се случи нещо, за което по-добре Матис никога да не узнае.

През нощта бе паднал нов сняг и бе заличил всички следи от ските на Роня. Налагаше се да прокара нови, а това беше трудна работа. Студът вече бе сковал тънка ледена корица върху снега, но тя не беше достатъчно здрава. През цялото време ските й занасяха и накрая тя нямаше повече сили да си проправя пъртина. Искаше й се вече да се прибере.

Покачила се беше върху един рид и се канеше да се спусне от другата му страна. Склонът беше съвсем стръмен, но нали тя можеше да се спре с щеките, та без страх полетя тъй, че след нея се вдигна струя сняг. На пътя й се изпречи някаква буца и тя прелетя над нея. Но насред полета едната й ска падна и когато стъпи на земята, кракът й пропадна през снега в някаква дълбока дупка. Видя как ската и се търколи надолу по стръмното и изчезна, а самата тя остана затънала чак до коляно в дупката. Отначало й се стори смешно, но престана да се смее, като разбра каква беда я е сполетяла. Кракът й не помръдваше и колкото и да го дърпаше и теглеше, не можеше да се измъкне. Дочу някакво мърморене откъм дупката и в първия миг не разбра какво е това. Но ето че малко по-нататък видя да се надигат изпод снега цял орляк опашати таласъмчета. Не беше трудно да ги разпознае по широките им задничета, дребните им сбръчкани личица и острата щръкнала коса. Обикновено опашатите таласъмчета бяха мирни и добронамерени и не причиняваха никакво зло. Обаче тия, които сега стояха и се пулеха с глупавите си очи, бяха недоволни, това се забелязваше. Те мърмореха и пухтяха, а едно от тях мрачно избърбори:

— Зощо тя прави тъй?

А скоро запригласяха и другите:

— Зощо тя прави тъй? Джупи покрива, зощо така, а?

Роня разбра, че кракът й е пропаднал в подземната им бърлога. Ако не намереха някое хубаво корубесто дърво, където да се настанят, опашатите таласъмчета си правеха такива подземни леговища.

— Не съм виновна — каза им тя. — Помогнете ми да се измъкна!

Но опашатковците само се кокореха насреща й и продължаваха да въздишат все тъй мрачно:

— Зоседнала и в покрива, зощо тя прави тъй?

Роня изгуби търпение.

— Помогнете ми да се махна оттук де!

Ала те сякаш нито я чуваха, нито я разбираха. Само я зяпаха глуповато и сетне бързо се шмугнаха в подземната си бърлога. До нея достигаше недоволното им бърборене. Изведнъж отдолу долетяха весели крясъци. Викаха, като че се радваха на нещо.

— Ши стани — крещяха те. — Вижти люлката! Ши стани!

Роня усети как нещо увисна на крака й, нещо тежко.

— Малкуту ни мумченци, дубре си виси там — крещяха опашатковците. — Вижти гу в люлката! Щом куту и без тува сме принудени да търпим този лош крак, дето ни джупи покрива!

Но Роня нямаше желание да лежи в студа и снега, за да крепи люлката на някакви си глупави опашати таласъмчета. Тя направи още един опит, дърпаше и теглеше с все сила, за да се освободи. А пък опашатковците радостно се развикаха:

— Малкуту ни мумченци, сига ши гу пулюлеят хубаву, вижти!

В Матисовата гора не трябва да се боиш, Роня бе слушала това още от малка, и тя наистина се научи да не се бои. Но невинаги бе възможно. Ето сега например. Ами ако не успееше да се измъкне, ами ако останеше тук и умреше от студ тази нощ! Погледна тъмните облаци, надвиснали над гората, те носеха още сняг, много сняг! Може би щеше да лежи затрупана под него, мъртва и вкочанена, а кракът и да поклаща люлката на едно малко опашато таласъмче чак до пролетта! Сигурно едва тогава Матис щеше да дойде и да открие бедната си дъщеря, замръзнала в зимната гора.

— Не, не! — изкрещя тя. — Помощ! Елате да ми помогнете!

Кой ли щеше да я чуе в тази пуста гора? Никой, тя знаеше. Но въпреки това крещя, докато остана без сили. И тогава чу как опашатите таласъмчета взеха да недоволстват долу:

— Вечи край на люлчинити песни! Зощо така, зощо?

Но Роня не чу нищо повече. Защото в този миг съгледа дивата витра. Като огромна черна и красива хищна птица тя се появи, кръжейки над гората — високо горе под мрачните небеса, после се снижи и дойде по-близо. Летеше право към нея и Роня затвори очи. Сега вече нямаше спасение.

С креслив кикот витрата кацна до нея.

— Малко красиво момиче! — изкрещя дрезгаво тя и заскуба Роня по косата. — Лежи си тук и мързелува, хохо, хохо!

Витрата се изкикоти пак с най-отвратителния си смях.

— Трябва да поработиш! При нас! В планината! Докато ти се разкървавят ръцете! Иначе ще те издерем, иначе ще те разкъсаме!

Започна да тегли и дърпа Роня с острите си нокти и когато въпреки усилията й Роня остана като вкопана, витрата побесня от гняв.

— Искаш да те разкъсам и одера ли?

Надвеси се над Роня и черните й каменни очи блеснаха от злоба.

После отново опита да изтръгне Роня, но колкото и да дърпаше и теглеше, не успя и накрая се умори.

— Тогава ще доведа моите сестри! — изкрещя тя. — Утре ще те отнесем. И никога вече няма да се излежаваш тук и да си почиваш, никога, никога!

И отлетя над горските върхари, изчезна нагоре към планината.

„Когато утре дивите витри дойдат, ще намерят само една ледена висулка“ — помисли си Роня.

Долу в бърлогата на опашатите таласъмчета беше утихнало. Цялата гора замлъкна в очакване на нощта, която вече настъпваше. А и Роня нямаше какво друго да чака. Лежеше безмълвно и не се съпротивяваше повече. Нека идва тогаз, мислеше тя, последната студена и мрачна нощ, самотната нощ, която щеше да я довърши. Заваля. Едри парцали сняг се спускаха върху лицето й и се стапяха, смесени със сълзите й. Защото Роня плачеше. Мислеше за Матис и Ловис. Нямаше да ги види никога вече и в Матисовия замък никога вече нямаше да има радост. Бедният Матис, той ще обезумее от мъка! А Роня нямаше да бъде там, за да го утеши, както правеше обикновено, когато той се натъжеше. Не, вече нямаше да има кой да даде утеха, нито пък кой да бъде утешаван!

В този миг някой произнесе името й. Чу го ясно и отчетливо, но й се стори, че трябва да е насън. Тази мисъл я накара да се разплаче. Никога вече никой нямаше да я нарече по име, освен насън. А скоро дори нямаше и да сънува.

Но ето че гласът се чу отново:

— Роня, няма ли вече да се прибираш?

Отвори с нежелание очи и видя Бирк, да, там стоеше Бирк на ските си!

— Намерих твоята ска ей там долу и добре, че стана така, защото инак щеше да си седиш тук…

Той пусна ската в снега до нея.

— Имаш нужда от помощ, нали?

Тогава тя се разплака тъй високо и диво, че я досрамя. Не можа да му отвърне от плач и когато той се наведе, за да я повдигне, тя го прегърна и отчаяно промълви:

— Не ме оставяй! Никога вече не ме оставяй!

Бирк се усмихна в отговор.

— Няма, стига само да се държиш на едно въже разстояние! Пусни ме и недей плака, а аз да видя мога ли да те измъкна!

Той свали ските, легна по корем до дупката и мушна ръка, докъдето можа да стигне. И след дълго ровене голямото чудо стана. Роня успя да си извади крака, тя беше свободна.

Но опашатковците там долу се сърдеха и бебето им се разрева.

— Събуди ни малкуту мумченци и му влези пръст в учичкити, зощо тя прави тъй?

Роня плачеше, просто не можеше да спре. Бирк й подаде ската.

— Недей да плачеш повече — посъветва я той. — Инак няма да имаш сили да се прибереш!

Роня пое дълбоко дъх. Да, трябваше да се сложи край на сълзите! Изправи се на ските си, за да усети дали я държат краката.

— Ще опитам — каза тя. — Нали и ти идваш?

— Идвам — отвърна Бирк.

Роня се засили и полетя надолу по стръмнината, а Бирк я последва. През цялото време, докато тя с мъка си пробиваше път в снежната виелица, той бе зад нея. Неведнъж тя се обръща, за да се увери, че е там. Толкова се боеше, че внезапно ще изчезне и ще я остави сама. Но той я следваше на едно въже разстояние чак докато наближиха Вълчата прегръдка. Там двамата трябваше да се разделят. После Бирк по тайни пътеки щеше да стигне до Бурковата крепост.

Поспряха смълчани под падащия сняг, за да си вземат сбогом. Роня усети, колко й е тежко, искаше й се да го задържи на всяка цена.

— Слушай, Бирк — рече тя. — Бих искала да си ми брат.

Бирк се усмихна.

— Защо не, щом искаш, разбойническа щерко!

— Искам — отвърна тя. — Но само ако ме наричаш Роня!

— Роня, сестричке моя — изрече Бирк. И сетне изчезна в снежната виелица.

— Дълго стоя днес в гората — рече Матис, когато Роня се настани до огъня, за да се посгрее. — Добре ли прекара?

— Да, много добре — отвърна Роня и протегна леденостудените си ръце към топлината.