Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (15)

15.

— Детето ми! — възкликна Ловис. — Колко ти е мокра косата! Плувала ли си?

Роня се спря и загледа майка си. Тя седеше, облегната на каменната стена, непоклатима и сигурна като самата скала. Роня я гледаше с любов и толкова й се искаше тя да беше дошла някой друг път. Всеки друг път, но не и сега! Сега искаше да бъде сама с Бирк. Имаше чувството, че душата й още пърха вътре в нея след всичко страшно и опасно, което бяха преживели, о, как й се искаше да се наприказва на спокойствие с Бирк и сами с него да изживеят радостта, че са живи!

Но там седеше Ловис, нейната скъпа Ловис, която тя не беше виждала тъй дълго, майка й не биваше да се почувствува нежелана!

Роня й се усмихна.

— Да, поплувахме си малко. Бирк и аз! Бирк! — Сега тя видя как той се накани да влезе в пещерата. Трябваше да го спре! Това не биваше да стане. Втурна се след него и тихичко го попита:

— Няма ли да дойдеш да поздравиш майка ми?

Бирк студено я погледна.

— Неканени гости не се поздравяват, така ме научи моята майка още когато бях пеленаче!

Роня простена. Обзе я толкова силен гняв и толкова диво отчаяние, че изпита болка. Бирк стоеше и я гледаше с леденостуден поглед, същият Бирк, който допреди малко беше чувствала толкова близък и когото бе готова да последва дори във водите на Глупския водопад. Сега той се отвръщаше от нея и й ставаше чужд, о, как го ненавиждаше заради това, никога не беше изпитвала подобна ярост! Впрочем, позамислеше ли се, тя разбираше, че ненавижда не само Бирк. Ненавиждаше всичко — абсолютно всичко, всичко и всички, които я разкъсваха и режеха отвътре, тъй че щеше да се разпадне. Бирк и Ловис, и Матис, и витрите, и Мечата пещера, гората, лятото, зимата, и тая Ундис, която беше научила Бирк на разни глупости още когато е бил пеленаче, и тия проклети витри… не, чакай, нали тях вече ги спомена веднъж! Обаче имаше друго, което така ненавиждаше, че можеше да закрещи, и макар тъкмо сега да не си спомняше какво всъщност бе то, й се искаше да крещи и щеше да крещи така, че да се срутят планините!

Но не изкрещя. Само изсъска на Бирк, преди той да се скрие навътре в пещерата:

— Жалко, че твоята майка не те е научила и на малко здрав човешки разум, щом като тъй и тъй е започнала.

Върна се обратно при Ловис и заобяснява. Бирк е уморен, каза й тя, после млъкна. Свлече се на каменната площадка до майка си, скри лице в скута й и заплака, но не чак така, че да се срутят планините, ами просто си плачеше тихичко и беззвучно.

— Знаеш защо съм дошла — рече Ловис и Роня промълви през сълзи:

— Сигурно не за да ми донесеш хляб!

— Не — отвърна Ловис и я погали по главата, — хляб ще получиш, когато си дойдеш у дома.

Роня подсмръкна.

— Никога няма да се върна у дома.

— Да, в такъв случай ще се стигне дотам, че Матис ще се хвърли в потока — рече Ловис спокойно.

Роня повдигна глава.

— Ще се хвърли в потока ли? Заради мен? Та нали дори не споменава името ми?

— Да, докато е буден — потвърди Ловис. — Но всяка нощ той плаче и те вика в съня си.

— Откъде знаеш? — попита Роня. — Той върна ли се вече при теб в постелята? Не спи ли при Пер Черепа?

— Не — отвърна Ловис. — Пер Черепа не може да го изтърпи. А и аз едвам издържам. Но до него трябва да има някой, за когото да се хване в най-трудните мигове.

Тя дълго мълча. Сетне продума:

— Знаеш ли, Роня, тежко е да гледаш как някой се измъчва тъй нечовешки.

Роня усети, че оня плач, дето щеше да срути планините, сега се кани да избухне. Обаче стисна зъби, възпря го и тихо попита:

— Ами ти, Ловис, ако ти беше дете и имаше баща, който се е отрекъл от теб тъй сурово, та дори не иска да споменава името ти, ти щеше ли да се върнеш при него? В случай че дори не е дошъл да те помоли?

Ловис помисли малко.

— Не, нямаше да се върна. Ще трябва да ме помоли за това — непременно!

— А Матис никога няма да го направи — въздъхна Роня.

Тя зарови отново лице в скута на Ловис и безмълвно напои грапавата й вълнена пола със сълзи.

Настъпи вечер, а с нея мрак, дори най-трудните дни имаха край.

— Иди си легни, Роня — заръча й Ловис. — Аз ще поседя тук да подремна малко и още щом се развидели, ще си тръгна.

— Искам да заспя на коленете ти — помоли Роня.

— А ти да ми изпееш Вълчата песен.

Спомни си как самата тя се бе опитвала да пее Вълчата песен на Бирк. Но скоро й беше омръзнало и повече песни в живота си нямаше намерение да му пее, това поне беше сигурно.

Но Ловис запя и светът отново стана такъв, какъвто трябваше да бъде. Роня потъна в дълбокото спокойствие на детството и заспа под звездите с глава върху коляното на Ловис. Събуди се, когато съвсем се развидели.

Ловис я нямаше. Но сивият й шал обгръщаше Роня. Усети топлината му още със събуждането си и пое дъха му, ето я моята Ловис, помисли си тя, шалът й мирише малко като онова зайче, което някога имах.

Оттатък при огъня седеше Бирк, сгушил глава в ръцете си, медночервената коса падаше и закриваше лицето му. Изглеждаше така изоставен и безутешен, както седеше там, че на Роня й дожаля. Забрави всичко друго и повлякла шала след себе си, тръгна към него. Поколеба се за миг, той може би искаше да бъде оставен на мира.

Накрая все пак попита:

— Какво има, Бирк?

Той вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Седя тук и тъгувам, сестричето ми!

— Защо? — попита Роня.

— Мъчно ми е, че ти си изцяло моя сестра само когато Глупският водопад те вика при себе си, а инак не си. Не си, когато баща ти те зове чрез разни пратеници. Затова и се държах като негодник, за което също ми е мъчно, ако искаш да знаеш.

„На всички им е мъчно — помисли Роня. — Нима на мен не ми е мъчно, дето никому не мога да угодя?“

— Но нямам право да те упреквам — продължи Бирк. — Знам, всичко е тъй, както трябва да бъде.

Роня го погледна плахо.

— Искаш ли да бъдеш мой брат въпреки всичко?

— Да, тъкмо там е работата — рече Бирк. — Аз съм твой брат докрай и завинаги, и ти го знаеш! Обаче сега ще узнаеш и защо искам да бъда оставен на мира това лято, без разни вести и пратеници от Матисовия замък, и защо не мога да говоря за зимата!

Наистина нямаше друго, което Роня по-силно да искаше да узнае. Много бе размишлявала — защо Бирк никак не се безпокоеше за зимата. „Сега, сестричке моя, е лято“, изричаше го тъй спокойно, сякаш никога нямаше да настъпи зима.

— Ние имаме само това лято, ти и аз — каза Бирк. — Мен самият няма да ме е грижа много за живота ми, ако ти не си до мен. А когато зимата дойде, няма да си тук. Тогава ще се върнеш в Матисовия замък.

— Ами ти? — попита Роня. — Къде ще бъдеш ти?

— Тук — отвърна Бирк. — Разбира се, бих могъл да ида и да измоля да ме приемат обратно в крепостта на Бурка, няма да ме изпъдят. Ала какво от туй. Теб, все едно, ще загубя. Дори няма да те виждам. Затова ще остана в Мечата пещера.

— И ще умреш от студ — рече Роня.

Бирк се засмя.

— Може би да, а може би не! Направил съм сметка, че би могла да идваш на ските от време на време с малко хляб и сол, а и да ми донесеш кожуха от вълча кожа, ако успееш да го изнесеш от крепостта на Бурка.

Роня поклати глава.

— Ако зимата е както миналата година, няма да карам ски много. Няма да мога дори да се измъкна през Вълчата прегръдка. И ако зимата е както миналата година и ти останеш да живееш в Мечата пещера, свършено е с теб, Бирк Буркасон!

— Каквото ще става, да става! — реши Бирк. — Но сега е лято, сестро моя!

Роня го погледна сериозно.

— Лято или зима… кой е казал, че ще се връщам в Матисовия замък?

— Аз — отвърна Бирк. — Дори ако трябва да те отнеса самичък дотам. Ако ще се мре от студ, то поне смятам да го направя сам. Но сега е лято, казах!

Лятото няма да трае вечно, той знаеше това, както го знаеше и Роня. Но си заживяха отново, като че ли то нямаше да има край, и доколкото им се удаваше, продължаваха всички мъчителни размисли за зимата. Искаха да съхранят и изживеят докрай всеки миг — от ранно утро до здрач и късна нощ. Дните идваха и отминаваха, а те живееха в лятно опиянение, без да допускат в тях да се засели тревогата. Имаха все още време.

— И няма да си го разваляме с нищо — рече Бирк.

По тоя въпрос Роня се съгласи с него.

— Събирам лятото в себе си, тъй както дивите пчели събират мед — рече тя. — Събирам една голяма пита лято, от която да черпя живот, когато то вече ще е свършило. Знаеш ли какво има в нея?

И заразказва на Бирк.

— Това е неповторима пита, поела в себе си изгреви и боровинкови храсти, вътре са и луничките от твоите ръце, и лунната светлина, огряла вечер потока, и звездното небе, и гората в пладнешката жега, когато слънцето напича боровете, и ситният вечерен дъждец, и други такива работи, и катерички, лисици, зайци и елени, и всички диви коне, които познаваме, и плуването, и ездата в гората, да, виждаш ли — истинска пита, сбрала всичко, което е това лято!

— Добре я събираш тая лятна пита — похвали я Бирк. — Продължавай!

От ранно утро до късна вечер те не напускаха гората. Ловяха толкова риба и дивеч, колкото им бе необходимо, за да заситят глада си, но инак живееха в мир с всичко живо, което ги заобикаляше. Правеха дълги походи, за да наблюдават животни и птици, катереха се по скали и дървета, яздеха и плуваха в малки горски езерца, където не ги безпокояха витри. И дните на лятото отминаваха.

Въздухът започна да става по-ясен и по-студен. Настъпиха една-две хладни нощи и изведнъж на върха на една бреза, долу край потока, се появиха жълти листа. Видяха ги, както си седяха край огъня в едно ранно утро, но не си казаха нищо.

Последваха други дни с все по-ясен и остър въздух. Погледът стигаше на цели мили разстояние над зелените гори, но сред зеленината се виждаше и колко много жълто и червено се бе появило. Не след дълго целият склон над потока пламна в жълто и червено. Те седяха край огъня и гледаха колко е красиво, но пак не си казаха нищо.

Все по-често над потока се стелеше мъгла. Една вечер, когато отиваха до изворчето за вода, мъглата бе плъзнала над гората. Изведнъж белите й валма ги обградиха отвсякъде. Бирк пусна ведрото с вода на земята и здраво хвана Роня за ръка.

— Какво има? — попита Роня. — От мъглата ли се боиш? Мислиш, че няма да успеем да се върнем?

Бирк не й каза какво го плаши. Но, застинал, чакаше. И изведнъж далеч-далеч в гората се разнесе оная жалостна песен, която той добре познаваше.

Роня също стоеше, без да помръдва, и слушаше.

— Чуваш ли, съществата от подземния свят! Най-сетне можах да ги чуя!

— Никога ли преди не си ги чувала? — попита Бирк.

— Не, никога — отвърна Роня. — Искат да ни подмамят да ги последваме в подземния свят, знаещ ли?

— Знам — отвърна Бирк. — Би ли искала да тръгнеш след тях?

Роня се засмя.

— Да не съм си загубила ума! Но Пер Черепа твърди… — ала тя се спря.

— Какво казва Пер Черепа? — полюбопитства Бирк.

— Ах, все едно — въздъхна Роня.

Но докато чакаха мъглата да се поразсее малко, та да могат да се приберат у дома, тя мислено си повтаряше думите на Пер Черепа:

„Появят ли се подземните същества в гората и запеят ли своите песни, вече се знае — есента е дошла. И скоро ще бъде зима, ха-ха, да, да!“