Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (4)

4.

На другата сутрин Роня се събуди рано. Баща й вече беше станал и ядеше каша. Но се хранеше унило и без апетит. Мрачно поднасяше лъжицата към устата си, но понякога забравяше, че трябва да я лапне. Не бе много онова, което успя да изяде. И настроението му никак не се подобри, когато Малък Клипен, който заедно със Стуркас и Чеги стоя на стража през нощта, изведнъж влетя с вик в каменната зала:

— Бурка те очаква, Матис! Застанал е от другата страна на Дяволското гърло, бълва ругатни и иска веднага да говори с теб!

След това Малък Клипен побърза да отскочи встрани, умно от негова страна, защото в следния миг дървената купа с кашата на Матис профуча съвсем близо до ухото му и се заби в стената, а кашата се разхвърча.

— После сам ще си изчистиш! — напомни строго Ловис, но Матис не я чу.

— Тъй значи, Бурка иска да говори с мен! Ужас и смърт, ще има възможност да го направи, но след туй сигурно ще млъкне за доста дълго време! Ако изобщо проговори някога! — изръмжа Матис и скръцна, стиснал зъби.

Всички разбойници вече надойдоха от стаите си, изпълниха каменната зала и искаха да знаят какво става.

— Гълтайте си кашата като при пожар — нареди Матис. — Защото един побеснял бик чака да го хванем за рогата и да го хвърлим в Дяволското гърло!

Роня се облече. Не й отне много време, тъй като нямаше какво друго да надене върху ризата освен късото елече от конска кожа и панталоните. А краката й винаги бяха боси — не обуваше нищо чак докато паднеше сняг. Ето защо не се налагаше да губи време за ботуши или обувки, когато трябваше да се бърза както сега.

Ех, ако всичко си беше постарому, скоро щеше да е в гората. Но вече нищо не беше постарому и сега тя също трябваше да се качи на покрива, за да види какво ще стане там.

Матис призова разбойниците си и още с каша в устата, те всички заедно с Ловис и Роня решително се отправиха нагоре по каменните стълби към покрива на замъка, Само Пер Черепа остана самичък край чинията с каша и се размисли горчиво, че няма вече сила да участвува заедно с другите, когато става нещо забавно.

— Прекалено много стълби има в тая къща — мърмореше той. — А пък краката ми съвсем не ме държат.

Утрото, ясно и студено, вече настъпваше. Първите червени лъчи на слънцето блеснаха над гъстите гори около Матисовия замък. Роня ги видя от крепостната стена. Там, долу, й се искаше да бъде, в нейния спокоен зелен свят. Не тук, при Дяволското гърло, където, изправени един срещу друг, разбойниците на Матис и на Бурка сега си мятаха кръвнишки погледи през пропастта, която ги разделяше.

Аха, ето как изглежда тая дърта лисица, помисли си тя, когато видя Бурка, застанал дръзко с широко разкрачени крака пред своите разбойници. Значи не е тъй строен и красив като Матис, това й хареса. Но наглед беше силен, не можеше да се отрече. Вярно, нисък, но с широка гръд и як, а освен това с червена коса, чиито кичури стърчаха на всички страни. До него стоеше още един, също червенокос, макар неговата глава да изглеждаше като покрита с гладък меден шлем. Да, там стоеше Бирк и май че доста се забавляваше. Той тайничко й помаха, все едно, че бяха стари приятели, да, как не, какво си въобразява това крадливо псе!

— Добре направи, Матис, че дойде така страхотно бързо — рече Бурка.

Матис измери с потъмнял от злоба поглед врага си.

— Щях да дойда още по-рано — отвърна той, — но по-напред трябваше да довърша една работа.

— Каква работа? — попита учтиво Бурка.

— Един стих, който написах сега на разсъмване. Нарича се „Жалейна песен за един мъртъв разбойник“. Може би Ундис ще намери малко утеха в него, когато остане вдовица!

Изглежда, Бурка бе вярвал, че Матис ще се покаже по-сговорчив и няма да се сърди кой знае колко за тая работа с крепостта. Но сега разбра, че страшно се е излъгал, и се ядоса.

— По-добре се погрижи да утешиш Ловис, дето постоянно трябва да се измъчва с теб и голямата ти уста.

Ундис и Ловис, двете, които щяха да бъдат утешавани, стояха — всяка от своята страна на Дяволското гърло — със скръстени на гърдите ръце и се гледаха твърдо право в очите. Не личеше да имат нужда от каквато и да било утеха.

— Чуй ме сега, Матис — рече Бурка. — В моята гора не се живее вече. Стражниците са плъзнали навсякъде — същински конски мухи, а нали все някъде трябваше да се дяна с жена, дете и всичките си разбойници.

— И тъй да е — съгласи се Матис. — Но да връхлиташ и да заграбваш дома ми, без да ме питаш — така не постъпва никой, който има срам.

— Странни слова за един разбойник! — възкликна Бурка. — Не си ли вземал винаги каквото си поискал, без да питаш?

— Хм — промърмори Матис.

Сега, то се знае, се затрудни да отговори, Роня не разбра защо. Какво ли е това, което Матис е вземал, без да пита? Трябва да узнае.

— Тъй и тъй е станало дума — рече Матис след известно мълчание. — Би било забавно да чуем как сте се вмъкнали вътре, така де, тогава можем да ви изхвърлим по същия начин.

— По-полека с изхвърлянето — отвърна Бурка. — Как се вмъкнахме ли? Ами, видиш ли, имаме си тук един малчуган, който се катери и по най-стръмните скали с едно дълго и яко въже след себе си като опашка.

Той потупа сина си по червенокосата глава и Бирк спокойно се усмихна.

— Та този малчуган завърза здраво въжето там, горе, за да се изкачим след него и ние. После оставаше само да влезем и да започнем да подреждаме истинско разбойническо леговище.

Матис поскърца със зъби една-две минути, докато преглътне този хап. После рече:

— Доколкото ми е известно, няма вход откъм северната страна.

— А да ти е известно, че онова, което знаеш или помниш за този замък, не е много, макар да си живял тук през целия си живот? Виждаш ли, в ония времена, когато тоя дом е бил наистина благороднически за разлика от сега, е трябвало да има някоя вратичка за прислужничките, които отивали да хранят свинете. Във всеки случай сигурно добре си спомняш къде се намираше старият свинарник, когато ти беше малък. Там ние двамата ловяхме мишки, докато един ден баща ти ни откри и ми зашлеви такъв шамар! — помислих, че главата ми ще хвръкне.

— Да, той е сторил много добри дела, моят баща — рече Матис. — Преследваше всички дърти лисици от рода Бурка, където и да му паднеха.

— Да, да — продължи Бурка. — И тази плесница ме научи, че всички от рода Матис са мои врагове на живот и смърт. Преди дори и не знаех, че ти и аз принадлежим към различни родове, нито пък ти го знаеше!

— Но сега го знам! — изпъчи се Матис. — И сега тук или ще се чуе „Жалейна песен за един мъртъв разбойник“, или ти и твоите хора ще се пръждосате от Матисовия замък там, откъдето сте дошли.

— Изглежда, че тук няма да се чуе само една жалейна песен — отвърна Бурка. — Но в крепостта на Бурка вече съм си свил гнездо и там ще остана.

— Ще видим дали ще бъде така! — изръмжа Матис и сред всичките му разбойници се разнесе негодуващ ропот. Те искаха веднага да грабнат лъковете, но разбойниците на Бурка също бяха въоръжени, а една битка при Дяволското гърло щеше да свърши зле за всички тях, това разбираха както Матис, така и Бурка. Ето защо сега те се разделиха, без да пропуснат, както си му е редът, здравата да се наругаят един друг за последен път.

Когато се завърнаха в каменната зала, нито Матис, нито някой от разбойниците му имаха вид на победители. Пер Черепа ги огледа мълчаливо и се усмихна хитро с беззъбата си усмивка.

— Оня там побеснял бик попита той, — когото щяхте да хванете за рогата и да го хвърлите в Дяволското гърло, представям си как е ревял, сигурно е продънил целия Матисов замък!

— Яж си кашата, ако можеш да я дъвчеш, и остави побеснелите бикове на мен! — сопна се Матис. — Ще им видя сметката на тях, когато им дойде времето.

И тъй като, изглежда, засега не им беше дошло времето, Роня побърза да излезе в своето царство. Дните вече бяха по-къси. Само след няколко часа слънцето щеше да се скрие, но дотогава тя искаше да бъде в своята гора и при своето езерце. То блестеше под слънчевата светлина и светеше като най-топло злато. Но Роня знаеше, че лъчистата позлата е измамна и водата леденостудена. Въпреки това бързо смъкна дрехите си и скочи надолу с главата. Най-напред извика от студ, но сетне се разсмя радостно и плуваше, и се гмуркаше, докато студът не я принуди да излезе. Зъзнеща, тя отново надяна коженото елече. Но то не я стопли, трябваше да потича, за да се сгрее. Втурна се да бяга като същински трол между дърветата и по камънаците, докато прогони студа от тялото си и бузите и пламнаха. Но продължи да тича само за да се наслади на лекотата, която усещаше. С весели викове тя изскочи между две гъсти ели и там връхлетя право върху Бирк. Тогава гневът отново се надигна в нея. Вече дори в гората нямаше спокойствие!

— По-полека, разбойническа щерко — обади се Бирк. — Какво си се разбързала толкова?

— Колко бързам, теб не те засяга! — подвикна му тя и профуча нататък. Но постепенно забави ход. Хрумна й да се промъкне назад и да види с какво се занимава Бирк в нейната гора.

Беше клекнал пред лисичата дупка, където живееше нейното лисиче семейство. Това я ядоса още повече. Защото, иска ли питане, лисиците си бяха нейни. Наглеждаше ги още откакто през пролетта им се родиха малки. Сега лисичетата бяха пораснали, но още палуваха. Подскачаха, хапеха се и се боричкаха отвън пред дупката, а Бирк стоеше там и ги гледаше. Беше с гръб към нея, ала необяснимо как усети, че е зад него, и извика, без да се обръща:

— Какво искаш, разбойническа щерко?

— Искам да оставиш на мира моите лисичета и да изчезваш от гората ми!

Тогава той стана и пристъпи към нея.

— Твоите лисичета! Твоята гора! Лисичетата не принадлежат никому, разбираш ли? И живеят в лисичата гора. А тази гора е и на вълците, и на мечките, и на елените, и на дивите коне. Гората е на бухала и на кукумявката, на дивия гълъб, на ястреба, на кукувицата. Тя е и на охлювите, на паяците и на мравките.

— Познавам всичко живо в тая гора — отвърна Роня. — Твоите поучения не ми трябват!

— Тогава знаеш, че тази гора принадлежи и на дивите витри, и на сивите джуджета, на опашатите таласъмчета и на среднощните тролове!

— Кажи нещо ново — рече Роня. — Нещо, което да не знам по-добре от теб. Инак си мълчи!

— Освен това е моя гора! И твоя гора, разбойническа щерко, да, и твоя гора също! Но ако искаш да я задържиш само за себе си, ти си по-глупава, отколкото си мислех, когато те видях за пръв път.

Той гневно я изгледа и светлосините му очи потъмняха от неприязън. Не я харесваше, виждаше се, и тя остана доволна. Да мисли каквото си ще, на нея самата вече й се искаше да се прибере, за да не го вижда повече.

— С удоволствие ще си поделя гората с лисици, бухали и паяци, но не и с теб! — извика тя и си тръгна.

В същия миг над гората се спусна мъгла. Пухкава и сива, тя се стелеше над тревите и плъзваше между дърветата. В един миг слънцето се скри и златистият блясък изчезна. Вече не се виждаше никаква пътека, нито камък. Но това не я уплаши. Все щеше да се добере до Матисовия замък и през най-гъстата мъгла и да си бъде у дома, преди Ловис да е изпяла Вълчата песен.

А какво ли ставаше с Бирк? Може би в тамошната гора той познаваше всички пътеки — големи и малки, но тук, в Матисовата гора, още не ги беше научил. Да, тогава сигурно ще остане при лисиците, предположи тя, докато настъпи новият ден без мъгла.

В този миг го чу да вика в мъглата:

— Роня!

Виж ти, вече научил и как се казва! Сега тя не беше само разбойническа дъщеря.

Той отново извика:

— Роня!

— Какво искаш? — изкрещя тя.

Но той вече беше до нея.

— Тази мъгла ме плаши малко — призна Бирк.

— Аха, боиш се дали ще намериш пътя към своето свърталище на крадци? Ами тогава можеш да споделиш леговището на лисиците, нали ти харесва да делиш с някого!

Бирк се засмя.

— По-корава си от камък, разбойническа щерко! Но ще намериш по-добре от мен пътя до Матисовия замък. Ще ми разрешиш ли да се хвана за крайчеца на твоето елече, докато излезем от гората?

— Притрябвал си ми — измърмори Роня. Но развърза кожения си ремък, същия, който веднъж беше го спасил, и му подаде единия край.

— Ето! Но се дръж на едно въже разстояние от мен, предупреждавам те!

— Както искаш, сърдита разбойническа щерко — съгласи се Бирк.

И след това започнаха своето пътешествие. Мъглата плътно ги обгръщаше и те вървяха смълчани — на едно въже разстояние, както Роня беше пожелала.

Сега не биваше да се отклоняват от пътеката. И най-малката погрешна стъпка можеше да ги заблуди в мъглата. Роня го знаеше. Но не се боеше. Протегнала ръце, тя напредваше пипнешком, стъпка по стъпка. Камъни, дървета и храсти бяха нейните пътни знаци, и без да бърза, пак щеше да се прибере, преди Ловис да е изпяла Вълчата песен. Нямаше защо да се страхува, макар никога дотогава да не бе правила по-необичайно пътешествие. Всичко живо в гората се беше притаило и замлъкнало и това я караше да се чувствува някак особено. Нима това беше нейната гора, гората, която познаваше и обичаше, защо сега бе тъй притихнала и страшна! И какво ли се криеше вътре в мъглите? Имаше нещо там, нещо чуждо и опасно, което тя не познаваше. И то я плашеше.

Скоро ще си бъда вкъщи, мислеше си тя, за да се успокои, скоро ще си лежа в леглото и ще слушам Вълчата песен на Ловис. Ала напразно. Страхът й растеше и тя се уплаши тъй, както никога досега през живота си. Извика Бирк, но гласът й се чу едва-едва и прозвуча тъй ужасно, че още повече я уплаши. Ще полудея, помисли си тя, това ще бъде краят ми!

И ето, нейде от дълбините на мъглата долетяха тихи, галещо жалостиви звуци, дочу се песен, и тя бе най-странната песен. Никога не беше слушала нещо подобно, о, колко прекрасна беше, как изпълваше гората със своята прелест! Песента разсея страха й, успокои я. Замряла, Роня се остави да я утешават. Колко хубаво беше! И как теглеше и привличаше тази песен! Да, тя усети, че онези, които пееха, искат тя да напусне пътеката и да последва примамливите звуци навътре в мъглата.

Песента зазвуча по-силно. Тя накара сърцето й да потръпне и отведнъж Роня забрави Вълчата песен, която я очакваше у дома. Всичко забрави тя, сега искаше само да иде при ония, които я зовяха в мъглата.

— Ето ме, ида! — извика тя и пристъпи две крачки встрани от пътеката. Обаче коженият ремък се опъна тъй силно, че тя падна по гръб.

— Къде отиваш? — извика Бирк. — Оставиш ли се да те подмамят подземните същества, загубена си, нали знаеш!

Съществата от подземния свят, чувала беше за тях. Знаеше за техния обичай да се изкачват в горите от мрачните глъбини на царството си само когато има мъгла. Никога не ги беше срещала, но въпреки това сега искаше да ги последва, където и да я отведяха. Искаше да заживее с техните песни, дори ако трябваше да прекара целия си живот в подземното царство.

— Да, идвам! — отново извика тя и поиска да тръгне. Ала Бирк тутакси застана до нея и здраво я хвана.

— Пусни ме! — закрещя Роня и заудря бясно наоколо. Но той я държеше здраво.

— Не се погубвай! — извика й Бирк. Обаче тя не го чу, защото песента вече звучеше тъй силно, че изпълваше цялата гора със своя ромон, а самата Роня с томление, на което беше невъзможно да устои.

— Да, идвам! — извика тя пак и заудря Бирк, за да се освободи. Дереше, скубеше и крещеше, плачеше и го ухапа здравата по бузата. Ала той не я изпускаше.

Дълго я държа. И ето че отведнъж мъглата се вдигна тъй бързо, както се беше появила. В същия миг песента секна. Роня се огледа. Струваше й се, че току-що се е събудила от някакъв сън. Видя пътеката, която водеше към дома й, и червеното слънце, което потъваше зад върховете на гората. И Бирк. Беше застанал съвсем близо до нея.

— Едно въже разстояние, казах! — напомни му тя. После забеляза разкървавената му буза и запита: — Лисицата ли те е ухапала?

Бирк не отвърна нищо. Нави кожения ремък и й го подаде.

— Благодаря ти! Вече ще се оправя и сам до Бурковата крепост.

Роня го изгледа изпод перчема си. Изведнъж й се стори трудно да го мрази истински, без сама да знае защо.

— Върви по дяволите! — каза приятелски. И сетне затича.