Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (5)

5
Намереното в джоба на Лайн

„Лондонската полиция е изправена пред нова загадка, и то толкова необичайна, че няма да е пресилено, ако назовем престъплението най-загадъчното убийство на века. Днес призори в Хайд Парк бе намерен мъртъв при обстоятелства, които сочат, че е убит по най-жесток начин, господин Торнтън Лайн, известен светски лъв, собственик на голяма търговска фирма, поет от значителен мащаб и прочут с благотворителността си милионер.

В пет и половина Томас Савидж, нает от Кюбит Таун Констръкшън Къмпани, минавал през Хайд Парк на път за работа. Пресякъл централната алея за превозни средства, която върви успоредно с Бейсуотър Роуд, и вниманието му било привлечено от проснато на тревата тяло. Савидж се отправил към мястото и видял мъж, който очевидно бил мъртъв от няколко часа. Бил без сако и жилетка, около гърдите, върху които били скръстени двете му ръце, била омотана копринена дреха, явно за да се спре кръвотечението от раната вляво, над сърцето.

Необикновеното в случая е, че убиецът не само е кръстосал ръцете, но и е положил върху гърдите жълти нарциси. Незабавно повикали полицията и тя вдигнала трупа. Според полицаите престъплението не е извършено в Хайд Парк, злощастният мъж е убит другаде и тялото му е пренесено в парка със собствения му автомобил, изоставен на стотина метра от мястото, където е открит трупът. Доколкото разбрахме, полицията е попаднала на много важна улика и предстои арест.“

Странно умислен, господин Дж. О. Тарлинг, работил навремето в Шанхайската детективска служба, прочете подробното описание във вечерния вестник.

Лайн убит! Какво необикновено съвпадение — беше се запознал с младия мъж броени дни преди това!

Макар да му се падаше далечен роднина, Тарлинг не знаеше нищо за личния живот на Лайн. В Китай беше прекалено зает, за да се занимава с приумиците на някакъв турист, пък бил той негов братовчед, но смътно си спомняше за скандал, свързан с името му, и се помъчи да се сети за всички обстоятелства около него.

Остави вестника с лека гримаса, която подсказваше съжаление. Ето такъв случай му трябваше, за да се разгърне, стига да работеше в Скотланд Ярд! Загадката обещаваше да е необикновено интересна.

Тарлинг се сети за момичето — Одет Райдър. Какво ли ще си помисли тя? „Ще се стъписа — рече си той, — ще се ужаси.“ Заболя го при мисълта, че макар и косвено Одет вероятно ще бъде замесена в такъв шумен скандал, и с внезапна тревога осъзна: никак не бе изключено да се разтръби, че се е скарала с покойния.

— Пфу! — промърмори той, отхвърли възможността като абсурдна и тръгна към вратата, за да повика слугата си.

Лин Чу се появи, без да продума.

— Лин Чу! — обърна се към него Тарлинг. — Бледоликия е мъртъв!

Китаецът вдигна невъзмутимо очи към лицето на господаря си и спокойно заяви:

— Всеки умира рано или късно. Този е умрял бързо. Пак е по-добре, отколкото да умре бавно.

Тарлинг го изгледа проницателно.

— Откъде знаеш, че е умрял бързо? — поиска да знае той.

— Така приказват — отвърна без колебание Лин Чу.

— Но не и на китайски — възрази му Тарлинг, — а ти, Лин Чу, не говориш английски.

— Говоря малко, господарю — каза Лин Чу, — и го чух на улицата.

Тарлинг замълча, а китаецът зачака.

— Лин Чу — поде след малко детективът, — този човек идва в Шанхай, докато бяхме там, и имаше неприятности. Веднъж го изхвърлиха от чайната на Уин Фу, където пушил опиум. А имаше и други главоболия — спомняш ли си?

Китаецът го погледна право в очите и заяви:

— Забравям. Бледоликия беше лош човек. Радвам се, че е мъртъв.

— Хм! — изсумтя Тарлинг и отпрати слугата.

Лин Чу беше най-способният от всичките му агенти, човек, който, веднъж надушил следа, не мирясваше, докато не открие нещо, а също и най-верният от местните детективи. Но Тарлинг никога не си беше въобразявал, че разбира как се движи мисълта му, нито че би могъл да проникне зад завесата, която китаецът спускаше между себе си и любопитния чужденец. Дори тамошните престъпници не смогваха да проумеят разсъжденията на Лин Чу и мнозина отиваха на ешафода, блъскайки си главата, която скоро щеше да бъде отделена от тялото им, как той е разкрил престъплението.

Тарлинг се върна при писалището и взе вестника, но още не беше започнал да чете, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката и за свое учудване чу гласа на Кресуел, заместник-началника на полицията, който го бе убедил да се върне в Англия.

— Тарлинг, би ли могъл да отскочиш за пет минутки до Скотланд Ярд? — попита го той. — Искам да поговорим за това убийство.

— Разбира се — отговори Тарлинг. — До десет минути ще бъда при вас.

След пет минути влезе в Скотланд Ярд, където го въведоха в кабинета на Кресуел. Беловласият мъж, който стана да го посрещне с радостна усмивка в очите, му разкри защо го е повикал.

— Смятам да те привлека в разследването на случая, Тарлинг. За някои негови страни нашите хора нямат опит. И преди се е случвало Скотланд Ярд да потърси помощ отвън — обясни той, като покани с ръка другия да седне, — особено когато има работа с престъпление от такъв характер. Фактите са ти известни — продължи Кресуел, като отвори тъмна папка. Тук са рапортите, които можеш да прочетеш на спокойствие. Торнтън Лайн е бил, меко казано, особняк. Животът му не се е отличавал с особена благопристойност, имал е много съмнителни познати, между които и един престъпник — бивш затворник, излежал присъдата си само преди няколко дни.

— Доста странно — отбеляза Тарлинг и вдигна вежди. — Какво общо е имал с престъпника?

Кресуел сви рамене.

— Мен ако питаш, с това познанство Лайн просто се е перчел. Обичаше да говорят за него. И то му е създавало славата на чешит сред приятелите.

— Кой е престъпникът? — попита Тарлинг.

— Някой си Стей, джебчия, но според мен е много по-опасен, отколкото смята полицията.

— Той… — започна Тарлинг, но Кресуел поклати глава.

— Мисля, че можем да го изключим от списъка на заподозрените в това убийство. Сам Стей не е най-достойният измежду хората, но дума да няма, бил е предан до гроб на Лайн. Когато временно натовареният със случая детектив отишъл да го разпита, го намерил на легло, смазан от скръб, до него бил вестникът, съдържащ подробностите за убийството. Не бил на себе си от мъка и заплашвал да „види сметката“ на убиеца. Можеш да говориш с него по-късно. Едва ли ще измъкнеш нещо повече, говори несвързано. В неговите очи Лайн е бил нещо повече от човек и мен ако питаш, единственото нормално чувство, което Стей е изпитвал през живота си, е тази обич към мъжа, държал се добре с него, независимо дали е бил искрен в своята благотворителност. Но има няколко факта, които не са огласени.

Кресуел се намести на стола и започна да ги изброява и да ги отмята на пръсти.

— Знаеш ли, че около гърдите на Лайн са намерили копринена нощница. Под нощницата е имало две носни кърпи, сложени явно за да спрат кръвотечението. Били са старателно сгънати, сякаш някой ги е извадил от дрешник. Освен това са били дамски, което ни навежда на мисълта, че в убийството е замесена жена.

Тарлинг кимна отново.

— И още нещо странно, което за щастие е пропуснато от хората, видели тялото първи и дали подробности на вестниците — макар и напълно облечен, Лайн е бил по дебели плъстени пантофи. Както установихме, самият той снощи ги е взел от магазина си. Повикал е един от служителите в кабинета си и му е наредил да му намери чифт пантофи с меки подметки. И, трето, обущата на Лайн бяха намерени в изоставената кола, спряна на пътя на стотина метра от мястото, където е лежало тялото. И четвърто — това обяснява защо те натоварвам със случая, в колата бяха намерени окървавеното му сако и жилетка. В десния джоб на жилетката — каза бавно Кресуел — е намерено това.

Той извади от чекмеджето тъмночервено листче с размери около пет на пет сантиметра и го подаде без коментар на детектива.

Тарлинг го взе и зяпна. С плътно черно мастило на него бяха написани четири китайски йероглифа: „Дзъ чао фан нао — сам си го просеше.“