Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (20)

20
Милбърг довежда нещата докрай

Тарлинг повярва веднага на разказа на Лин Чу. По-трудно би приел, че той лъже. Никой на света не може да се мери с китайците в умението им да съчиняват находчиво и с най-големи подробности. Родени разказвачи, те са в състояние да измислят съвсем правдоподобни истории. Но слугата говореше откровено и прямо, очевидно беше искрен. Изповядвайки намеренията си да убие, дори се остави във властта на Тарлинг.

Детективът беше в състояние да възстанови сцената, разиграла се, след като китаецът си е отишъл: Милбърг се е препънал в тъмното, драснал е клечка кибрит и е открил, че щепселът е изваден от контакта, включил е отново лампата и за свое изумление е открил на бюрото смъртоносното оръжие. Не бе изключено, след като е намерил револвера, да се е заблудил и да е сметнал, че не го е видял при предишното си претърсване.

Но какво се бе случило с оръжието от момента, когато Лин Чу го е оставил върху бюрото на Торнтън Лайн, до мига, в който е бил намерен в кошницата за ръкоделие на Одет Райдър в жилището й в Каримор Маншънс? А какво е правел Милбърг толкова късно през нощта в магазина? И най-вече какво е вършел в личния кабинет на Торнтън Лайн? Лайн едва ли би оставил бюрото си отворено, значи Милбърг го е отключил, за да го претършува.

Ами хонът? Онези зловещи квадратчета от червена хартия с четирите китайски йероглифа, едно от които намериха в джоба на Торнтън Лайн? Беше ясно защо са били в бюрото му. Той е правил околосветско пътешествие, събирал е сувенири и съвсем естествено, е купил и от тези листчета, които се продаваха в повечето големи китайски градове за спомен от престъпната дейност на Веселяците.

Тарлинг трябваше да докладва в Скотланд Ярд за разговора си с Лин Чу и достопочтената институция щеше да си направи заключенията сама. По всяка вероятност те щяха да са доста неблагоприятни за Лин Чу и той незабавно щеше да попадне под подозрение.

Тарлинг обаче оставаше убеден — или по-точно би било да кажем, склонен да е убеден, — че слугата му е бил искрен. Някои неща в разказа му подлежаха на проверка и затова, без да губи време, детективът се отправи към магазина. Разположението отговаряше точно на описанието на Лин Чу. Тарлинг отиде зад големия комплекс от сгради, на тихата уличка, за която му бе споменал китаецът, и различи ламаринената водосточна тръба (една от многото), по която се бе покатерил той. Бе го направил без особено физическо усилие. Както Тарлинг добре знаеше, Лин Чу се катереше като котка и тази част от разказа му можеше да се приеме без особени резерви.

Върна се при фасадата, мина покрай високите витрини — пред тях се тълпяха купувачи, които проявяваха нов, нездрав интерес към универсалния магазин „Лайн“, и влезе през голямата летяща врата на изпълнения с народ партерен етаж.

— Господин Милбърг е в кабинета си — каза един от служителите и го поведе.

Кабинетът се оказа по-голям и не така претрупан, както този на покойния Лайн. Милбърг поздрави многословно Тарлинг, бутна към него кресло и извади кутия пури.

— Голямо объркване настъпи тук, господин Тарлинг — много сме притеснени — занарежда той с мазния си глас през скованата усмивка, която сякаш не слизаше от лицето му. — Ревизорите, или може би по-точно счетоводителите, ни прибраха всички книги и това без съмнение ми създава огромно напрежение, господин Тарлинг. Защото трябва да организираме временно осчетоводяване и вие като делови мъж сигурно си представяте какво точно значи това.

— Много ли работите, господин Милбърг? — поинтересува се Тарлинг.

— Да, господине — усмихна се Милбърг. — Винаги съм работил много.

— Работили сте много и преди да бъде убит господин Лайн, нали? — продължи с въпросите си Тарлинг.

— Да… — Милбърг се поколеба. — Мога да заявя, че е така.

— До късно ли се трудите?

Милбърг продължаваше да се усмихва, но сега в погледа, с който придружи отговора си, имаше отблясък на стомана.

— Често съм работил до късно през нощта.

— Спомняте ли си нощта срещу единайсети? — попита Тарлинг.

Милбърг потърси вдъхновение в тавана.

— Да, смятам, че да. Онази вечер работих до късно.

— Във вашия кабинет ли?

— Не — отговори с готовност Милбърг, — повечето от работата върших в кабинета на господин Лайн… по негово желание — добави той.

Смело заявление пред човек, запознат с подозренията на Лайн, че Милбърг краде от фирмата. Но на него не му липсваше смелост.

— А даде ли ви и ключа от бюрото си? — настоя сухо детективът.

— Да, сър — широко се усмихна Милбърг, — разбира се, че ми го даде. Видите ли, господин Лайн ми имаше абсолютно доверие.

Заяви го така естествено и самоуверено, че Тарлинг остана поразен. Преди да има време да реагира, събеседникът му продължи:

— Да, наистина мога да заявя, че се ползвах с доверието на господин Лайн. Той ми разказваше за себе си много повече, отколкото на когото и да било…

— Един момент — прекъсна го Тарлинг и бавно продължи: — Ще ми кажете ли, ако обичате, какво направихте с револвера, който намерихте на бюрото на господин Лайн? Става дума за автоматичен колт, при това зареден.

В очите на Милбърг проблесна изумление.

— Зареден револвер ли? — попита той, вдигайки вежди. — Но драги ми господин Тарлинг, какво говорите? Изобщо не съм намирал зареден пистолет върху бюрото на клетия господин Лайн. Също като мен той не обичаше тези смъртоносни оръжия.

Тарлинг нямаше какво да отговори, но с нищо не издаде разочарованието или изненадата си. Милбърг бърчеше чело, сякаш се опитваше да си спомни нещо, което почти е забравил.

— Дали онзи ден, когато претършувахте къщата ми — продължи той и в тона му пролича, че е смаян, — не търсехте това оръжие?

— Твърде възможно е — отговори Тарлинг — и дори е вероятно. А сега ще бъда напълно откровен с вас, господин Милбърг. Подозирам, че знаете повече за това убийство, отколкото ни казахте, и сте имали далеч повече причини да желаете смъртта на господин Лайн, отколкото сте готов да признаете. Чакайте — възпря събеседника си той, когато Милбърг отвори уста да изрече нещо. — Казвам ви откровено, че целта на първото ми посещение в този магазин беше да разследвам случки, които говореха много зле за вас. Беше по-скоро работа за счетоводител, отколкото за детектив — продължи Тарлинг, — но господин Лайн смяташе, че ще установя кой краде от фирмата.

— И установихте ли? — попита хладнокръвно Милбърг. На лицето му все още имаше следа от усмивка, но във воднистите му очи се четеше предизвикателство.

— Не, защото, след като се съгласихте с господин Лайн, че Одет Райдър краде от фирмата, престанах да се занимавам със случая.

Човекът срещу Тарлинг пребледня и детективът се възползва от преимуществото си.

— Няма да ви разпитвам защо бяхте готов да съсипете едно невинно момиче — рече строго Тарлинг. — Нека това тежи на съвестта ви. Но ви казвам, господин Милбърг, че ако сте невинен — и за кражбите, и за убийството, — то досега аз не съм виждал виновен човек.

— Накъде биете? — повиши тон Милбърг. — Нима имате дързостта да ме обвинявате…

— Не ви обвинявам в нищо, само ви казвам — напълно убеден съм, че години наред сте крали от фирмата — отсече Тарлинг. — Убеден съм, че дори да не сте убили господин Лайн, поне знаете кой го е направил.

— Вие сте луд! — изсмя се Милбърг, но пребледня. — Дори наистина да съм грабил фирмата, защо ще убивам господин Лайн? Самата му смърт би предизвикала счетоводна ревизия.

Убедителен довод, още повече че Тарлинг също се бе сетил за него.

— Колкото до вашите смехотворни мелодраматични обвинения, че съм крал от фирмата — продължи Милбърг, — книгите са вече в ръцете на видни и много опитни експерт-счетоводители, които ще опровергаят всяко ваше заявление от подобен род.

Възвърнал си донякъде своята предишна вежливост, той стоеше прав, с разкрачени крака, сякаш бе възседнал нещо, бе пъхнал палци в ръкавните извивки на жилетката си и се усмихваше благодушно на детектива.

— Очаквам резултатите на реномираната фирма на господата Дашуд и Соломон — съвсем спокойно заяви той. — Онова, което ще открият, ще защити без всякакво съмнение честта ми. Аз ще доведа тази работа докрай!

Тарлинг го изгледа.

— Възхищавам се на наглостта ви — възкликна той и излезе от кабинета, без да каже нищо повече.