Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (27)

27
Смехът в нощта

Тарлинг погледна още веднъж, а после се обърна към момичето, което се мъчеше да се промъкне край него, хвана го за ръката и внимателно го избута обратно в коридора.

— Какво е станало, какво е станало? — питаше то с ужасен шепот. — О, пуснете ме при мама!

Одет се опитваше да се измъкне от ръцете му, но той я държеше здраво.

— Трябва да сте храбра заради самата себе си… заради всички — умоляваше я Тарлинг.

Както я държеше за ръка, я тласна при вратата на втората стая. Напипа в тъмното ключа на електрическото осветление.

Намираха се в помещение, което приличаше на скромно обзаведена спалня за гости, в него имаше втора врата, очевидно водеща към основната част на сградата.

— Закъде е тази врата? — попита Тарлинг, но Одет сякаш не го чу.

— Мамо, мамо! — стенеше момичето. — Какво се е случило с майка ми?

— Накъде води тази врата? — попита отново той, но вместо да му отговори, Одет пъхна в джоба си трепереща ръка и извади ключ.

Детективът отключи вратата и се озова в правоъгълен коридор, разположен над антрето.

Момичето се шмугна край него, но той го хвана и го избута обратно.

— Казах ви, трябва да се овладеете, Одет — рече непреклонно Тарлинг. — Не бива да се огъвате. Всичко зависи от вашата смелост. Къде е прислугата?

Съвсем неочаквано тя се отскубна от него и се втурна обратно към крилото, което бяха оставили зад себе си. Детективът бързо тръгна след нея.

— За Бога, Одет, недейте, недейте — викаше Тарлинг, но тя се хвърли към вратата и се скри в стаята на майка си.

Момичето погледна мъртвата жена и се свлече на пода. Започна да прегръща безжизненото тяло и да целува студените устни.

Тарлинг издърпа внимателно Одет и я изведе отново в коридора, почти я носеше. По коридора към тях бързаше разрошен мъж по риза и панталони, явно икономът.

— Събудете жените в къщата — тихо нареди Тарлинг. — Госпожа Райдър е убита.

— Убита ли, господине? — стресна се човекът. — Как така? Не може да бъде!

— Бързо — прекъсна го Тарлинг, — госпожица Райдър припадна отново.

Пренесоха я във всекидневната, положиха я на един диван и Тарлинг не се отдели от момичето, докато не се увери, че две прислужници ще се грижат за него.

Сетне заедно с иконома се върна в стаята, където бе трупът на госпожа Райдър. Запали всички лампи и внимателно огледа помещението. Прозорецът към остъкления балкон, където той се бе крил преди няколко часа, бе залостен с резе.

Пердетата, които по всяка вероятност бе дръпнал Милбърг, когато бе идвал за чантичката, не бяха пипнати. От начина, по който лежеше мъртвата жена, и от спокойното й лице Тарлинг отсъди, че смъртта е настъпила внезапно. Убиецът очевидно се бе промъкнал зад нея, докато тя е стояла при дивана, който детективът беше зърнал от балкона. Изглежда, докато е чакала дъщеря си, госпожа Райдър бе взела от малкия шкаф зад вратата книга, която сега лежеше между мястото, където се намираше трупът, и лавицата.

Двамата мъже вдигнаха тялото върху дивана.

— Идете до града и уведомете полицията — рече Тарлинг. — Тук има ли телефон?

— Има, господине — отговори икономът.

— Хубаво, това ще ви спести ходенето — заключи детективът.

Той съобщи за случилото се на местната полиция, а след това се обади в Скотланд Ярд и нареди да изпратят човек, който да събуди Уайтсайд. Когато погледна през прозореца, навън вече се зазоряваше, но мъждивата светлина подчертаваше още повече непрогледния мрак, забулил света.

Тарлинг разгледа най-обикновения кухненски нож. Върху дръжката му имаше прогорени неясни инициали, които бяха толкова изтрити от непрекъснатата употреба, че едва личаха. Виждаха се само едно „М“ и две други букви, които приличаха на „П“ и „К“

— М…

Детективът се съсредоточи и се опита да ги разчете. След малко се върна икономът.

— Младата дама е в ужасно състояние, сър, и за това повиках доктор Томас.

Тарлинг кимна одобрително.

— Постъпили сте разумно — рече той. — Бедното момиче преживя страхотен шок.

Отново отиде на телефона. Този път се свърза с една лондонска клиника и помоли веднага да изпратят линейка за момичето. Когато телефонира в Скотланд Ярд, се сети да поръча да изпратят човек при Лин Чу с нареждане да дойде незабавно. Имаше пълно доверие на китаеца, особено в случаи като този където следата беше прясна. Лин Чу притежаваш свръхчовешки способности, с които можеше да се мери само добре обучена хрътка.

— Никой да не се качва горе — нареди Тарлинг на иконома. — Когато дойдат докторът и следователят, ги пуснете през главния вход, а ако ме няма, в никакъв случай не използвайте стълбите, които водят към портала.

Детективът излезе през главния вход да оглед градината. Не се надяваше, че ще намери нещо. Може би на дневна светлина щяха да разкрият повече, но вероятността убиецът да е останал на местопрестъплението беше много малка.

В обширната градина имаше много дървета. Множеството криволичещи пътеки се пресичаха и разделяха, тръгваха от широките чакълести алеи около къщата и водеха до високия зид около малкото имение.

В единия ъгъл на градината Тарлинг откри доста голяма гола поляна. Огледа я набързо, като насочи светлината на фенерчето към зеленчуковите лехи, и тъкмо си тръгваше, когато съгледа тъмна постройка — дори в мрака личеше, че е барака, в която градинарите държат инструменти. Насочи лъча към нея.

Дали въображението му изигра лоша шега, или наистина детективът зърна за миг бледо лице, което надничаше иззад ъгъла? Отново насочи светлината. Не се виждаше нищо. Отиде до постройката и я заобиколи. Нямаше никой. Стори му се, че в сянката й се мярва тъмна фигура, която се насочва към боровете, опасали къщата от три страни. Отново светна с фенерчето, но лъчът не беше достатъчно силен да преодолее разстоянието и Тарлинг се втурна към посоката, където изчезна фигурата. Стигна при боровете и тръгна по-бавно. Често спираше и би могъл да се закълне, че веднъж чу пред себе си да изпуква съчка.

Затича се отново, вече не се съмняваше, че сред дърветата все още има човек. Чуваше бързите стъпки на преследвания, сетне се възцари тишина. Продължи да тича, но сигурно бе отминал човека, защото след мъничко чу зад себе си шум. Обърна се рязко.

— Кой е? — викна Тарлинг. — Излез или ще стрелям!

Отговор не последва и детективът зачака. Долови, че по зидарията стържат обувки — непознатият се катереше по зида. Обърна се към посоката, откъдето идваше звукът, но отново не откри нищо.

После някъде над него отекна демоничен смях, от който кръвта му се смръзна. В горния си край зидът бе скрит от надвесените клони на едно дърво и фенерчето не вършеше никава работа.

— Слез! — извика Тарлинг. — Взел съм те на мушка.

Отново отекна ужасяващият смях, в който се съдържаха и страх, и подигравка, а сетне отгоре се чу писклив глас.

— Убиец! Убиец! Ти уби Торнтън Лайн, проклет да си! Запазил съм това за теб — ето ти го!

През клоните на дърветата прошумя нещо малко и кръгло, върху ръката на Тарлинг падна нещо като капка и той я изтръска с вик, защото го изгори като огън. Чу, че тайнственият непознат слиза от зида, и бързите му стъпки. Наведе се и вдигна предмета, който оня бе запокитил по него. Представляваше аптекарско шишенце със зацапан етикет, на който пишеше: „Сярна киселина“.