Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (36)

36
Гробището Хайгейт

Одет Райдър се бе сгушила в ъгъла на задната седалка на таксито, което се носеше плавно напред. Бе стиснала очи след неизбежната реакция. Вълнението се бе сляло с тревогата и й бе вдъхнало силите да стигне до колата с уверена крачка, толкова уверена, че изненада старшата сестра, сега обаче, сама в мрака, усети слабост, едновременно физическа и психическа, която я лиши от воля за повече усилия.

Колата профучаваше по безкрайни улици — в каква посока, Одет не знаеше, пък и не я беше грижа. Нали нямаше представа къде се намира клиниката! Можеше да е на самия край на Лондон. По едно време — колата пресичаше Бонд Стрийт откъм Кавендиш Скуеър, момичето видя, че хората се обръщат и гледат към тях, а един полицай посочи колата и извика нещо. Но беше прекалено погълната от мислите си, за да се опитва да разбере причината.

Някак подсъзнателно оценяваше колко добре кара шофьорът, който успяваше да се измъкне от задръстванията, и едва когато видя, че таксито е поело по извънградското шосе, започна да изпитва подозрения, че има нещо гнило. Но дори тогава съмненията й се разсеяха — бе разпознала пътя за Хартфорд.

„Ами да — рече си тя. — Сигурно ме издирват в Хартфорд, а не в Лондон.“ И отново се успокои.

Внезапно колата спря, влезе на заден ход в страничен път, а после се обърна в посоката, от която бяха дошли. Сам Стей угаси двигателя, слезе и отвори вратата.

— Слизай! — рече грубо той.

— Защо… Какво… — започна объркано Одет, но преди да е казала нещо, мъжът се пъхна вътре, сграбчи я за китката и я издърпа така грубо, че тя падна.

— Не ме познаваш, а?

При тези думи той завря лицето си в нейното и я хвана за раменете така диво, че й се доплака от болка.

Одет беше на колене и докато се опитваше да се изправи, погледна с изненада човечето.

— Познавам ви — ахна тя. — Вие сте мъжът, който се опита да влезе в жилището ми.

Той се ухили.

— И аз те знам! — изсмя се пискливо Сам Стей. — Ти си дяволът, който го е подмамил! Най-свестният човек на света… Сега той се намира в малката гробница на гробището Хайгейт. Вратите й са като черковни двери. И ти ще отидеш там нощес, проклета да си! Там ще те заведа. Там, там и ще те оставя при него, защото те желаеше!

Той стискаше двете й китки и я гледаше кръвнишки. В изпулените очи на лудия имаше толкова вълчо, толкова нечовешко, че устата на Одет пресъхна и когато тя се опита да изпищи, от гърлото й не излезе и звук. Сетне жената политна към него, той я хвана под мишниците и я изправи на крака.

— Припадна, а? Ще припаднеш я, драга ми госпожичке — изкиска се Сам. — Сигурно ти се иска изобщо да не идваш на себе си. Готов съм да се обзаложа, че щеше да е така, само ако знаеше… ако знаеше!

Пусна я на тревата край пътя, извади от предната част на колата каиш за багажа и й върза ръцете. Сетне взе шала й и й запуши устата.

С изненадваща сила я вдигна без каквото и да е затруднение и я бутна обратно в ъгъла на седалката. После тръшна вратата, качи се отново отпред и подкара колата с най-висока скорост към Лондон. Намираха се в началото на Хампстед, когато над магазинче за цигари Сам видя табела, че има телефон, и спря малко по-нататък, в най-тъмната част на улицата. Обърна се. Момичето се беше изплъзнало от седалката на пода и лежеше в несвяст.

Сам се запъти бързо назад към магазинчето, където бе видял табелата за телефон. В обърканото му съзнание се въртеше мисълта, че има някой, който ще страда. Онзи проклетник с жестокия вид, който го разпитваше, когато припадна — Тарлинг. Да, така се казваше, Тарлинг.

В магазинчето имаше нов указател и макар Тарлинг да беше абонат от скоро, името му беше включено. След няколко секунди Сам Стей разговаряше с детектива.

Окачи слушалката и излезе от кабината, а съдържателят, дочул грубия му висок тон, го изгледа подозрително. Но на Сам Стей не му пукаше от хорските подозрения. Той изтича при колата, скочи на мястото си и отново подкара автомобила.

Пълен напред към гробището Хайгейт! Точно така. Сигурно беше затворено, но все щеше да измисли нещо. Например първо ще я убие, а сетне ще я прехвърли през зида. Щеше да си отмъсти както трябва, ако я вкараше в гробището жива и я натикаше долу при мъртъвците през вратичките, които се отваряха като църковни двери и водеха към студената, влажна гробница под земята.

Крещеше и пееше, радостен от тази мисъл, и пешеходците, покрай които профучаваше таксито, се обръщаха при звука на дивашкото му пеене — Сам Стей беше щастлив както никога през живота си.

Но гробището се оказа затворено. Мрачните железни порти го правеха недостъпно, стените бяха високи. Положението се усложняваше допълнително от това, че гробището бе почти отвсякъде заобиколено от къщи: Сам кръжа половин час, докато най-сетне паркира на място, където зидът не изглеждаше чак толкова непреодолим. Наоколо беше безлюдно, а нямаше защо да се безпокои, че момичето ще му попречи. Обърна се и видя, че се е свило на пода. Реши, че Одет още е в безсъзнание.

Качи колата на тротоара, промуши се в тясното пространство между нея и стената и рязко отвори вратата.

— Хайде! — изкрещя възторжено той.

Протегна ръце — и отвътре изскочи нещо гъвкаво и пъргаво, нещо, което го хвана за гърлото и го запокити срещу стената.

Стей се боричкаше като обезумял, но Лин Чу го стискаше в желязна хватка.