Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Daffodil Murder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Eddie Watson (2013 г.)

Издание:

Едгар Уолъс. Убийството с нарцисите

Английска, първо издание

Редактор: Емилия Л. Масларова

Коректор: Петя Калевска

Технически редактор: Езекил Лападатов

Библиотечно оформление: Филип Малеев

Илюстрация: Александър Малеев

Издателство „Лъчезар Минчев“, 1993 г.

ISBN: 954–412–012–2

История

  1. — Добавяне

31
Сам Стей се появява

— Май съм те виждал някъде.

Пълният свещеник с безукорно бяла яка се усмихна добродушно на човека, задал въпроса, и поклати глава с кротка усмивка.

— Не, мили ми приятелю, не мисля, че сме се срещали друг път.

Говореше на дребен мъж с мърляви дрехи и болнав вид. Лицето му беше изпито, сбръчкано и небръснато от няколко дни, а рядката четина му придаваше зловещ вид. Когато мъжът спря свещеника, той току-що бе излязъл от Темпъл Гардънс и се намираше в края на Вилърс Стрийт, която водеше към булевард Странд. Изглеждаше доволен от живота и приличаше на учен, ако се съди по дебелия сериозен том, който държеше под мишница.

— Виждал съм те и преди — каза дребният човечец. — Сънувал съм те.

— Извинявай — каза свещеникът, — но не мога да ти отделя време. Имам важен ангажимент.

— Я стой — сопна се дребният толкова свирепо, че другият се закова. — Казвам ти, че съм те сънувал. Видях те да танцуваш с четири голи черни дявола, всичките бяхте тлъсти и грозни.

Говореше тихо, със зловещ, настойчив и монотонен глас, сякаш декламираше заучен урок. Разтревожен, свещеникът отстъпи крачка назад.

— Добри ми човече — каза строго той, — не бива да спираш хората на улицата и да им приказващ подобни глупости. Не съм те виждал никога. Казвам се отец Джосая Дженингс.

— Казваш се Милбърг — възрази другият. — Да, точно така, Милбърг. Той ми е говорил за теб! Онзи прекрасен човек… Стой! — Той сграбчи свещеника за ръкава и лицето на Милбърг пребледня още повече. Приказките на непознатия бяха налудничави, а по начина, по който го бе сграбчил за ръкава, пролича една сдържана ярост. — Знаеш ли къде е той? В красива гробница, която прилича на къща, в гробището Хайгейт. Там има две вратички, които се отварят като в черква, и се слиза по няколко стъпала.

— Кой си ти? — попита Милбърг с тракащи зъби.

— Не ме ли познаваш? — Дребосъкът се вторачи в него. — Чувал си го да говори за мен, за Сам Стей… Та аз работих два дена във вашия универсален магазин. А ти — ти имаш само това, което ти е дал. Всяко пени, което си спечелил, ти го е дал не друг, а той, господин Лайн. Беше приятел на всички…

Очите му се напълниха със сълзи и Милбърг се заозърта дали някой не ги гледа.

— Хайде, стига с тези глупости! — рече той шепнешком. — Слушай какво ще ти кажа: ако някой те пита дали си виждал господин Милбърг, не си, чу ли!

— Чух — потвърди другият. — Но аз те познавам! Познавам всички, свързани с него. Трябва да ти кажа, че той ме извади от калта. За мен той е Господ-Бог!

Стигнаха до един тих кът в парка и Милбърг посочи на човека да седне.

За първи път през този ден почувства увереност, че е направил добре, като се е предрешил така. Видът на свещеник, който разговаря с някаква отрепка, би могъл да предизвика коментари, но не и подозрение. Все пак нали на свещениците им е работа да разговарят с отрепки, и то най-сериозно и доверително, без това да се отразява на доброто им име.

Сам Стей огледа със съмнение черната наметка и бялата яка.

— Откога сте станали свещеник, господин Милбърг? — полита той.

— Ами… ъъъ… отскоро — излъга нагло Милбърг, като се опитваше да си спомни какво е чувал за Сам Стей.

Ала дребният мъж му спести усмивката.

— Пратиха ме в приют извън града — каза той, — но вие знаете, че не съм луд, нали, господин Милбърг? Той не би търпял около себе си луд човек. Значи сте свещеник. — Сам Стей кимна мъдро с глава и попита много сериозно: — Той ли ви направи свещеник? Вършеше чудни неща, можеше всичко, нали! Вие ли се молихте за него, когато го погребаха в малката гробница в Хайгейт? Виждал съм я… Всеки ден ходя там, господин Милбърг — заяви Сам. — Ама я намерих случайно. „И Торнтън Лайн, негов син“. Има две вратички, които се отварят като в черква.

Милбърг изпусна продължителна въздишка. Ами да! Бяха пратили Сам Стей в приют за душевноболни и Милбърг си опомняше, че той е избягал оттам. Да разговаряш с избягал луд, не беше особено приятно изживяване. Но пък можеше да се окаже полезно. Милбърг не беше от хората, които често си пропускат шансовете. Питаше се каква ли полза може да извлече? И отново Сам Стей му подсказа.

— Ще си уредя сметките с момичето… — Той замълча, стисна устни и изгледа Милбърг с хитра усмивчица. — Не съм казал нищо, нали? — попита със странно хихикане. — Не съм казал нищо, с което да се издам, нали?

— Не, приятелю мой — успокои го господин Милбърг, който продължаваше да играе ролята на благороден пастир. — За кое момиче говориш?

Лицето на Сам Стей се разкриви в злокобна усмивка.

— Има само едно момиче и то ще ми падне — процеди през зъби той. — Ще си уредя сметките с него! Имам тук всичко… — Сам опипа джоба си някак неуверено, безцелно… — Смятах, че е у мен, толкова дълго то носих, но го имам някъде, зная, че го имам!

— Значи мразите госпожица Райдър? — попита Милбърг.

— Да я мразя ли!

Дребното човече почти изкрещя думите, лицето му стана мораво, очите му едва не изскочиха от орбитите си, двете му ръце конвулсивно се свиха.

— Мислех си, че снощи съм й видял сметката — започна той и спря.

Думите нямаха смисъл за Милбърг, тъй като този ден той не беше чел вестници.

— Слушайте — продължи Сам, — обичали ли сте някога?

Милбърг не отговори. За него Одет Райдър не представляваше нищо, но с жената, която Одет наричаше „мамо“, жената, която той наричаше съпруга, беше свързано едничкото нежно чувство в живота му.

— Да, мисля, че съм обичал — призна след известна пауза. — Защо?

— Ами тогава разбирате как се чувствам, нали? — каза дрезгаво Сам Стей. — Знаете как искам да се оправя с онази, която го съсипа. Тя го подмамвала… подмамвала го… о, Господи! — Сам зарови лице в шепите си и започна да се клати.

Милбърг се огледа тревожно. Наоколо нямаше никой.

Одет щеше да е главният свидетел срещу него. А този човек я мразеше. Самият Милбърг нямаше особени причини да я обича. Тя оставаше единственият свидетел, който можеше да подкрепи обвинението, след като той бе унищожил доказателствата за престъплението. Ако я нямаше Одет Райдър, която да даде показания срещу него, обвинението нямаше да има никакви съществени улики.

Милбърг обмисли хладнокръвно въпроса, както търговецът би преценил делово предложение. Беше научил, че поради някакви сериозни причини Одет Райдър се намира в една лондонска клиника.

Сутринта се беше обадил по телефона в универсалния магазин „Лайн“, за да разбере дали са питали за него, и научи от главния си помощник, че е поръчано в клиниката да бъдат изпратени дамски дрехи за госпожица Райдър. Почуди се какво ли е причинило този неин срив и стигна до заключението, че е от напрежението, изживяно от нея по време на забележителния разговор, който двамата водиха с Тарлинг в Хартфорд предишната нощ.

— Да предположим, че срещнеш госпожица Райдър — поде той, — какво би могъл да й направиш?

Сам Стей се озъби в някакво подобие на усмивка.

— Е, във всеки случай едва ли ще я срещнеш още известно време. Тя е в частна клиника, която — натърти отчетливо той — се намира на Кавендиш Плейс 304.

— Кавендиш Плейс 304 — повтори Сам. — Това е някъде при Риджън Стрийт, нали?

— Не зная къде е — отговори Милбърг. — Тя в момента е на Кавендиш Плейс 304, така че едва ли ще я срещнеш окоро.

Изправи се и забеляза как събеседникът му трепери като трескав от глава до пети.

— Кавендиш Плейс 304 — повтори още веднъж Сам Стей и без да продумва, обърна гръб на Милбърг и изчезна.

Достойният господин погледна след него, поклати глава, а сетне стана и тръгна в другата посока. Можеше да си купи билет за Европа и на гара Уотърлу, а не непременно на Чаринг Крос. А в много отношения там щеше да е по-безопасно.