Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (19)

19
Лин Чу казва истината

„Дашуд и Соломон“ се помещаваше в сграда с тясна фасада в сърцето на лондонското Сити. Фирмата се славеше като една от най-добрите и сред клиентите й бяха някои от най-големите компании във Великобритания. И двамата съдружници бяха титуловани — Тарлинг бе приет в личния кабинет на сър Феликс Соломон.

Сър Феликс беше висок, хубав, вече застаряващ мъж с доста резки обноски, но въпреки това бе любезен. Когато детективът влезе, той надникна над очилата.

— Скотланд Ярд, а? — погледна сър Феликс визитната картичка. — Мога да ви отделя точно пет минути, господин Тарлинг. Сигурно идвате във връзка с ревизията на „Лайн“.

Детективът кимна.

— Още не сме се заели със сметките — съобщи сър Феликс, — но се надяваме да го сторим утре. В момента сме страшно претрупани и трябваше да наемем допълнителен персонал, за да свършим новата работа, която ни възложиха. Между другото, сигурно знаете, че не ние водим счетоводството на „Лайн“. С него работят господата Пърбрейк и Стор, но се заехме с ревизията по молба на господин Пърбрейк, който, съвсем естествено, държи експертизата да е независима, нали се поставя въпросът, че един от служителите е злоупотребявал. Заради това, както и заради трагичната смърт на господин Лайн е още по-наложително ревизията на счетоводните книги да бъде възложена на външна фирма.

— Това ми е ясно — съгласи се Тарлинг — и, разбира се, нашият началник си дава сметка за трудната задача, пред която сте поставени. Дошъл съм по-скоро да получа информация за себе си, тъй като съм двойно заинтересован.

Сър Феликс вдигна очи с внезапен интерес.

— Господин Тарлинг? — повтори той, поглеждайки отново визитната картичка. — Ами да! Доколкото разбирам, на вас ще бъдат прехвърлени правата върху имота.

— Предполагам — отговори спокойно Тарлинг. — Но засега се интересувам от фирмата не като частно лице. Неин управител е господин Милбърг.

Сър Феликс кимна.

— Той се оказа много полезен и с готовност ни помогна. Ако слуховете, че Милбърг е заподозрян в ограбване на фирмата, имат някаква основа, то той със сигурност ни помага с всички сили да го уличим.

— Всички книги ли са вече у вас?

— Да — потвърди категорично сър Феликс. — Последните три, които господин Милбърг изнамери отнякъде, дойдоха едва тази сутрин. Всъщност ето ги!

Той посочи завит с кафява хартия пакет, сложен на по-малко бюро до прозореца. Пакетът беше здраво вързан и запечатан с червен восък.

Сър Феликс посегна и натисна един звънец на бюрото си. В канцеларията влезе служител.

— Сложете тези книги при другите в трезора — нареди той и когато мъжът изчезна, превит под тежестта на тефтерите, се обърна към Тарлинг и поясни: — Държим всички счетоводни книги и документи на универсалния магазин „Лайн“ в специален трезор. Стоят там запечатани и печатите ще бъдат счупени в присъствието на господин Милбърг като заинтересована страна и на представител на прокуратурата.

— Кога ще стане това? — попита Тарлинг.

— Утре следобед или може би сутринта. Ще уведомим Скотланд Ярд за точния час, сигурно искате да присъствате.

Сър Феликс стана енергично, с което сложи край на разговора.

Още една задънена улица, мислеше си Тарлинг, когато излезе на Сейнт Мери Акс и се качи на автобус в западна посока. Разследването изобилстваше с такива неразрешими задачи. Неразрешима задача номер две можеше спокойно да завърши с оправдаването на Милбърг.

Тарлинг все пак изпита облекчение, че властите са реагирали толкова бързо и са възложили за ревизия счетоводните книги на „Лайн“. Тяхната проверка можеше да подскаже името на убиеца и при всички положения щеше да разсее подозренията, които още тегнеха над Одет Райдър.

Бе отишъл в „Дашуд и Саломон“, за да се запознае лично с тази нишка от обърканото кълбо, което бе решен да разплете, и сега, успокоен, се прибираше, за да си уреди сметките със своя помощник, китаеца, върху когото падаше също толкова силно подозрение, както и върху всички останали, замесени в случая.

Беше казал самата истина, когато обяви пред инспектор Уайтсайд, че знае как да се справи с Лин Чу. С китайските престъпници — а на Тарлинг не му се искаше да вярва, че верният му слуга Лин Чу попада в тази категория — не се постъпва както със закононарушителите на Запад, а Тарлинг беше известен из цял Южен Китай като Ловеца на хора и имаше славата, че изтръгвал истината с методи, които не би одобрило никое законодателство.

Влезе в жилището си на Бонд Стрийт, заключи зад себе си вратата и сложи ключа в джоба си. Знаеше, че Лин Чу е там, защото сутринта му бе дал нареждания да го чака.

Китаецът дойде в антрето да му вземе палтото и шапката и го последва в дневната.

— Затвори вратата, Лин Чу — заповяда Тарлинг на китайски. — Искам да ти кажа нещо.

Последните думи бяха произнесени на английски и китаецът му хвърли бърз поглед. Никога преди Тарлинг не се беше обръщал към него на този език и той разбираше какво означава промяната.

— Лин Чу — започна Тарлинг, после седна на масата, хванал брадичката си, без да изпуска из очи своя събеседник, — не си ми казвал, че знаеш английски.

— Господарят никога не ме е питал — отвърна спокойно китаецът, за изненада на Тарлинг неговият английски беше без акцент, произношението му бе безукорно.

— Не е вярно — рече строго детективът. — Когато ми съобщи, че си чул за убийството, аз ти казах, че не разбираш английски, и ти не отрече.

— Кой съм аз, та да отричам думите на господаря — отговори съвсем хладнокръвно Лин Чу. — Говоря много добър английски. Учил съм в училището на йезуитите в Ханоку, но за един китаец не е много добре да говори английски в Китай или пък някой там да знае, че го разбира. И все пак господарят би трябвало да е усетил, че говоря английски и че чета на този език, инак защо ще държа малките изрезки от вестници в кутията, която господарят е претърсвал сутринта.

Тарлинг присви очи.

— Значи си усетил? — рече той.

Китаецът се усмихна, нещо необикновено, защото Тарлинг не помнеше Лин Чу да се е усмихвал някога.

— Бях ги подредил по определен начин — едни обърнати на едната, другите на другата страна. Бяха разбъркани, след като се върнах от Скотланд Ярд. Сами не биха могли да се разбъркат, господарю, а единствен ти имаш достъп до сандъка ми.

Настъпи пауза, доста неловка за Тарлинг, който се почувства твърде глупаво: по невнимание бе допуснал Лин Чу да разбере, че е бъркал в личните му вещи.

— Смятах, че съм ги върнал на мястото им така, както ги намерих — призна Тарлинг, даваше си сметка, че няма да спечели нищо, ако отрича, че е претърсвал сандъка на Лин Чу. — А сега, Лин Чу, би ли ми казал дали публикуваното отговаря на истината?

Китаецът кимна.

— Вярно е, господарю. Нарцисчето, или както още я наричаха, Жълтото нарцисче, ми беше сестра. Стана танцьорка в чайна против волята ми след смъртта на родителите ни. Беше много добро момиче, господарю, хубаво като бадемова клонка. Китайките не са красиви според чужденците, но Жълтото нарцисче приличаше на порцеланова фигурка и носеше добродетелите на хилядолетията.

Тарлинг кимна и повтори:

— Тя беше добро момиче! — Този път го каза на китайски и използва фраза, която имаше по-тънък нюанс в значението.

— Живя добре и умря добре — добави спокойно китаецът. — Думите на англичанина са я оскърбили, той я нарекъл как ли не, защото не пожелала да му седне на коленете. И макар да я опозорил, като я прегърнал пред очите на мъже, тя остана добра и умря много почтено.

Отново настъпи мълчание.

— Разбирам — поде Тарлинг спокойно. — А когато каза, че си готов да дойдеш с мен в Англия, очакваше ли да срещнеш… лошия англичанин?

Лин Чу поклати глава.

— Бях го забравил, докато не го видях онзи ден в големия магазин. Тогава злият дух, за който смятах, че е изгорял вътре в мен, запламтя отново.

— И ти пожела да умре? — попита Тарлинг, но вместо отговор получи само кимване. — Ще ми кажеш всичко, Лин Чу — заповяда детективът.

Китаецът крачеше неспокойно из стаята и кършеше ръце.

— Душата си давах за Жълтото нарцисче — започна да разказва той. — Мислех, че скоро ще се омъжи, ще има деца и името й ще бъде благословено по обичаите на нашия народ, защото Великият господар е казал: „Какво по-достойно за обожание от майката на деца?“ И когато умря, господарю, сърцето ми остана празно, защото нямах друга любов на този свят. А след това убиха Хо Син, потеглих за вътрешността на страната да търся Лу Фан и това ми помогна да забравя. И бях забравил, докато не го видях отново. Тогава старата болка се разрасна в душата ми и излязох…

— Да го убиеш — каза тихо Тарлинг.

— Да го убия — повтори китаецът.

— Разкажи ми всичко — заповяда Тарлинг, поемайки дълбоко дъх.

— Стана през нощта, когато ти отиде при малката жена — започна Лин Чу. (Тарлинг знаеше, че става дума за Одет Райдър.) — Бях си наумил да изляза, но не можех да намеря извинение, защото, господарю, ти ми нареди да не напускам къщата, докато не се върнеш. Затова попитах дали мога да дойда с теб в къщата с многото домове.

— В апартамента ли? — кимна разбиращо Тарлинг. — Да, продължавай.

— Бях взел твоя бърз-бърз револвер, бях го заредил и сложил в джоба на връхната си дреха. Ти ми каза да те проследя, но след като те изпратих донякъде, те оставих и отидох в големия магазин.

— В големия магазин ли? — учуди се Тарлинг. — Но Лайн не живееше в магазина си!

— Така се оказа — рече простичко Лин Чу. — Смятах, че щом има толкова голяма къща, сигурно си е направил в нея красива стая. В Китай много господари живеят в магазините си. Затова отидох в големия магазин да го намеря.

— И влезе ли? — попита изненадано Тарлинг и отново Лин Чу се усмихна.

— Много лесно беше — отговори той. — Господарят знае как умея да се катеря, а там имаше дълги железни тръби, водещи към покрива. По тях се качих. Магазинът гледа към големи улици от двете страни. Покрай третата минава по-тясна улица, а покрай четвъртата — една пресечка, там лампите са твърде малко. Точно по тази стена се качих. На покрива имаше безчет врати, а за човек като мен те не представляват пречка.

— Продължавай — подкани го Тарлинг.

— Слизах от етаж на етаж все в тъмното, но претърсвах внимателно всеки от тях, намерих обаче само големи бали, сандъци и плотове…

— Щандове — поправи го Тарлинг.

— Да — кимна Лин Чу, — така им казват. Накрая стигнах до етажа, където бях видял Бледоликия. — Китаецът направи пауза. — Първо отидох до голямата стая, където се срещнах с него, и тя се оказа заключена. Отворих я с ключ, но вътре беше тъмно и разбрах, че няма никой. Тогава тръгнах много внимателно по коридора, защото в другия му край светеше, и стигнах до един кабинет.

— Празен, разбира се.

— Беше празен — потвърди китаецът, — но вътре светеше лампа и бюрото стоеше отворено. Помислих, че Бледоликия сигурно е някъде наоколо, затова се вмъкнах зад бюрото, като извадих от джоба си револвера. След малко чух стъпки. Надникнах и видях човека с голямото бяло лице.

— Милбърг! — възкликна Тарлинг.

— Така му викаха — отговори китаецът. — Той седна зад бюрото на младия мъж. Знаех, че това е неговото бюро, защото отгоре имаше много снимки и цветя, каквито би имал той. Едрият мъж седеше с гръб към мен.

— Какво правеше? — попита Тарлинг.

— Ровеше из бюрото, търсеше нещо. След малко го видях, че отвори едно чекмедже и извади някакъв плик. От мястото, където се намирах, виждах чекмеджето, в него имаше много дребни нещица, каквито туристите купуват в Китай. От плика той взе хон.

Тарлинг се сепна. Познаваше хона, за който говореше китаецът. Той представляваше малко червено листче с четири йероглифа, каквото бяха намерили в джоба на Торнтън Лайн в онази паметна утрин в Хайд Парк.

— Да, да — нетърпеливо каза Тарлинг. — Какво стана после?

— Мъжът сложи плика в джоба си и излезе. Чух го да върви по коридора и тогава изпълзях от скривалището си и също погледнах към бюрото. Сложих до мен пистолета, защото исках и двете ми ръце да са свободни, но не намерих нищо — само една книжка, в каквато господарят записва ден след ден какво му се случва.

„Дневник“, помисли си Тарлинг и попита на глас:

— Е, какво стана после?

— Тръгнах да търся из стаята и се спънах в една жица. Сигурно е била свързана с електрическата лампа на бюрото, защото в стаята внезапно стана тъмно, но точно в този момент чух стъпките на едрия мъж, който се връщаше, и се измъкнах навън. Това е всичко, господарю — завърши простичко Лин Чу. — Върнах се бързо на покрива, защото се страхувах да не ме открият, а това сигурно щеше да ти донесе безчестие.

Тарлинг подсвирна.

— И остави револвера там? — попита той.

— Това е самата истина — отговори Лин Чу. — Аз се обезчестих в твоите очи, а в сърцето съм убиец, защото отидох там, за да убия мъжа, опозорил мен и благородната ми сестрица.

— Значи остави револвера там? — повтори Тарлинг. — И Милбърг го е намерил.