Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (22)

22
Тежката чантичка

На мястото на някога достолепната, макар и неголяма кантора на господата Дашуд и Соломон сега стърчаха мрачните овъглени стени. Тарлинг отиде при началника на пожарната.

— Ще минат дни, преди да можем да влезем — съобщи той, — и много се съмнявам, че нещо е оцеляло в пожара. Сградата е изгоряла до основи — сам виждате, че покривът е паднал, — едва ли ще намерим нещо лесно запалимо, освен ако не са го държали в огнеупорна каса.

Тарлинг зърна енергичния сър Феликс Соломон, който гледаше развалините на кантората без видими признаци на отчаяние.

— Застраховани сме — каза сър Феликс философски, — а и не е унищожено нищо важно с изключение, разбира се, на документите и книгите на универсалния магазин „Лайн“.

— Не бяха ли в огнеупорната каса? — попита Тарлинг и сър Феликс поклати отрицателно глава.

— Не… бяха в трезор и колкото и странно да е, пожарът започна точно от този трезор. Не беше огнеупорен, а и да беше, все тая, защото огънят е тръгнал от него. За пожара ни съобщи един чиновник, който, слизайки в сутерена, забелязал, че от стоманените решетки излизат пламъци.

Тарлинг кимна с разбиране.

— Излишно е да ви питам дали книгите, които господин Милбърг е донесъл сутринта, са прибрани в този трезор — каза той и сър Феликс се изненада.

— Ами да. Сложиха ги там още докато бяхте в кантората — потвърди той. — Защо?

— Защото според мен това не са били счетоводни книги в общоприетия смисъл на думата. Освен ако не греша, в пакета е имало три слепени големи тефтера без страниците — кухото пространство е било напълнено с термит и с часовников механизъм или електрическо устройство, което в определен момент е дало искра.

Счетоводителят се вторачи в него.

— Шегувате ли се? — рече той, ала Тарлинг поклати глава.

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен.

— Но кой би извършил такова пъклено дело? Един от чиновниците едва не изгоря.

— Човекът, който би извършил такова пъклено дело — повтори Тарлинг, — е същият, който има всички основания да се мъчи да отклони ревизията на „Лайн“.

— Имате предвид…

— Засега няма да споменавам имена и ако неволно съм ви дал да разберете за кого говоря, надявам се да погледнете на информацията като на поверителна — заяви Тарлинг и се върна при оклюмалия си сътрудник.

— Нищо чудно, че Милбърг е бил спокоен за предстоящата ревизия — каза огорчен той. — Тоя негодник е пробутал пакета и вероятно е изчислил всичко до минута. Е, тази вечер няма какво повече да правим… С Милбърг. — Погледна си часовника. — Ще се прибера вкъщи, а след това заминавам за Хартфорд.

Нямаше определен план какво ще прави, след като стигне в Хартфорд. Досещаше се, че стига да пипа добре, ще се приближи до сърцевината на загадката. Ключа към нея можеше да му даде хубавата повехнала жена, която живееше в такъв разкош и чийто съпруг рядко се мяркаше. Все трябваше да има ключ, който да дешифрира объркания код на убийството с нарцисите, и защо този ключ да не е в Хартфорд!

Тарлинг стигна у госпожа Райдър по тъмно, този път не взе файтон, извървя пеш дългото разстояние от гарата до къщата, за да не привлича вниманието. Имотът се намираше на главния път. Отпред имаше висок зид, дълъг над сто метра. Той продължаваше покрай една алея и в другия си край заграждаше голямото пасище за конете.

В градината се влизаше през масивна порта от ковано желязо, която му напомняше нещо. При предишното си посещение тя бе отключена и тогава Тарлинг стигна без проблеми до къщата. Сега обаче беше заключена.

Детективът освети с джобното си фенерче портата и колоните, на които беше закрепена, и откри звънец, очевидно нов, наскоро монтиран. Вместо да натисне мъничкия бял бутон, продължи да оглежда имението. На около пет-шест метра зад портата имаше малка постройка, от която струеше светлина, звънецът явно беше свързан с нея. Тарлинг чу подсвирване и бързи крачки, които идваха по пътя, и се дръпна в сянката. Някой дойде при портата и звънна, някаква врата се отвори.

Бе позвънило вестникарче, което пъхна свитък вечерни издания през железните пръчки и си тръгна, Тарлинг почака, докато чу вратата на постройката да се затваря. Сетне обиколи къщата с надеждата да намери друг вход. Очевидно отзад, при алеята, имаше врата за прислугата, но тя също беше заключена. Детективът насочи нагоре светлината на фенерчето и видя, че тук върху зида няма натрошени стъкла както пред къщата, подскочи, хвана се, изтегли се нагоре и възседна оградата.

След това, без да му мисли, скочи в тъмното, от другата страна и се отправи предпазливо към къщата. Ако госпожа Райдър държеше кучета, зле му се пишеше, но кучета нямаше и Тарлинг продължи нататък необезпокояван.

Не видя светлина в прозорците и на долния, и на горния етаж, докато не заобиколи отзад. Тук имаше портал с колони, върху който беше построено нещо като оранжерия. Под портала имаше врата и покрит с решетки прозорец, ала слабата светлина се процеждаше отгоре, от оранжерията. Детективът се огледа за стълба, но без успех. Порталът обаче, както и зидът, не създаваше големи затруднения. Тарлинг стъпи на перваза, хвана се за една от колоните и стигна желяна подпора, която явно крепеше основата на надстройката. Оставаше само да се залюлее, за да стигне парапета на оранжерията. Стъкленото помещение беше с прозорци на панти, единият от които бе отворен. Тарлинг се облегна на лакти и предпазливо надникна вътре.

В помещението нямаше никой. Светлината идваше от вътрешна стая, която имаше врата към остъкления балкон. Детективът бързо се вмъкна през прозореца и се спотаи в сянката на голям олеандър. Въздухът в оранжерията беше спарен, вътре миришеше на пръст. Ако се съдеше по тръбите с топла вода, които Тарлинг напипа в тъмното, това представляваше малка зимна градина, която да радва собствениците в мрачни и студени дни. Към вътрешната стая водеха френски прозорци, детективът надникна през пердетата и видя госпожа Райдър. Тя седеше на бюрото с перодръжка в ръка, подпряла брадичка на върховете на пръстите си. Не пишеше, а гледаше с празен поглед стената, сякаш се чудеше как да се изрази.

Светлината струеше от голяма алабастрова купа, която висеше на тридесетина сантиметра под тавана, и това позволи на детектива бързо да разгледа стаята. Беше обзаведена просто, но с безукорен вкус и, изглежда, служеше за кабинет. Имаше и няколко графики, един-два стола и диван, отчасти скрит за детектива. Той бе очаквал да види Одет Райдър при майка й, но остана разочарован. Не само че госпожа Райдър беше сама в стаята, но Тарлинг остана с впечатлението, че освен нея всъщност няма никой друг.

Детективът коленичи и я наблюдава десетина минути, докато не чу шум отвън. Изпълзя бавно назад и надникна над портала тъкмо навреме, та да види фигура, която се движеше бързо по пътеката. Караше велосипед със загасен фар. Колкото и да напрягаше зрението си, Тарлинг не можа да различи дали велосипедистът е мъж или жена. Спотаи се под портала и чу как човекът от алеята обляга шумно колелото на едната от колоните, как отключва ключалката и отваря някаква врата. Детективът пак изпълзя на наблюдателния си пост, откъдето се виждаше кабинетът.

Госпожа Райдър очевидно не беше чула, че долу се отваря врата, и седеше неподвижна, все още вторачена в стената пред нея. Изведнъж се стресна и се обърна към вратата. Тарлинг виждаше вратата… виждаше и електрическия ключ, който се намираше точно пред очите му. Сетне вратата бавно се отвори. Той видя как лицето на госпожа Райдър светва от радост, сетне някой попита нещо шепнешком и тя отговори — детективът можа да чуе само нейните думи.

— Не, никой.

Тарлинг стаи дъх и зачака. Внезапно светлината в стаята изгасна. Влезлият беше загасил лампата. Чу тихи стъпки, които се приближаваха към прозореца, и шума от свалянето на транспарантите. После лампата в стаята светна отново, но детективът вече не чуваше и не виждаше нищо.

Кой беше тайнственият посетител на госпожа Райдър? Имаше само един начин да разбере, но той почака още малко, докато не чу как вратата се затваря тихо — после се измъкна през прозореца и скочи на земята.

Както бе очаквал, велосипедът още бе до една от колоните. Не виждаше нищо, а и не смееше да светне с фенерчето, но опипа с чувствителни пръсти велосипеда и едва се овладя да не възкликне от изненада. Защото велосипедът беше дамски.

Изчака още малко, сетне се дръпна от вратата и се скри в храсталака покрай алеята, откъдето бе дошъл велосипедистът. Не му се наложи да чака дълго — вратата под портала се отвори и се затвори. Някой се метна на велосипеда и Тарлинг изскочи от скривалището си. Натисна копчето на електрическото си фенерче, но по някаква причина то не светна. Детективът по-скоро почувства, отколкото чу как човекът на колелото трепва от изненада.

— Трябваш ми — викна Тарлинг и протегна ръка.

Изпусна човека, който му се изплъзна в последния момент, но видя как колелото кривва и чу, че на земята тупва нещо меко. Миг по-късно колелото и човекът изчезнаха в мрака.

Тарлинг се зае с фенерчето. Разбираше, че преследването е безсмислено без него, проклинайки производителя, смени батерията и освети земята, за да види какво е изпуснал беглецът. Съгледа чантичка и се наведе да я вдигне, но му се стори, че някой зад него възкликва, и бързо се обърна. В светлината на фенерчето не се виждаше никой. „Изнервил съм се“, помисли Тарлинг и продължи да разглежда чантичката.

Беше кожена, продълговата, с ширина около двайсет и височина около десет сантиметра и бе доста тежка. Детективът я вдигна, опита се да намери закопчалката, но вместо нея напипа две мънички ключалки. Погледна отново чантичката на светлината на фенерчето, ала го прекъсна въпрос, който някой му зададе отгоре.

— Кой сте вие?

Беше госпожа Райдър, а точно сега Тарлинг не искаше да й се разкрие. Без да отговаря, угаси фенерчето, шмугна се в храстите и по-скоро воден от инстинкта, стигна при стената почти на същото място, където я бе прескочил.

Пътят беше безлюден, от велосипедиста нямаше и следа. Оставаше му само едно — да се върне колкото се може по-бързо в Лондон и да разгледа на спокойствие съдържанието на чантата. Беше необикновено тежка за големината си — личеше по увисналия му джоб.

Обратният път до Хартфорд сякаш нямаше край, часовниците удариха единайсет и четвърт, когато Тарлинг влезе в гарата.

— Влак за Лондон ли, сър? — попита носачът. — За пет минути изпуснахте последния.