Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (30)

30
Кой е убил госпожа Райдър?

Старшата сестра в клиниката прие Тарлинг. Одет, съобщи му тя, възстановила нормалното си състояние, но се нуждаела от няколко дни почивка. Тя предложи да я изпратят в провинцията.

— Надявам се, че няма да й зададете куп въпроси, господин Тарлинг — каза старшата сестра, — защото тя наистина не е в състояние да понесе допълнително напрежение.

— Ще й задам само един въпрос — заяви мрачно Тарлинг.

Намери момичето в красиво мебелирана стая и то му подаде ръка. Той се наведе и го целуна, а сетне внезапно извади обувката от джоба си.

— Одет, мила — попита внезапно детективът, — този чехъл ваш ли е?

Тя погледна обувката и кимна.

— Да, къде го намерихте?

— Сигурна ли сте, че е ваш?

— Повече от сигурна съм — усмихна се тя. — Това са мои стари чехли. Защо питате?

— Къде ги видяхте за последен път?

Момичето затвори очи и се разтрепери.

— В стаята на мама — припомни си то. — О, мамо, мамо!

Зарови глава във възглавницата на стола и заплака, а Тарлинг започна да го утешава.

След малко Одет се поуспокои, но пак не беше в състояние да му даде някаква информация.

— Мама харесваше тези чехли. Ставаха й, носехме един и същи номер…

Гласът й отново секна и Тарлинг побърза да заговори за друго.

Все повече и повече се убеждаваше, че Лин Чу е прав. Само дето в теорията му не се вписваха фактите, които детективът знаеше. Докато се връщаше от болницата към Скотланд Ярд, си припомни какво се е разиграло в Хардфорд.

Някой е влязъл в къщата бос, с окървавени крака и след като е извършил убийството, е потърсил обувки. Станали са му само старите чехли и той или тя ги е сложил и отново е излязъл, след което е обиколил къщата. Но какво или кого е търсил?

Ако Лин Чу беше прав, Милбърг очевидно не можеше да е убиецът. Ако Тарлинг повярваше на сетивата си, човекът с малките крака беше същият, който бе изпищял предизвикателно в тъмнината и бе запокитил в краката му сярната киселина. Детективът сподели подозренията си с Уайтсайд и той като че ли ги потвърди.

— Но от това не следва — каза полицаят, — че босият, очевидно посетил къщата на госпожа Райдър, е извършил убийството. Сигурен съм, че убиецът е Милбърг. Още по-безспорно е, че той е извършил убийството с нарцисите.

Тарлинг се завъртя на стола си — седеше от другата страна на голямото бюро, което използваха и двамата.

— Знам кой е извършил убийството с нарцисите — каза уверено той. — Поблъсках си главата и имам версия, която вероятно ще наречете невероятна.

— Я да чуем! — подкани Уайтсайд, но Тарлинг поклати отрицателно глава.

Все още не беше готов да я разкрие.

Уайтсайд се отпусна назад на стола и се замисли.

— От самото начало случаят е пълен с противоречия — започна след малко той. — Торнтън Лайн е бил богаташ — между другото вие, Тарлинг, също вече сте богат човек и трябва да се отнасяме с уважение към вас.

Тарлинг се усмихна и рече:

— Продължавайте!

— Имал е странни вкусове — бил е слаб поет, както личи от единствената му тъничка стихосбирка. Бил е позьор, доказва го покровителството му над Сам Стей, който, между другото, е избягал от лудницата, сигурно вече знаете.

— Зная — потвърди Тарлинг. — Продължавайте!

— Лайн се влюбва в хубаво момиче, което работи при него — продължи Уайтсайд. — Свикнал е винаги да става неговото и всички жени да му се подчиняват. Но момичето го отхвърля, той е унизен и в него пламва омраза, разбираема за всеки нормален човек.

— Дотук нямам възражения — рече Тарлинг със закачливо пламъче в очите.

— Това първо — продължи Уайтсайд. — Второ, господин Милбърг, мазник, който ограбва фирмата от години и живее богато и пребогато в провинцията с нечестно придобитите си пари. Подочува или научава едно-друго и разбира, че работата му е спукана. Изпада в отчаяние и тъкмо тогава научава, че Торнтън Лайн е безнадеждно влюбен в доведената му дъщеря. Естествено, че ще я използва, за да накара Торнтън Лайн да погледне през пръсти на неговите злоупотреби.

— Или което е по-вероятно — прекъсна го Тарлинг, — да хвърли вината за кражбите върху Одет и да разчита тя да плати цената, искана от Торнтън Лайн, за да избегне наказанието.

— И това е вярно. Приемам такава възможност — съгласи се Уайтсайд. — Планът на Милбърг е при изключително благоприятни обстоятелства да си осигури разговор на четири очи с Торнтън Лайн. Изпраща му телеграма да се срещнат в жилището на госпожица Райдър, като разчита на магията на името й.

— И Торнтън Лайн идва обут с плъстени пантофи — подхвърли саркастично Тарлинг. — Не се връзва, Уайтсайд.

— Вярно — съгласи се събеседникът му. — Но аз излагам случая в общи линии. Лайн отива. Посреща го Милбърг, който изиграва коза си с признанието и се опитва да насочи младия мъж към подготвеното решение. Лайн отказва, те се скарват и в отчаянието си Милбърг застрелва Торнтън Лайн.

Тарлинг поклати глава. Помисли малко, после каза:

— Звучи налудничаво.

Вратата се отвори и влезе полицай.

— Ето подробностите, които искахте — докладва той и подаде на Уайтсайд изписан на машина лист.

— Какво е това? — попита Уайтсайд, когато човекът излезе. — Охо, нашият приятел Сам Стей. Полицейско описание. — Започна да чете: — Височина 162,5 сантиметра, нездрав цвят на лицето… носи сив костюм и бельо с името на приюта „Мидълсекс Каунти“. Охо!

— Какво има? — поинтересува се Тарлинг.

— Пациентът е избягал бос. Носи много малък номер обувки, вероятно 36 или 37. Липсва и кухненски нож, тъй че пациентът може да е въоръжен. Обущарите трябва да бъдат предупредени…

— Бос ли! — Тарлинг се приближи до масата със съсредоточен израз. — Сам Стей мразеше Одет Райдър!

Двамата мъже се спогледаха.

— Сега разбирате ли кой е убил госпожа Райдър? — попита Тарлинг. — Убил я е човек, който е видял Одет Райдър да влиза в къщата, но не я е видял да излиза. Влязъл е, за да я намери и да отмъсти за мъртвия си покровител. Убил е нещастната жена. Инициалите на ножа П. М. К. означават приют „Мидълсекс Каунти“, донесъл е ножа със себе си — открил е грешката си, а сетне, след като е потърсил обувки, за да не ходи бос, тъй като стъпалата му са кървели, и не е успял да влезе в къщата отдругаде, я е заобиколил и се е опитал да влезе през някой от прозорците.

Уайтсайд го изгледа смаян.

— Колко жалко, че сте богат — възхити се той. — Когато се оттеглите от тази работа, ще загубим голям детектив.