Едгар Уолъс
Убийството с нарцисите (32)

32
Дневникът на Торнтън Лайн

Тарлинг би трябвало да спи. Бе капнал от умора и копнееше за почивка. Но бе надвесил глава в жилището си. Дневниците на Торнтън Лайн бяха наредени на две купчини. В по-голямата бяха прочетените, а в по-малката — онези, с които му предстоеше да се запознае.

Тетрадките бяха с бели листове, на които нямаше поле за датите. В някои случаи една тетрадка обхващаше период от две или три години, а други — три или четири тетрадки, бяха изпълнени със станалото за няколко месеца. Купчината отляво растеше, а тази отдясно намаляваше, докато не остана само една тетрадка — по-нова от останалите, заключена с две месингови ключалки, които специалистите от Скотланд Ярд бяха отворили.

Тарлинг я взе и започна да я прелиства. Както предполагаше, беше последният дневник, който Торнтън Лайн бе водил непосредствено преди убийството. Детективът отвори тетрадката разочарован. В предишните дневници не бе открил нищо освен самолюбието на автора. Прочете описанието на Лайн за случилото се в Шанхай, но в края на краищата не намери нищо ново и не добави особено много към онова, което вече знаеше.

Не очакваше да получи нещо повече и от последния дневник. Все пак го зачете внимателно и след малко придърпа към себе си бележник и започна да отбелязва някои пасажи. Натъкна се на описанието — изненадващо меко — как Одет Райдър е отхвърлила ухажванията на Торнтън Лайн. Написаното беше някак странно скучно, докато Тарлинг не стигна до деня след освобождаването на Сам Стей от затвора — тук Торнтън Лайн се беше впуснал по-нашироко по въпроса за „унижението си“.

„Стей излезе от затвора — пишеше в дневника. — Размеквам се, като гледам как този човек ме обожава. Понякога ми иде да уредя да не влиза повече в затвора, но ако го сторя и го превърна в скучен порядъчен човек, ще се лиша от чудесните изживявания, които получавам покрай неговата преданост. Приятно ми е да се къпя в топлото слънце на преклонението му. Говорихме за Одет. Странно е, че обсъждам подобен въпрос с негодник, но той ме слуша прехласнат! Преувеличавах, изкушението беше голямо. Как я мразеше, когато му казах всичко… всъщност той предложи да «съсипем хубостта й», както се изрази. В затвора е работил в една бригада с човек, който излежавал присъда за това, че «разкрасил» момичето си по този начин… използвал сярна киселина и Сам предложи да стори същото… Ужасих се, но ми хрумна нещо. Сам ми каза, че можел да ми даде ключ, който отварял всяка врата. Ами ако вляза в тъмното… Но мога да оставя някаква улика. Каква улика? Трябва да помисля. Ами ако оставя нещо «китайско»? Очевидно Тарлинг е в приятелски отношения с момичето… нещо китайско би хвърлило подозрението върху него…“

Дневникът завършваше с думата „подозрение“ — подходящ край. Тарлинг чете пасажите отново и отново, докато не ти научи почти наизуст. Едва тогава затвори тетрадката и я заключи в бюрото си.

Седя половин час, подпрял брадичка на ръката си. Сглобяваше мозайката, която Торнтън Лайн бе направил много по-проста. Загадката се изясняваше. Торнтън Лайн бе отишъл в жилището не заради телеграмата, а с намерението да злепостави, а може би и да съсипе момичето. Отишъл е с малкото листче с китайските йероглифи, за да го остави на видно място, така че да обвинят другиго за позорното му деяние.

Милбърг е ходил в апартамента с друга цел. Двамата мъже са се срещнали, скарали са се и Милбърг е дал фаталния изстрел. Тази част от историята решаваше загадката с плъстените пантофи на Торнтън Лайн и листчето с китайския надпис, изясняваше и самото му присъствие там. Тарлинг се сети за предложението на Сам Стей…

Изведнъж му хрумна: човекът, хвърлил шишенцето сярна киселина по него и казал, че го има от години, е бил Сам Стей. Стей с неговия план да обезобрази жената, която според него е унижила любимия му покровител.

А сега Милбърг, последната брънка от веригата.

Тарлинг беше уредил с началника на полицейския участък на Канън Роу да му позвъни, ако има нещо ново. Инспекторът не се бе обадил и детективът отиде, минавайки през Уайтхол, да научи от първа ръка последните новини. Нямаше почти нищо. Докато беше там и разговаряха, се появи развълнуван шофьор, собственик на такси, което току-що бяха откраднали — нещо съвсем обикновено, такива оплаквания постъпваха в Лондонската полиция почти всеки ден. Шофьорът карал мъж и жена на театър в Уест Енд и те му казали да изчака края на представлението и да ти прибере. Оставил клиентите си и отишъл да хапне нещо за вечеря. Когато се върнал, колата я нямало.

— Зная кой я е задигнал — извика той разпалено, — само да ми падне…

— Откъде знаеш кой е?

— Надникна в гостилницата, докато хапвах.

— Как изглеждаше? — попита участъковият инспектор.

— С бледо лице — съобщи жертвата, — мога да го позная сред хиляди души. А освен това беше със съвсем нови обувки.

Докато се водеше този разговор, Тарлинг се отдалечи от бюрото на полицая, но се върна, за да попита:

— Каза ли нещо?

— Да, сър! — отговори шофьорът. — Попитах го дали търси някого и той отвърна, че не, а после започна да дрънка разни глупости за някакъв човек, най-добрия приятел за бедняк като него. Седях досами вратата и затова го заговорих. Помислих, че е откачил.

— Да, да, продължавайте — подкани го нетърпеливо Тарлинг. — Сетне какво стана?

— Ами оня си тръгна — каза шофьорът. — След малко чух, че някой върти манивелата на автомобил. Помислих, че е някой от другите шофьори, отвън имаше няколко таксита. Таксиметровите шофьори често ходят в тази гостилница и затова не обърнах особено внимание, докато не излязох и не видях, че колата ми я няма. А после открих дъртия проклетник, когото бях оставил да я пази, пиеше бира в една кръчма с парите, получени от онзи.

— Май става дума за вашия човек, сър — заключи инспекторът и погледна Тарлинг.

— Това сто на сто е Сам Стей — потвърди детективът, — но за първи път чувам, че може да кара такси.

Инспекторът кимна.

— О, познавам добре Сам Стей, сър. Бил е при нас два-три пъти. Беше шофьор на такси — не знаете ли?

Тарлинг не знаеше. Същия ден смяташе да прочете досието на Сам, но нещо бе отклонило вниманието му.

— Е, няма да отиде далеч — рече той. — Предполагам, ще разпратите описанието на колата. Може би по-лесно ще го хванат. С автомобил ще се скрие по-трудно и ако си въобразява, че колата ще му помогне да избяга, много бърка.

Тази вечер Тарлинг се връщаше в Хартфорд и го беше съобщил на Лин Чу. Напусна полицейския участък на Канън Роу и отиде в Скотланд Ярд, където имаше уговорка да се срещнат с Уайтсайд. Той правеше отдедно разследване и събираше доказателствения материал за престъплението в Хартфорд.

Когато Тарлинг отиде там, Уайтсайд го нямаше и дежурният сержант в стаичката до главния вход побърза да го пресрещне.

— Това се получи за вас преди два часа, сър — съобщи му той. — Смятахме, че сте в Хартфорд.

„Това“ се оказа писмо, адресирано с молив. Милбърг не се бе помъчил да преправя почерка си. Тарлинг скъса плика и прочете написаното.

„Драги господин Тарлинг — започваше то, — току-що с най-дълбока скръб и отчаяние прочетох във вестник «Ивнинг Прес», че милата ми и обична съпруга Катрин Райдър е била подло убита. Тръпки ме побиват, като си помисля, че само преди няколко часа разговарях със Сам Стей, който според мен е нейният убиец, и без да искам, му дадох сведения къде би могъл да намери госпожица Райдър! Моля ви, не губете време, спасете я от този ожесточен безумец, който сякаш е обхванат от една-единствена мисъл — да отмъсти за смъртта на покойния господин Торнтън Лайн. Когато получите това писмо, ще се намирам там, където няма да ме настигне човешката разплата, защото реших да сложа край на един живот, който ми донесе толкова скръб и разочарования.

М.“

Тарлинг знаеше добре, че Милбърг не би посегнал на себе си, а информацията, че Сам Стей е убил госпожа Райдър, не добавяше нищо ново. Но от съобщението, че отмъстителният психопат знае къде се намира Одет Райдър, плувна целият в пот.

— Къде е господин Уайтсайд? — попита той.

— Отиде в ресторант „Камбур“ на среща с някакъв човек, сър — отговори сержантът.

Човекът се оказа един от помощниците на Милбърг в универсалния магазин „Лайн“. Налагаше се Тарлинг да се види веднага с инспектора, тъй като той отговаряше за формалностите в разследването и трябваше да поиска съгласието му, преди да постави детективи, които да наблюдават клиниката на Кавендиш Плейс.

Хвана такси и отиде в „Камбур“, който се намираше в Сохо, и за щастие срещна Уайтсайд тъкмо когато той излизаше.

— Не научих много нещо от това приятелче — започна Уайтсайд, но Тарлинг му подаде писмото.

Човекът от Скотланд Ярд го прочете без коментар и му го върна.

— Разбира се, че не се е самоубил. Това е последното, за което хора от рода на Милбърг биха помислили сериозно. Той е хладнокръвен негодник. Представете си го как сяда и пише спокойно за убиеца на съпругата си!

— Какво смятате по другия въпрос — заплахата срещу Одет?

Уайтсайд кимна.

— Това вече е по-сериозно — потвърди той. — Във всеки случай не можем да поемаме рискове. Чули ли сте нещо за Стей?

Тарлинг разказа историята с откраднатото такси.

— Ще го пипнем — заяви уверено Уайтсайд. — Няма си другарчета, а при кражбите на автомобили без другарчета никой не може да се измъкне.

Той се качи в таксито на Тарлинг и след няколко минути двамата бяха в клиниката.

Посрещна ги старшата сестра, уравновесена дама с майчински вид.

— Съжалявам, че ви безпокоя по никое време — каза Тарлинг, доловил нейното неодобрение. — Но тази вечер получихме информация, заради която се налага да сложим охрана на госпожица Райдър.

— Охрана ли? — възкликна изненадана старшата сестра. — Нещо не ви разбирам, господин Тарлинг. Знаете, че тя не е в състояние да излиза. Смятах, че съм ви дала ясно да го разберете, когато бяхте тук сутринта.

— Да излиза ли? — озадачи се Тарлинг. — Какво искате да кажете? Тя да не е тръгнала да излиза?

Сега беше ред на старшата сестра да се изненада.

— Но нали изпратихте да я вземат преди половин час — съобщи тя.

— Изпратил съм да я вземат ли? — Тарлинг пребледня. — Кажете, моля ви, какво е станало?

— Преди около половин час или малко повече — поясни старшата сестра — дойде един шофьор на такси и ми каза, че е изпратен от полицията да откара незабавно госпожица Райдър — търсели я във връзка с убийството на майка й.

Тарлинг не успя да се овладее.

— Не сте ли изпращали да я вземат? — попита разтревожена сестрата.

Тарлинг поклати глава.

— Как изглежда човекът? — поинтересува се той.

— Много обикновен наглед, доста дребен и болнав — имам предвид шофьора на таксито.

— Имате ли представа къде отидоха?

— Не — отвърна старшата сестра. — Възразих категорично госпожица Райдър да излиза, но когато й предадох съобщението, което идваше от ваше име, тя настоя да тръгне.

Тарлинг простена. Одет Райдър бе в ръцете на маниак, който я мразеше, беше убил майка й и смяташе да я обезобрази, защото живееше с убеждението, че е изменила на любимия му господар!

Без да продума, той се обърна и излезе от чакалнята, последван от Уайтсайд.

— Безнадеждно е — каза Тарлинг, когато се озоваха навън, — безнадеждно, безнадеждно! О, Боже мой! Колко ужасно! Не смея да си помисля. Ако Милбърг е жив, ще си плати.

Даде нареждания на шофьора на таксито и последва Уайтсайд в колата.

— Връщам се в жилището си да взема Лин Чу — съобщи той. — Не мога да си позволя да се лиша от неговата помощ.

Уайтсайд съвсем оправдано се засегна.

— Не мисля, че вашият Лин Чу ще е в състояние да проследи едно такси в Лондон. — Но след това, доловил отчаянието на събеседника си, каза по-внимателно: — Все пак съм съгласен с вас — нуждаем се от помощта на всички.

Щом пристигнаха на Бонд Стрийт, Тарлинг отвори вратата и влезе, следван от спътника си. Вътре беше тъмно, нещо необичайно — Лин Чу не напускаше жилището в отсъствие на господаря си. А китаецът без съмнение беше излязъл. В трапезарията нямаше никой. Първото, което Тарлинг видя, когато запали лампата, беше ивица оризова хартия, по която мастилото още не беше съвсем изсъхнало. Само няколко китайски йероглифа и нищо повече.

„Ако се върнеш преди мен, да знаеш, че отивам да намеря малката жена“, прочете с изненада Тарлинг.

— Значи знае, че е отвлечена! Слава Богу — възкликна той. — Питам се…

Замълча. Стори му се, че е дочул тихо стенание, и срещнал погледа на Уайтсайд, разбра, че той е чул същия звук.

— Сякаш някой стене — каза Тарлинг. — Слушайте!

Наведе глава, зачака и след малко го чу отново.

С два скока се озова при вратата на стаята, където спеше Лин Чу, но тя се оказа заключена. Наведе се над ключалката, ослуша се и отново чу стенанието. Изби вратата с рамо и се втурна вътре.

Пред погледа му се разкри необичайна картина. На леглото лежеше гол до кръста мъж. Ръцете и краката му бяха вързани, а лицето — покрито с бял пешкир. Но онова, което Тарлинг видя най-напред, бяха четирите познати мънички алени черти в средата на широките гърди. По човека личаха методите на „убеждаване“, с които полицаите в Китай изтръгват признания от упорити престъпници — леки прорязвания с остър нож по кожата, а сетне…

Огледа се за „шишенцето на мъченията“, но не го откри.

— Кой си ти? — попита детективът и вдигна кърпата от лицето на мъжа.

Беше Милбърг.