Марко Незе
Октопод (37)

Бягства

Лицето на Лаудео беше неузнаваемо — повехнало и помръкнало от лоши предчувствия. Движенията му бяха бавни, сякаш работеше с кристални предмети.

Измъкна един карамфил от букета, сложен в средата на масата, и го помириса.

Камериерът се приближи до него, приведен почтително, и му подаде преносимия телефон.

— Ваше превъзходителство, търсят ви.

— Благодаря! — каза Лаудео, взе апарата и измъкна антената. — А вие ли сте, господин главен редактор? Не, не ме безпокоите. Току-що седнах да вечерям. Почакайте да отида в кабинета.

Каза на камериера да му прехвърли линията и се затвори в тапицираната с кадифе кабина.

— Е, как върви твоят голям вестник?

— Ваше превъзходителство, имам лоши новини — изхленчи главният редактор и му разказа за материалите, които бе донесъл в редакцията журналистът. После с тихичък гласец заключи: — Принуден съм да ги публикувам.

— Ти си луд! — изкрещя Лаудео. Вените на шията му се издуха.

— Нищо не мога да направя — въздъхна главният редактор. — Този човек е много авторитетен журналист, вие го знаете. Ако му откажа, ще настрои другите срещу мен. Ще се нахвърлят върху ми. Ще кажат, че цензурирам новините, ще стане скандал.

— Скандал ли? — повтори Лаудео със заплашителен глас. — Катастрофа, ето какво ще стане, ако публикуваш цялата тази работа.

— Да, давам си сметка — простена другият. — Но не мога да ги спра. Това са фотокопия. Кой знае още колко са направили. Ако не ги публикуваме ние, ще ги пратят на други вестници.

— Ти си дървена глава — процеди през зъби Лаудео. — И като си помисля само, че аз те поставих в това кресло. Глупак! И кога мислиш да ни направиш тази приятна изненада? Кога ще ги публикувате?

— Утре — промърмори главният редактор.

— Тъпак! — изкрещя Лаудео и тръшна слушалката. — Утре — повтори този път на себе си. Беше побеснял от гняв, но се опитваше да мисли бързо, за да избере най-подходящия начин на действие.

Взе телефона и потърси Сорби.

— Спомняте ли си за оня ценен предмет, за който ви бях споменал? Бих могъл да ви го продам. Кога ли? Веднага.

Лаудео се отказа от вечерята. Качи се в едно такси и запрепуска към дома на банкера.

— Вие знаете добре за какъв предмет става въпрос, нали?

— Предполагах — каза банкерът важно.

Лаудео отвори куфарчето, извади оттам плик, мушна два пръста в него и с тържествено изражение на свещеник, който вдига нафора, измъкна малък тъмен диск.

— Ето, това е. Съдържа ключа за дешифровката на списъка на членовете на Асоциацията.

Очите му бяха побелели от уплаха, като на луд човек. Веждите му — настръхнали като козината на котка, която прави гърбица.

— Този, който притежава тази дискета, държи в ръцете си цяло състояние. Може да постигне всичко чрез заплахата да направи обществено достояние този списък. Хайде, съгласете се на тази сделка. Ще ви я продам за два милиона долара.

— Хм — измънка Сорби, като стана от дивана. Облиза устни и махна възглавниците, на които беше седнал. Повдигна един дървен панел, облечен в кожа. Отдолу имаше още един пласт от кожа, обточен с цип. Банкерът дръпна ципа и повдигна единия край. Показаха се пачки с чуждестранни банкноти — долари и швейцарски франкове. Съвсем нови, обвити с бандероли.

— Харесва ли ви моето ковчеже? — попита Сорби.

Взе черна папка и измъкна оттам чекова книжка. Без да мигне, попълни чек и го подаде на Лаудео.

— Можете да изтеглите двата милиона долара в Швейцария. Но защо решихте точно на мен да предоставите тази дискета?

— Защото вие сте единственият човек, който може да плати такава сума веднага, а аз имам нужда от сериозен запас. Заминавам, защото утре цяла Италия ще разбере, че съм ръководил група хора, решени на всичко и лишени от скрупули. — Лаудео вдигна гордо глава. — Жалко, още малко и щяхме да станем господари на страната. Но вие с това нещо тук имате още голяма власт в ръцете си.

* * *

Лаудео се върна веднага в хотела. Заключи се в стаята си и започна да си стяга багажа. Погледна часовника си — беше десет. Сигурно щеше да успее за някой самолет.

На вратата се почука.

— Кой е?

— Един от персонала, господине.

Лаудео отвори и замръзна на вратата, като видя Катани, който се втурна в стаята.

— Затворете вратата! — каза с безапелационен тон инспекторът.

— Какво искате от мен? — Лаудео отстъпи назад предпазливо и мушна ръка в чекмеджето.

— Не го вземайте! — заповяда му Катани. Беше насочил пистолета си към професора. — Съветвам ви да не измъквате револвер.

Лаудео вдига ръце, предавайки се.

— Не се и опитвайте! — заплаши го инспекторът.

— Какво търсите? — попита Лаудео уплашен. — Пари ли искате?

— Не — каза сухо Катани. — Не ме интересуват вашите пари.

На лицето на Лаудео се появи саркастична усмивка.

— Разбрах какво искате, но сте дошъл твърде късно. Вие сте непоправим, инспекторе. Само онези наивници Теразини и Канито можеха да си правят илюзии, че сте се променили. Вие сте си същият. Но не мога да ви бъда полезен. Вече продадох ключа за дешифриране на списъка.

Катани направи гримаса на разочарование. Доближи се до Лаудео и насочи пистолета към гърдите му.

— На кого я продадохте?

— На господин Сорби.

Лаудео беше бледен и стоеше неподвижно като восъчна статуя.

— Вашият цинизъм и лукавство може би ще ви помогнат да се спасите — изсъска в лицето му Катани. — Но тук с вашата тъмна и нечиста власт е свършено. Вие го знаете и сте готов да унищожите всички, които вие самият сте използвал като оръдия.

— Някога един монарх беше казал: „След мен потоп!“ — въздъхна Лаудео.

* * *

Сорби беше скрил на сигурно място ценната дискета. Започна веднага да я използва като средство за изнудване. Прекрачи прага на едно министерство. Беше приет в огромен кабинет с мраморна камина и картина с позлатени рамки по стените.

— Разбирам причините за вашето посещение — прие го един мъж, облечен в тъмен костюм. Стъклата на очилата му бяха дебели и късогледите му очи зад тях сякаш изскачаха от орбитите. — Вие искате да ускорите този кредит, за да запълните дефицита в банката си, така ли?

— Налага ми се — каза Сорби.

— Хм. Това вече е много рисковано за мене.

Мъжът в тъмния костюм отвори тубичка, изтърси синя таблетка, мушна я в устата си и отпи глътка вода.

— Вие ме разбирате, нали?

Измъкна от чантата си вестник и го разгъна на бюрото си.

— Гледайте, всички до един сме въвлечени във вихрушката. Скоро вестниците ще открият, че нашият кредитен институт е действал в съдружие с Асоциацията. Ако точно сега ви дам тези капитали, ще ни линчуват.

Седнал на големия стол, банкерът изглеждаше още по-дребен. Крачетата му едва докосваха пода.

— Слушайте добре — просъска той. — По вестниците има неразбираем списък с имена. Аз притежавам ключа за разшифровката им. Ако този кредит не пристигне, ще бъда принуден да го използвам. Разбрахте ли ме? Тогава мнозина ще си имат сериозни неприятности.

Той скочи от стола. Мъжът в тъмния костюм гледаше как той прекосява дългата стая и става все по-малък и по-малък, а накрая изчезна зад огромната лъскава врата.

* * *

— Сега ми се струва, че е осми септември^[1] — каза Теразини на Каризи. — Ти не беше в Италия на осми септември четиридесет и трета. Бягаха всички. Масово изселване. Сега е същото. Катани е изчезнал — напуснал е резиденцията и не се знае къде е. Графиня Камастра се е върнала в Сицилия, Лаудео се е измъкнал в чужбина, а мисля, че и Сорби е готов да излети.

Бяха в хотела в стаята на Теразини. Каризи си беше свалил сакото и отпусна възела на вратовръзката си.

— Ако Сорби избяга, спукана ни е работата — изруга той и удари с юмрук дланта на другата си ръка. — Thirty million — извика той озверен. — Трийсет милиона долара трябва да ми върне. Няма да се оставя да ме измами един италиански мошеник.

Теразини отговори на телефона, който звънеше.

Когато остави слушалката, изглежда, вече не можеше да запази обичайното си спокойствие.

— Кучи син! — каза той през зъби. — Сорби притежава ключа за разшифроване на списъка с имената и заплашва, че ще го използва. Обади ми се едно лице, при което е бил преди малко.

Ъгълчето на устата на Каризи бавно увисна в гримаса на отвращение.

— Италианци! Винаги създават бъркотия, хаос.

— Трябва непременно да спрем Сорби — каза Теразини. — Да ни върне трийсетте милиона долара. — Ритна един стол. — Но най-вече да му измъкнем ключа на списъка. С него ставаме отново господари на положението.

* * *

В този момент Сорби беше потънал на задната седалка на своя черен мерцедес. Шофьорът го караше към летище Чампино. Банкерът стискаше до себе си куфарче и очите му бяха широко отворени.

Шофьорът натовари багажа в частния му самолет. Пилотът загряваше двигателите. Махна с ръка за поздрав на банкера, който бързо се изкачи по стълбичката и изчезна вътре.

Шофьорът надникна в самолета.

— Добър път, комендаторе.

Върна се при колата и проследи с поглед самолета, който набираше скорост по пистата. Видя го да излита и да описва широк кръг, преди да се отправи решително на север.

Шофьорът запали цигара, влезе в една телефонна кабина и набра номера на Теразини в хотела.

— Господин адвокате, сега замина — каза той. — Направление: Цюрих.

* * *

За да не бие на очи, бяха тръгнали поотделно. Русокосата Елис бе избрала влака. Късно вечерта тя слезе от таксито пред гара Термини. Продължи със забързана крачка и влезе в залата, която гъмжеше от пътници.

Изглеждаше неспокойна и непрекъснато се оглеждаше наляво-надясно. Отправи се към пети перон. Там бе композиран влак, атакуван от пътници, натоварени с куфари и пакети. На жълти табели, закрепени на вагоните, бяха написани главните гари. След като прекосеше Италия и Швейцария, влакът трябваше да свърши пътешествието си в Щутгарт.

Елис се запъти към триста шейсет и седми вагон. Това бе спален вагон. Един младеж в униформа и дълга мека брада провери билета й. Помогна й да качи куфара си и й показа кабината.

Катани беше проследил цялата тази сцена отдалече. Приближи се до контрольора, измъкна от джоба си служебната карта и му каза в ухото:

— Аз съм инспектор от полицията. Трябва да разбера закъде пътува онова, русото момиче, което преди малко се качи.

Контрольорът поглади брадата си. Хвърли поглед към картата и после към Катани.

— Сега ще разберем — каза той. Разлисти някакви разграфени листове. — Настанена е в кабина трийсет, и първа. Да, ето. Слиза в Хорген, гарата преди Цюрих.

— Добре. Имате ли кабина и за мен?

— Съжалявам, но всички са заети. Но в първа класа сигурно ще намерите място.

В Швейцария изгря новият ден. Влакът летеше под белезникавото небе. От прозореца Катани гледаше как пробягват ливади, горички и планински селца. Всичко беше толкова спретнато и подредено, че изглеждаше като изкуствено — съвсем нереален пейзаж. Запита се защо швейцарците имат такава почтителна строгост към природата? Кой я е втълпил в духа на народа? Може би Калвин^[2]. Кой знае?

Към девет и половина влакът забави ход, разтресе се и спря.

От един високоговорител мъжки глас извести:

— Horgen Banhot, гара Хорген.

Елис плъзна куфара си по трите стъпала на вагона. Опря го на земята върху колелцата и се огледа неспокойно.

Из потока от пътници, които се бяха отправили към изхода, се появи дребният Сорби и изтича срещу момичето.

— Скъпа — каза той, — ти беше чудесна.

— О, мили, толкова се безпокоях — въздъхна русокосата. Отметна глава назад и оправи косите си. — Вече сме в безопасност, най-после. — Лицето й засия триумфално, но това трая няколко мига. Щастливото й изражение се смени с гримаса на отчаяние, когато Катани се изпречи пред тях и каза:

— Господин Сорби, и аз съм доволен, че ви намерих.

Момичето се хвърли в обятията на банкера.

— О, каква съм глупачка! Не забелязах, че ме следят. Извинявай, мили.

— Хайде, успокой се — тупна я Сорби по гърба е малката си ръчичка. — Да чуем какво иска инспекторът.

— Да не би да искате да говорим насред коловозите — попита Катани.

Тримата отидоха в апартамента на четвъртия етаж на една представителна къща.

— Това е моето убежище — каза Сорби. — А сега ни обяснете какво търсите?

Катани гледаше през прозореца. Някъде далече блестеше Цюрихското езеро. Присви очи, за да огледа по-добре минувачите. Неговите подозрителни движения изостриха безпокойството на банкера.

Инспекторът се обърна и видя, че Сорби бе застанал точно срещу него и буквално го гледаше в устата.

— Вие бягате — каза той. — Търси ви италианската полиция. Но това не е толкова тревожно, защото освен това по следите ви е и един стар ваш приятел, а това ви плаши много повече, нали? Какво ще кажете, ако се обадя по телефона в Рим и разкрия скривалището ви?

Банкерът беше покрусен. Преглътна мъчително и се отпусна в едно кресло.

— Какво искате? — измърмори той. — Пари ли?

— Господи, всички повтаряте една и съща песен — избоботи презрително инспекторът. — Пари, та пари. Ако бях приемал всички пари, които ми се предлагаха, щях да стана милиардер.

Сорби го гледаше объркан.

— Не — каза Катани, — не искам пари. Искам ключа за дешифрирането на списъка на членовете на Асоциацията.

Русокосата стисна дръжките на креслото. Сорби хвана ръката й, сякаш за да почерпи сила от нейната близост.

— За кого работите вие?

— Сега работя само за себе си. И още за един човек, който вече го няма.

Сорби винаги беше преценявал много бързо критичните ситуации. Сключвал бе сделки в последния миг, прехвърлял бе внезапно огромни суми. Беше превъзходен в тези маневри. Помиташе противниците си, изпреварваше ги в сроковете, като при партия шах. Мозъкът му бе трениран да взема бързи решения. Така и сега той не се поколеба да приеме искането на Катани.

— Съгласен съм — каза той. — Ще ви дам ключа. Струваше ми два милиона долара, но вие ме хванахте за гушата и аз нямам избор. Обаче при едно условие: да ми дадете четиридесет и осем часа, за да си намеря друго, по-сигурно убежище.

Катани кимна.

— Давам ви дума.

— Добре — каза Сорби. Беше възвърнал сигурността си. Отвори куфарчето, което изглеждаше празно. Удари с ръка няколко пъти по дъното. Едното ъгълче се вдигна, банкерът мушна в отвора два пръста и изтегли онова нещо, до което толкова хора се домогваха.

— Ето го! — Сорби явно бе започнал да се забавлява. — Елате в кабинета.

Вложи дискетата в дискетното устройство на компютъра. Вмъкна ролка хартия и принтерът заскърца, докато придърпваше хартията.

В средата на листа се появи заглавие: „Списък на членовете“. Пишещата главичка тичаше бясно напред-назад, като образуваше безкрайна върволица от имена. До всяко име беше отбелязан някакъв номер, а понякога и буква.

Това бяха хората на Лаудео, промъкнали се навсякъде. В главата на Катани всички тези имена започнаха да придобиват формата на много хлъзгави пипала. Заедно те образуваха един чудовищен октопод.

Тиктакането на принтера бе заглушено от телефонен звън.

— Отговори, моля ти се — каза Сорби на момичето.

— Ало — рече Елис. — Ало, ало… Затвориха.

Катани отклони поглед от принтера. Сбърчи чело и погледна банкера.

— Чакахте ли да ви се обадят? — попита той.

— Не.

— Някой знае ли, че сте тук?

Сорби се замисли за миг.

— Само моят шофьор.

— Веднага трябва да тръгваме — каза живо инспекторът. — Да се махаме оттук незабавно, без да губим нито минута.

Русокосата започна да хленчи.

— О, мили, да бягаме. Хайде, бързо, моля ти се.

Въпреки нейния истеричен изблик Сорби запази спокойствие. Повика такси, хвана двата куфара, каза на момичето да вземе третия и тръгна към новата си цел.

— Катани — каза той с половин уста, — вие ми обещахте. Имам нужда от четиридесет и осем часа да си отдъхна.

И излезе, като тръшна вратата.

* * *

След няколко дни на вратата на Елзе във Франция се позвъни. Жената на инспектора отвори и за малко да изкрещи от изумление. На входа стоеше адвокатът Теразини.

Беше изобразил на лицето си нещо като усмивка и приличаше на стар котарак, който повече не може да лови плъхове и ги примамва, за да ги сграбчи в ноктите си.

— Госпожо — каза той, — спомняте ли си за мен? Запознахме се в Сицилия.

— Елзе, покани го да влезе — прозвуча отвътре гласът на Катани.

— О, но аз съм един щастливец — каза Теразини. — Точно вашия мъж търсех. Как сте, господин инспекторе? Търсих ви по половин Европа и всеки път стигах със закъснение. Вие все бяхте заминали.

Огледа се.

— Каква хубава къщичка! — каза той. — Браво, госпожо. Вие ще ме извините, че злоупотребявам с вашата любезност, но ще ви отнема само няколко минути в ще си тръгна.

— Можете веднага да си тръгнете — каза Катани. — Направили сте излишно пътешествие.

Теразини не се остави да го обезсърчат.

— Инспекторе, вие бяхте по-бърз от мене. Тази дискета обаче не ви е нужна. Тя трябва на мене и на моите приятели — и му намигна нагло. — Вие я взехте, за да забогатеете, нали?

— И вие ли ми предлагате пари! — вбеси се Катани. — Не, не я взех, за да забогатея. А вие и този път, дойдохте късно.

— Какво искате да кажете?

— Че можехте да си останете спокойно в Рим. Утре сутрин ще имате на бюрото си всичко, което преследвахте с такава стръв. Списъкът е дешифриран и е притежание на вестниците. Утре ще бъде публикуван. Дойдохте твърде късно, господин адвокате.

Теразини се изхили ехидно.

— Направили сте голяма грешка, инспекторе — най-голямата грешка в живота ви.

— Какво, заплашвате ли ме?

— Не, само казвам, че ако този списък си останеше в тайна, щеше да има стойност. Можеше да бъде използван като оръжие за заплаха. Като стане публично достояние, се превръща само в парче смачкана хартия.

— Мой дълг беше да извадя на показ имената на хора като вас с двойни лица. Хора, които зад почтения си вид кроят чудовищни планове и подхранват отвратителни сделки.

Теразини нагласи на лицето си съжалителна усмивка.

— И с каква цел, извинете? Сега вие излязохте герой. Ще се вдигне малко шум, после ще стихне и всичко ще се върне както преди. Вие знаете ли онази приказка за феникса? Той се възражда из собствената си пепел. — Поклати глава. — Не можете да спрете света.

— Сигурно. Хората от вашата раса не се предават лесно. Един нов Лаудео ще си плете отново кошницата в сянка, един нов Канито ще продължи играта. Но ще има други честни хора, които накрая ще ги изобличат. Войната продължава, драги ми адвокате.

Без да отвърне нищо, Теразини махна с ръка за поздрав и отвори вратата. Навън духаше вятър и вдигаше прашни вихрушки от земята. Адвокатът потърка очите си, зачервени от прашинките.

* * *

Катани гледаше снимката на дъщеря си.

— Обожаваше ме — каза той, като се ровеше в спомените си. — В онези дни, когато остана сама с мен, разбрах много неща. Разбрах, че съм я пренебрегвал твърде дълго и че направих много грешки спрямо теб.

Елзе тръсна рамене.

— Не се измъчвай сега.

— Вярно. Нека гледаме напред. — С колеблив жест погали косите на жена си. — Трябва да вървя.

— Да, знам. Върни се, когато искаш.

Инспекторът се облакъти на камината.

— Бих искал и ти да дойдеш с мен в Италия.

Макар че тя с цялото си сърце копнееше за подобна покана, все пак се обърка.

— Мислиш ли, че можем да започнем отново?

Той се обърна. Произнесе нежно името й и добави:

— Може би вече сме започнали.

На гарата се прегърнаха.

— Доскоро виждане — каза той.

Елзе гледаше потеглящия влак и лицето й беше набраздено от сълзи. Съпругът й махаше с ръка от прозореца.

Затича се след влака.

— Корадо — извика тя. — Корадо!

Мъжът на прозореца се превърна в малка точка.

* * *

Говореха си всеки ден по телефона, а понякога и три пъти на ден. И двамата разбираха, че една отново породена, нежност ги привлича неудържимо. Животът трябваше да продължи и те си правеха планове да заживеят отново заедно. В дъното на душите си имаха едни и същи рани и само взаимната близост можеше да ги направи по-поносими.

След около две седмици Елзе се отърси от колебанието си и реши да замине. На гара Термини в Рим мъжът й я чакаше на девети перон. Влакът от Франция пристигна точно навреме. Елзе и Корадо се зърнаха сред морето от глави. Притиснаха се топло в безкрайна прегръдка. И двамата бяха със свити гърла и не знаеха какво да си кажат. Накрая той промърмори смутен:

— Добре дошла!

В колата Елзе погали ръката на мъжа си. Корадо привлече главата й към гърдите си и я целуна по косите. Улиците на Рим блестяха ослепително. Това беше най-горещият час на деня.

Катани паркира на едно площадче, заобиколено от високи дървета. Посочи една тераска на третия етаж на тухлена сграда.

— Ето там горе е нашият нов дом — каза й той.

Елзе наклони глава към предното стъкло и вдигна лице.

— Прекрасно — каза тя. Беше щастлива.

Докато измъкваха куфарите от багажника, един мотор връхлетя на площадчето. Привлечен от неговия шум. Катани инстинктивно се обърна. Видя двама души на мотора: оня, дето бе седнал отзад, стискаше пистолет, насочен към него.

„Никога не прощават — му бе казал някога в Сицилия заместник-шефът Алтеро. — Някой ден ще ви отмъстят.“

Катани в миг разбра, че този ден е дошъл.

Почувства, че куршумът засегна мускула на лявата ръка. Прегъна се настрани от удара, но с другата ръка направи мълниеносно движение — измъкна от кобура своя пистолет, докато викаше:

— Елзе, Елзе!

Това бе отчаян опит да я накара да се скрие зад колата. Но тя пък извика неговото име и се хвърли към него.

— Не — закрещя тя, — не ми го убивайте.

Полетя към него с разперени ръце, сякаш искаше да го предпази. И докато го обгръщаше в прегръдката си, убиецът от мотора стреля още веднъж и улучи Елзе право в тила.

Отначало Катани дори не разбра какво се е случило. Насочи пистолета, натисна спусъка и видя убиецът да изхвръква от мотора, а мъжът, който го управляваше, да потегля с ужасен рев.

В този миг зърна Елзе, която падаше. Очите й бяха затворени, а от едната страна на лицето й се бе появило синкаво петно, от което бликна кръв. Корадо разбра, че за нея нищо повече не може да се направи. Хвърли се на земята, обзет от отчаяние. И той губеше кръв от лявата ръка. Повдигна внимателно главата на Елзе с другата ръка и започна мълчаливо да я целува. Бавно покриваше с целувки челото, носа, напръскан с лунички, и хубавото й златисто лице.

Катани стенеше тихо, сякаш искаше да довери на жена си последната тайна и покъртителна вест. Горещи сълзи браздяха лицето му.

На няколко метра от тях лежеше убиецът. Куршумът го беше улучил в гърдите. Неговият профил на кълвач, обърнат към небето, издаваше, че това е един от бандитите, които служеха на Теразини.