Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013 г.)

Издание:

Марко Незе. Октопод I

Италианска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Редактор: Любомира Михова

Коректор: Лилия Вълчева

История

  1. — Добавяне

Един мъж в клопка

Първите заповеди по телефона дойдоха през следващата нощ. Беше същият глас. Настояваше да бъде освободен риболовният катер, където бе открит морфинът, и му издиктува как трябва да процедира. Адвокатът на собственика беше представил фактури от една фармацевтична фирма, които имаха заверка с печат на Министерството на народното здраве. Към тях имаше разрешение за транспортиране от пристанище Неапол до Трапани на няколко пакета морфин „за лекарствени цели“. Катани трябваше да приеме за достоверна тази нагласена версия.

На другата сутрин инспекторът каза на прислужницата да не идва, докато той не я повика, защото дъщеря му „спи за известно време при една приятелка“.

Отиде в службата и по някое време се появи Алтеро. Размахваше връзка документи и като ги приближи до носа си, рече:

— Лъхат от един километър на измама — и ги подаде на Катани. — Гледайте: „Сицилианска фармация“ поискала пренасянето на морфина. Да се спукаш от смях.

Инспекторът се престори, че проверява старателно документите, и накрая каза:

— Изглеждат ми наред.

— Как така? — намръщи се Алтеро.

— Редовни са — скочи на крака Катани. — Защо ме гледате като омагьосан? Мислите, че съм се побъркал или пък съм оглупял? Не, драги ми Алтеро, давам си добре сметка, че тези хартийки са фалшиви. Но ми е изгодно да ги приема за истински. След известно време те ще се превърнат в оръжие, което ще насочим например срещу „Сицилианска фармация“.

— Тогава какво да правя? Да освободя ли катера?

— Естествено!

Алтеро наведе глава.

— Добре, инспекторе, вие винаги сте прав.

* * *

Дните му минаваха в непоносимо нервно напрежение. Контролираше и обмисляше всеки свой жест. Всеки ден разнищваше като Пенелопа по едно парче от платното, което беше изтъкал с толкова усилия. Понякога вечер, вкъщи, нервите му не издържаха и той се разтоварваше, като удряше с юмруци по стената, докато го заболи. Но най-тягостният му неприятел беше неизвестността.

След един подобен изблик беше съвсем изтощен. Тогава телефонът, неговият най-голям кошмар, го накара да скочи като пружина.

Чу гласа на жена си.

— Безпокоя ли те? Спеше ли?

— Не, не ме безпокоиш.

Той притискаше с ръце слепоочията си. Това обаждане му струваше още едно изтощително мозъчно усилие, за да разсее всякакви съмнения у жена си.

— Страхувам се — каза неочаквано тя. — Измъчва ме мисълта, че си изложен на други опасности заради работата си.

— Недей да си го втълпяваш — въздъхна той угнетен.

— А Паола?

— Още е при приятелката си.

— Дай ми номера на телефона. Искам да я чуя.

Той забарабани върху подставката на телефона.

— По-добре не го прави. Нека я оставим на мира. Тя разбра много добре какво се случи между нас и има нужда от малко спокойствие.

Гласът на жената промени тона си.

— Внимавай, ако искаш да я откъснеш от мен, няма да ти го позволя.

— Но какво говориш? — Гласът му стана прекалено любезен. — Може да не сме добри съпрузи, но защо да не бъдем добри родители? Нека мислим за детето, без да се настройваме един срещу друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може би тревогата за живота на нашата дъщеря ще ни помогне да открием нас двамата.

Думите му се лееха свободно, но бяха откъснати от мислите. В слушалката цареше изумено мълчание. После жената каза:

— Не се шегувай с тези неща. Ако наистина не вярваш в това, не го казвай, защото пак ще ми причиниш болка. Аз бях започнала вече да се примирявам.

— Слушай — каза мъжът й окуражително, — когато Паола се върне спокойна, ще поговорим открито и после ще решим.

Тя продължаваше да се съмнява.

— Ще ми се доверяваш ли?

— Обещавам ти. Но дай ми малко време, моля те.

Постави слушалката изтощен.

Като се справи с жена си, Катани се хвърли на леглото с ръце, преплетени на тила, и се вторачи в тавана. Не беше забелязал досега, но горе, точно над него, имаше едно петно, едно малко тъмно петно, чиято форма се променяше пред погледа му и се превръщаше в живо същество със заплашителен вид.

— Боже господи! — потрепери Катани. — Сега пък имам халюцинации.

Похитителите бяха точни. Обадиха се, за да дадат следващите нареждания. Сега пък искаха да бъде освободен Санте Чирина.

— Но как ще стане това? — запротестира инспекторът. — Набийте си го в главите — не всичко е възможно.

— Слушай добре — кънтеше гласът по телефона, — хич не ми пука какво е възможно и какво не. Това момче гние в затвора и трябва да го измъкнем. Разбра ли?

После замълча и когато отново заговори, гласът му бе придобил отново оня проклет ехиден тон.

— Аз имам меко сърце. Слушайте.

Чуваха се някакви скърцащи шумове, после се обади детето.

— Паола, Паола, съкровище — разнежи се инспекторът.

Момиченцето се разплака.

— Кога ще дойдеш да ме вземеш, татко?

— Скоро, скоро, миличка. Но ти не трябва да се страхуваш, разбра ли? Всичко ще се оправи. Чуваш ли ме?

Дъщеря му не отговаряше. Преди да затвори, похитителят подчерта невъзмутимо:

— И помнете за Чирина!

* * *

Доктор Кристина беше лекар и бе известен като честен и съвестен човек. Животът му бе безупречен, посветен изцяло на учение и работа. Сред болните му имаше хора, които го смятаха за светец, защото не вземаше пари от най-бедните.

— Може ли? — попита срамежливо доктор Кристина.

Катани съзря един ореол от бели коси, който се появи на вратата на служебния му кабинет.

— Влезте.

Докторът затвори вратата зад гърба си и предпазливо се огледа.

— Извинете ме, господин инспекторе, но имам един тежък проблем и искам да говоря с вас.

Той непрекъснато приглаждаше белите си гъсти мустаци. Втренчи воднистите си очи в Катани.

— От няколко дни ме заплашват със смърт.

И лекарят започна да разказва, че някой му се обадил по телефона и му поискал да направи медицинска експертиза в полза на задържания Чирина.

— Претендираха да се подчиня и да подпиша един фалшив документ — каза той смутен, като направи кръгово движение с ръка. — И най-вече трябва да дам заключение, че Чирина е с увредени сърдечни функции. Представете си! Оня тип е с отлично здраве. Не се съгласих.

Той намести очилата си.

— Само че сега не ме оставят на мира. Телефонират ми и ме заплашват, че ще ме убият. Кажете ми, инспекторе, как да постъпя?

Инспекторът поглади брадичката си. И когато реши, че е намерил най-подходящите думи, каза:

— В такива случаи аз изпитвам голямо огорчение, повярвайте ми. Поставете се на мое място: един честен човек се обръща към мен за помощ, а аз какво мога да му предложа? Нищо. — Разпери ръце обезсърчен. — Нищо. Мафията е неуловима сянка. Как мога да ви предпазя от сенките? Разбрахте ли ме? И ако гарантирам вашата собствена неприкосновеност, кой ще ми каже дали няма да пострада някой друг от семейството ви? Те са способни на всичко. Затова не мога да ви дам съвет. Уважавам ви и точно поради това искам да ви предпазя от беди. Да се правим на герои в този случай никому не е нужно.

Катани направи пауза, може би, за да позволи на лекаря да асимилира добре думите му.

— Да се опитаме да погледнем същността на нещата. Ако вие представите Чирина за тежко болен, какво ще стане? Той ще напусне затвора и ще бъде приет в клиника под наше наблюдение. На практика това няма кой знае колко да промени нещата. Дреболия, докторе, повярвайте ми.