Марко Незе
Октопод (31)

Контранастъпление

Старата джулиета се носеше по Виа Апиа, хъркаше и пухтеше като стар локомотив. Заклати се към гробницата на Цецилия Метела, измина по-голямата част от пътя и зави надясно. Насред полето се появи огромна купчина от старо желязо. Автомобили, смачкани от тежестта на други коли, нахвърляни върху тях, парчета ламарина, купчинки от болтове и гърнета. С една дума — гробище на коли, което в Рим наричат автомобилотрошачка.

Джулиетата се задъха, хлъцна за последен път и спря пред два кола, свързани с две кръстосани дъски. Това беше вратата на склада. От колата слезе около четиридесетгодишен мъж с разрошени коси, пълничък и износен като сакото си.

Отвътре внезапно се появиха две огромни кучета вълча порода и залаяха заплашително. Някой им свирна и зад една купчина парчетии се показа старче с мръсна шапка с козирка.

— Мирно! — извика то на кучетата с острото си гласче. — Стойте мирни!

Присви воднистите си очички, за да види по-добре новодошлия. А оня, вече по-успокоен, пристъпи напред.

— Майчице, ама че зверове! — Рече той.

— Ами, не е така — каза старчето. — Само когато не познават някого, се правят на зверове, но щом се запознаят, стават кротки като овчици.

Той се засмя и откри почти беззъбата си уста. Беше толкова слаб, че панталоните му сякаш се движеха сами, а крачолите му се вееха като знамена.

Умирени, кучетата затанцуваха около него, душеха го, ближеха кокалестите му ръце.

— Трябва ли ви нещо? — Попита старчето.

— Да, за колата — каза мъжът с джулиетата и поглади тридневната си брада, която изпука. — Тази кола е цяла антика. Оня ден попаднах на дупка и си загубих таса на колелото. Да ти се намира някой и друг?

— Че знам ли — каза старчето и направи гримаса с беззъбата си уста. — Да бе минал после, когато дойде синът ми.

— Аха — каза другият, като се почеса по рошавата си глава. — Трябват ми и други части, но е трудно да се намерят, щото това е модел от шейсет и осма. Ти, деде, помниш ли я шейсет и осма?

Старчето се засмя. Подпря мазните си ръце на вратата и се замисли.

— Шейсет и осма беше година на студентската революция. После имаше гореща есен и за работниците.

— Охо, деде, та ти си бил цяла енциклопедия бе. А ти с кои беше? С работниците или с господарите?

— Аз ли? Седях си пред телевизора и гледах демонстрациите с дамаджанка вино до мен.

— Вижда се, че си мъдър — каза другият. — Е, аз пак ще мина, когато дойде синът ти. Сбогом!

Той се върна на Виа Апиа и стигна до портата на вилата на Сорби. Даде знак да му отворят и продължи по алеята. Когато затвори вратата на колата, нещо вътре издрънча. Някаква част бе изпаднала, но той не обърна внимание.

Очакваше го домакинът, който бе в компанията на Теразини и Каризи. Сорби го представи.

— Това е господин Маурили, човекът, на когото можем да се доверим.

Маурили само кимна на двамата и без да иска разрешение, взе бутилка с аперитив от една количка и си наля щедра доза. Настани се в мекото кресло, преметна крак на облегалката и небрежно се отпусна.

— Слушайте — каза той. — Работата е проста: намирам печатница, която си предлага услугите, приготвям шпалтите и после отивам да печатам в друга печатница. По-добре е да ги сменяме, за да не ни се пречкат и да не проверяват. Хиляда, две хиляди екземпляра са достатъчни. После в подходящ момент ще ги пуснем в обръщение, ще ги пратим на хора, които трябва да знаят — депутати, сенатори, генерали, индустриалци, някой и друг журналист.

Маурили напълни устата си с аперитив и го преглътна. С дебелата си ръка непрекъснато поглаждаше ту лицето си, ту очите си, също като котка, която се мие.

— Щом сте готови, обадете ми се — продължи той. — Давате ми новините, материалите… изобщо боклука. Останалото е моя грижа.

Имаше вид на мекушав и отстъпчив човек.

— Добре, — рече Теразини.

От устата на Каризи не бе излязъл нито звук. Американецът си пушеше пурата и всеки път, когато поглеждаше Маурили, на лицето му се изписваше гримаса на отвращение.

В един миг той се обърна към Сорби и като посочи с пурата Маурили, попита:

— Този вече използвал ли си го?

— Разбира се. Мисля, че последният път беше миналата година.

— Не — намеси се Маурили, като мушна ръка в дългите си рошави къдрици, — преди шест месеца. Спомняте ли си? Ония тримата мръсници, които искаха да вдигнат пушилка около банката. Подредихме ги добре. Публикувахме две-три нещица, които набързо изгониха всички бръмбари от главите им.

Маурили смени позата си, въодушевен от спомена, и добави:

— Тогава използвахме плакати. Колко се забавлявахме само! Всички стени на Рим бяха покрити с имена и презимена, гешефти, женски истории.

Той говореше, обърнат към Каризи, а американецът, който беше смятал, че Рим е най-хубавият град в света, сега започваше да го мрази, защото там вирееха хора като Лаудео, Канито и този противен тип Маурили. „Още един бъбрив италианец“ — помисли си той.

Маурили беше изцедил всичкия аперитив и се бе заел с купичка фъстъци.

— А сега — каза той в един миг, — сега кого трябва да стиснем за врата?

— Ще узнаете, когато му дойде времето — каза Теразини.

Маурили престана да дъвче фъстъци.

— А, не може така — каза той. — Трябва веднага да зная, за да се подготвя.

Другите си размениха бързи погледи, после Сорби каза:

— Е, добре. Става въпрос за Себастиано Канито.

Маурили тъкмо щеше да хвърли в устата си шепа фъстъци, но ръката му увисна във въздуха. Беше като ударен от гръм.

— По дяволите! — Възкликна той. — Това е деликатна работа.

— А също така и Асоциацията на Лаудео — добави Сорби.

— Доста сложна работа — изкриви уста Маурили. — С кого се захващаме? Със сенки ли? Не знаем кой стои зад тях. Трябва да удряме слепешката и току-виж сме подразнили някой, дето ни е приятел.

— Това ли ви плаши? — Попита Теразини.

— Мене ли? Мен нищо не ме плаши — намръщи се Маурили. — Ако материалът е добър, всичко може да се направи.

— Вие за това не се безпокойте — каза Сорби.

— Добре… Ами заплащането?

— Както обикновено — успокои го Сорби с половин уста, както всеки път, когато намекваше за пари. — Десет милиона за брой.

— Ама тази работа е деликатна — рече Маурили. — Тук човек рискува живота си. Трябва малко да покачим. Да речем — двойно. — Внезапно той стана и се приближи до Каризи. — Ще ми дадете ли една от тези пури? Имат чудесен аромат.

— Хм — изръмжа американецът, отвори сребърната си кутия и му направи знак да си вземе.

— Добре, двойно — отсече Теразини.

Маурили дръпна от пурата, издуха дима и се закашля.

— Кога започваме? — Попита той.

Теразини отпусна глава на креслото.

— Скоро — рече той, — съвсем скоро.

* * *

Портиерът на резиденцията натисна бутона и зачака.

— Извинете, господин Катани — каза той в слушалката, когато му се обадиха, — тук на пропуска е адвокатът Теразини.

— Кажете му, че слизам веднага.

Катани облече сакото си, измъкна от чекмеджето на бюрото някакъв плик и отиде на срещата.

— Ето ви материалите — каза той на Теразини, като му подаде плика.

— Вие сте знаменит — направи му комплимент адвокатът. Претегли издутия плик и попита: — Парливи ли са?

— Горе-долу. Това са стари документи, които измъкнах от архива. Отнасят се до оня скандал със строежите, в който Канито бе замесен преди няколко години.

— Като начало ще послужи — одобри Теразини. — За корупция ли става въпрос?

— Не точно. Касае се за обещание за протекции на лица, които не се ползуват с добро име. Тъй да се каже, дребни прегрешения.

Теразини се разсмя. Хвана подръка Катани и го изведе на улицата.

— Ние с вас ще свършим голяма работа — каза той.

Вървяха бавно по тротоара.

— Слушайте — подхвана отново адвокатът, като смени тона, — ако имате разноски за тези операции, не проявявайте деликатност.

И понечи да пъхне ръка във вътрешния джоб на сакото си.

— В никакъв случай — спря го Катани. — Няма никакви разноски. Само ми бе нужно малко време да издиря документите и да им направя копия. И вие не искахте да ви платя за защитата, спомняте ли си?

— Така е — усмихна се доволен Теразини. — Между приятели тези неща не трябва да съществуват.

— Не трябва да съществуват — повтори Катани и мислено си направи комплимент, защото се бе научил чудесно да се справя с подобни лисици. По дяволите, наистина започваше да се учи.

* * *

Изданието бе с формат малко по-едър от обикновена брошура, с червени корици и многозначителното заглавие „Злоезичник“. Теразини го разлистваше внимателно и от време на време се подсмихваше.

Накрая затвори книжката и я отдалечи, за да огледа добре корицата.

— Браво, Маурили, добра работа си свършил — похвали го той.

— Скромно казано — засия Маурили, — аз съм майстор в тези неща. Утре ще пратя хиляда екземпляра на обичайните адреси. Ще имат ефект, бъдете спокоен.

— Убеден съм в това.

Маурили си изпроси една цигара от адвоката. Неговите приятели твърдяха, че той изпушва около трийсет цигари на ден, без да си купува. В това отношение той имаше шедьовър. Веднъж, когато беше спрял пред един светофар със старата си бричка, към него се приближи прегърбен просяк и му протегна ръка за дребни пари. Маурили поклати глава и каза, че няма нито лира в джоба си. После попита просяка дали случайно има да му даде една цигара. Оня го изгледа накриво, погледна и окаяната му кола, направи съчувствена физиономия, измъкна от джоба си пакет американски цигари и му каза:

— Вземи, вземи. Вземи си повече.

Теразини извади от джоба си златна запалка, щракна я и поднесе пламъчето към цигарата на Маурили.

— Не беше лесно — започна да хвали работата си Маурили. — Придържах се към общите думи, без да споменавам имена, без да забивам по-дълбоко ножа. Направих фина работа, истинска гравюра. Който трябва, ще разбере.

— Ние така и го искахме — каза Сорби.

От прозорците на салона се виждаше русата Елис, която с ръкавици на ръцете подрязваше с ножица розите в градината.

Маурили местеше цигарата от единия ъгъл на устата си в другия, сякаш не пушеше, а смучеше пръчица от сладко коренче.

— С това, което ми дадохте, могат да се напълнят още два броя. Но по-нататък ще трябва да ми доставите още материали.

— Ще ги имате — успокои го Сорби.

— Ами… — Измънка Маурили и разроши косите си. — Аз… Май ще си тръгвам вече и… — той присви очи, забулени в облаче дим. — Исках да зная само… да намина ли друг път за парите?

— Вече ги приготвих — каза Сорби. Измъкна от едно чекмедже кожена папка и извади от нея чек.

Маурили го мушна в джоба си, без дори да погледне сумата.

— Значи ще се видим пак, нали?

* * *

Веднага щом излезе от вилата, Маурили зави към хълмчето, където се намираше гробището за коли. Там нямаше никакъв признак на живот.

— Има ли някой? — Извика той.

Слънцето блестеше по ръждясалите скелети на бившите коли. Вратата не беше заключена. Маурили направи няколко крачки вътре в ограденото място.

— Всички ли сте запразнили? — Отново извика той. — Или пък правите стачка.

Отдалече му отвърна яростният лай на кучетата, които се затичаха към него. Маурили едва успя да скочи върху останките на някаква алфа ромео. С още един скок се вмъкна в кабината на стар камион. Каросерията и колелата му липсваха. Бе останала само тази къщурка, покачена най-отгоре на купчината скапани автомобили.

Тогава Маурили забеляза нещо, което го стресна. Какво търсеше тук, върху тази планина от парчетии, този нов-новеничък и супермодерен фотоапарат? Беше закрепен с две щипки за кормилото, явно в някаква стратегическа позиция. Към него бе монтиран телеобектив. Маурили погледна в окуляра и видя, че обективът е насочен към вилата на Сорби.

В тоя миг чу гласове и бързо се измъкна от кабината. Видя старчето и един младеж да идват към него. Това бе оня млад мъж, който снимаше гостите на Сорби и номерата на техните коли.

— Какво правите там, дявол да ви вземе? — Извика грубо младежът.

— Нищо, нищо — опита се да го успокои Маурили. — Качих се, за да се скрия от зверовете. Искаха да ме изядат.

Той помисли, че това е синът на старчето, и продължи:

— Казах на баща ви, че ми трябват някои части за колата.

Скочи на земята, като бутна таса на едно колело, който се изтърколи.

— Минах да видя дали ги е намерил.

— Не, тези неща ги нямаме тук — прекъсна го ядосан младежът. — Вижте на Пренестина.

— Да, да, добре — съгласи се Маурили, като отстъпваше. Гледаше колкото може по-скоро да се измъкне. — Ще проверя там, но май ще трябва да си купя нова кола.

Маурили се изхили, но на младежа никак не му беше смешно. Той погали кучето, което дъхаше с провесен език, и взе номера на джулиетата.

Малко по-долу слънцето светеше в стъклата на прозорците във вилата на Сорби, отразяваше се във водата на басейна и я правеше блестяща. Един слънчев лъч надзърна и в лещата на телеобектива.