Марко Незе
Октопод (19)

Предложения за инспектора

Бялата сграда на клиниката се намираше на изгърбен хълм и оттам се откриваше великолепен изглед към Женева. От главния вход се разклоняваха алеи, които се виеха сред килим от грижливо окосена трева. И в Швейцария се чувстваше диханието на пролетта. Болните възстановяваха нервната си система, разхождайки се бавно и спокойно сред елите, или пък слизаха малко по-долу в ниското и лениво дремеха на пейките край кръглото езерце, в което плуваха рибки. В средата му бликаше фонтан и изсипваше обратно водата в езерцето с монотонно и приспивно бълбукане.

Паола много обичаше този фонтан. Тя хвана майка си за ръка и я поведе натам, като й разказваше какво е сънувала през нощта.

— Къщата беше малка и мисля, че нямаше нито врати, нито прозорци. Стените — целите опушени. Стоях насред стаята, гледах стените и те се превръщаха в хора. Уплаших се до смърт. Изведнъж видях, че се отваря един прозорец, и хукнах презглава натам.

Майка й я притисна нежно до себе си.

— Но това е само сън, миличка. Сега се успокой.

Тя седна на една пейка и детето се сгуши до нея.

— Като си помисля сега, струва ми се, че не е било точно сън, защото очите ми бяха отворени. Седях в леглото и бях будна.

— Случва се понякога човек да сънува кошмари, когато е тъмно през нощта — успокои я майка й. — Но сега аз съм тук, бъди спокойна.

Пристигна баща й и поздрави весело. Детето вече не се плашеше от него. То сега изпитваше болезнена нужда от закрила и свързваше чувството си за лична сигурност с пълното одобряване на родителите му.

— И двамата сте хубави — каза Паола. — Кога ще заживеем отново заедно?

— Ние вече сме заедно — забеляза баща й.

Но детето зададе по-конкретен въпрос:

— Искам да кажа, кога ще се върнем да живеем заедно у дома?

Баща й разпери ръце.

— Лекарите ще преценят кога можеш да напуснеш клиниката.

Момиченцето беше потресено от тези думи. Наведе начумерено глава, русите коси паднаха над очите й. После внезапно стана, затича се по тревата и седна по-далеч от тях, като се облегна на един дънер.

Баща й понечи да я последва, но Елзе го спря.

— Остави я. Трябва да се научи сама да преодолява тези малки кризи.

* * *

Цялото крайбрежие на Женевското езеро блестеше от светлини. Катани леко трепереше в хладната вечер. Облегнат на парапета, той се взираше в мрака. Беше му се обадил по телефона някакъв непознат, който искаше да се срещнат и да говорят по „един много важен въпрос“.

— Мене ли чакате?

Пред Катани се появи около петдесетгодишен мъж, приятен на вид, с къдрави коси, мустаци и невероятно сериозно изражение.

— Името ми навярно нищо не ви говори — започна той. — Но тъй като аз зная вашето, справедливо е и вие да знаете моето. Казвам се Еторе Ферети.

Беше облечен в елегантно бежово палто. Катани го вгледа набързо, за да прецени що за човек е.

— Защо ме търсите? Защо сте дошли чак дотук?

Ферети кимна към тротоара.

— Хайде да се поразтъпчем — предложи той. Гласът му беше спокоен и тих. Мушна ръка във вътрешния джоб на сакото си, извади оттам една снимка и я показа на Катани.

— Познавате ли този човек?

— Разбира се, това е Себастиано Канито.

— Да — потвърди Ферети. — Това е шефът на отдел Z от тайните служби. Преди време беше ваш приятел и покровител.

Въздъхна и като се обърна към Катани, попита:

— Мислите ли, че е още такъв?

Тази загадъчна игра на въпроси и отговори започваше да дразни Катани.

— Аз все още не разбирам какво искате от мен? — попита той.

— Скоро ще разберете — отвърна Ферети и тикна пред очите му още една снимка. — А този познавате ли го?

— А, да — спомни си Катани. — Запознах се с него в Сицилия. Казваше се… Лаудео, ако не се лъжа.

Ферети се спря за миг, за да погледа играта на светлините по повърхността на езерото.

— Лаудео — повтори той. — И какво ви е мнението за него?

— Разговарял съм с него само веднъж — каза Катани. — Стори ми се екзалтиран, от онези, дето си мислят, че могат да преместват планини.

— Само че е истина — отвърна Ферети. — Неговата Асоциация всъщност е законна фасада, която, мога да твърдя, е доста опасна.

— В какъв смисъл?

Ферети кимна към пакета с цигари, който държеше в ръката си.

— Заповядайте.

Инспекторът изтегли цигара и я захапа. Ферети му я запали, после запали и своята. Издуха облаче дим и рече:

— Аз съм убеден, че в тази Асоциация членуват тайно много важни особи — политици, главни редактори на вестници, представители на държавната администрация, генерали, банкери и предприемачи. Сигурен съм, че там членува и вашият приятел Канито.

— И какво от това?

Ферети стана неспокоен.

— Това означава, че Асоциацията контролира някои деликатни сектори от обществения живот. Чрез своите членове тя може да достигне навсякъде. Представлява едно истинско правителство, което действа скрито. Може би дори е по-мощно от законното правителство.

— Имате ли доказателства? — попита инспекторът.

— Нямам доказателства, имам само впечатления, но основани на конкретни факти. В Италия сме свидетели на множество случаи, които навеждат на мисълта за намесата на много мощна организация. Само така може да се обясни потулването на шумни скандални афери и назначаването на някои лица на ключови позиции.

— Е, помагат си взаимно да направят кариера, да сключват сделки — каза Катани.

— Ако проблемът е само в кариерата, няма нищо тревожно — подчерта Ферети. — Но аз мисля, че има нещо повече. Навярно поддържат политически връзки на международно равнище. И сега се организират за решителната стъпка, която може би ще бъде сриването на държавните институции и подчиняването на страната.

— Държавен преврат ли?

— Може би. Опасността е много голяма.

— Кой знае, не бих казал. Но вие още не сте ми обяснили какво общо има всичко това с мене?

— Бих искал веднага да консервирам дисциплинарното преследване, възбудено срещу вас — каза Ферети. — Така ще бъдете възстановен в длъжност.

— Никак не държа на това.

— Но залогът е огромен — подчерта Ферети. — Помислете добре. Ако работим заедно, съгласувано, може би ще успеем навреме да предотвратим катастрофата.

Катани вдигна лице, сякаш за да подуши вятъра. Преценяваше дали този човек няма някакви скрити причини да го притиска така.

— Защо се обърнахте към мен? — попита го той.

— Защото сте лоялен и сърцат и защото са нужни хора като вас за това изключително трудно и сурово начинание — поласка го Ферети. — И освен това вие си мислехте, че Канито ви е приятел, но той ви изостави и трябва да изпитвате към него озлобление. Нещо, което помага.

— А каква връзка имате вие с Канито?

Ферети дъхна на замръзналите си ръце и каза.

— Аз съм неговият заместник.

Катани се подсмихна.

— Така и очаквах. Обичайните вътрешни вражди в тайните служби. Борба за власт между вас. — Ритна с крак едно камъче. — И вие искате да ме въвлечете в тази братоубийствена война, така ли? Не, благодаря!

— Не е точно така — отвърна Ферети. — Не преследвам никакви лични дели. На карта са поставени интересите на всички. Намираме се пред критична ситуация. Тази банда от престъпници иска да ни наложи свои закони и ние трябва да я спрем.

— Ще го направите без мен — отговори твърдо Катани. — Аз трябва да се погрижа за дъщеря си.

* * *

В Сицилия нещата се бяха раздвижили отново. Преди да се върне в Швейцария, Катани беше подложен на дълъг разпит от заместник-прокурора Бордонаро. Инспекторът му разказа подробно всичко, което се беше случило от мига на неговото пристигане в Трапани и кога за пръв път бе заподозрял, че съществува колосална контрабанда на наркотици с оперативна база точно в Сицилия. После му разказа как бе открил странните финансови операции на банката на Равануса и накрая добави: „Отвличането на дъщеря ми ме принуди да спра следствието и да оттегля някои обвинения“.

Заместникът му Алтеро, който бе поел в ръцете си следствието след отстраняването на Катани, се залови здраво за работа и резултатите бяха насърчителни. Най-значителното събитие бе откриването на затвора, в който бяха държали дъщерята на инспектора една колибка сред полето, нещо като обор, собственост на някой си Антонио Мароко.

С арестуването на Мароко обаче следствието отново се запъна. Той не проговори. Когато магистратът го попита защо е държал затворено момиченцето, той сякаш падна от небето.

— Какво момиченце? — попита изумен. — Нищо не знам.

Не подействаха нито заплахи, нито ласкателства. Мароко твърдеше, че един ден при него се появили трима души и му казали, че имат нужда от обора.

— Не посмях да им откажа — рече Мароко.

Бордонаро реши, че сега е моментът да изтръгне някаква информация.

— Кои бяха тези хора?

— Не знам — разпери ръце Мароко. — На някои хора не можеш да им откажеш, а камо ли да ги питаш за имената.

Огорчен, че не може да преодолее този застой на следствието, прокурорът се консултира с Алтеро. Заместник-шефът на Оперативната команда беше на мнение, че трябва отново да се съсредоточат върху разследването на имуществата.

— Ако се поразровим пак в тази история с новобогаташите, може би ще хванем края на нишката.

Но Бордонаро се противопостави, защото това щеше да отнеме доста време, а той бързаше. Беше млад и припрян. За сетен път прегледа протоколите от разпита на Катани и се запита дали тези документи вече не представляват обвинителен акт. Инспекторът хвърляше вината за отвличането на дъщеря си направо върху банкера Равануса и адвоката Теразини.

Бордонаро мисли още един ден и реши да действа. Привлече като обвиняеми адвоката и банкера и ги извика на разпит.

Пръв бе призован Теразини, който не можа да устои на изкушението да си изясни неговата гледна точка и попита:

— Господин Бордонаро, вие май доста сте объркали нещата.

Прокурорът не се остави да го подведат. Напротив, опита се да спечели психологическо превъзходство, като прибягна до блъф. Уж случайно той каза:

— Имам сериозни основания за някои неща. Задържаният Мароко проговори.

Теразини изобщо не се трогна.

— И защо ми го казвате?

„Изплъзва се като змиорка“ — помисли Бордонаро и поднови атаката.

— Инспектор Катани твърди, че вие сте дали заповедта да отвлекат дъщеря му.

Сега адвокатът се разсмя.

— Бихте ли ми обяснили какви мотиви мога да имам аз, за да направя подобна глупост?

— Имате мотиви — настоя прокурорът. — Инспекторът е бил готов да ви подведе под отговорност за финансирането на огромна контрабанда на наркотици.

— А, така ли? — изхили се Теразини. — Доколкото си спомням, аз съм бил оперирал с някаква банкова сметка, която носела името на някакво цвете. — Разсече въздуха с ръка и каза: — Стара история. Впоследствие инспекторът отрече това.

— Защото по това време му бяха отвлекли дъщерята — обясни сухо Бордонаро.

Тогава Теразини прибягна до една отбранителна тактика, която, често се оказва ефикасна и се състои в това, да се омаловажат обвиненията, като се срине репутацията на онзи, който ги отправя. И той заговори тихо и поверително.

— Господин Катани трябва да се сърди само на себе си, защото тичаше по фусти. Беше се увлякъл по младата дукеса. Вие знаете, че това доста подразни една личност… ако можем да го наречем така. Едно петле, ето това е той. Сега, разбира се, инспекторът има угризения и твърди, че не заради женски истории са му отвлекли дъщерята, а за да спрат следствието. Горкичкият, разбирам защо го е казал. Но ние трябва да се опрем на фактите.

Отегчен от тази лекция по лицемерие, магистратът освободи Теразини и атакува банкера Равануса.

За разлика от Теразини онзи беше по-нервен. Въртеше се притеснен на стола и от време на време имаше пристъпи на нетърпимост.

— Е, какво — избухна банкерът, — след цял живот честен труд сега съм преследван от правосъдието.

Магистратът го успокои.

— Никой не ви преследва. Опитвам се само да проумея някои съвпадения. Например чекът, с който задържаният Мароко си е купил магазин, е излязъл от вашата банка. Това нищо ли не ви говори?

Равануса се разяри.

— За какво намеквате?

— Спокойно — каза с твърд тон Бордонаро. — Нищо не намеквам. Казвам, че има доста тъмни неща, които са свързани с вашата банка. Например искам да зная на кого принадлежат двете сметки с псевдоними Жасмин и Мак.

Равануса доста време мълча, преди да отговори. Чуваше се тежкото му дишане. Накрая каза:

— Не си спомням.

— И мислите, че ще ви повярвам ли? — възрази магистратът. — Две сметки, през които текат реки от милиарди, а вие не си спомняте на кого принадлежат.

— Не ме интересуват личните работи на моите клиенти.

— Тогава ще ви припомня, че според разследването, което направи инспектор Катани, титулярите на тези сметки сте вие и адвокатът Теразини — атакува го отново прокурорът.

Отговорът на Равануса можеше да се очаква.

— Но инспекторът се отказа от тези обвинения.

— Знам, но сега ги потвърждава.

Тогава Равануса заяви нещо неочаквано.

— И вие вярвате на един човек, заслепен от омраза? На един човек, на когото отвлякоха и изнасилиха дъщерята?

Бордонаро беше приведен, но при тия думи вдигна рязко глава и удари с юмрук по масата.

— Откъде знаете това? — извика той.

Неочаквано притиснат, Равануса в първия миг не разбра какво толкова страшно се е изпуснал да каже. Очите му блуждаеха и напразно се обръщаха към адвоката му. Накрая банкерът запелтечи:

— Какво да зная, извинете?

— Че момиченцето е било изнасилено — притисна го Бордонаро.

„Този път няма да се измъкнеш“ — помисли си той.

Равануса въздъхна облекчено.

— Всички го знаят.

— Грешите — срази го магистратът. — Никой не го знае. И вие не би трябвало да го знаете.

— Предавам ви това, което говорят хората — възпротиви се банкерът.

— Хората не знаят тази подробност — каза със заучено спокойствие магистратът. — Който знае това, би трябвало да знае и името на човека, който е наредил да бъде отвлечено детето.

Равануса се потеше. Устните му неволно затрепериха.

— Нямам нищо общо с тази работа — каза той със сподавен глас.

— Но знаете кой е отвлякъл детето, нали?

— Не го знаех.

— Знаете, че е било изнасилено, значи знаете кой го е отвлякъл.

— Не знаех.

— Кой беше? Теразини ли?

— Не, нищо не знам.

Прокурорът набързо взе решение да поеме твърд курс.

— Предупреждавам ви, че имам в ръцете си всички необходими факти, за да наредя да ви арестуват.

Равануса пребледня. Но тогава на помощ му дойде неговият адвокат, който поиска да бъде отложен разпитът и кимна към служителя, който правеше протокола. Магистратът разбра, че Равануса иска разговор на четири очи и се обърна към служителя.

— Почивка пет минути. Иди да пиеш кафе.

Когато останаха сами, Бордонаро се облакъти на бюрото, скръсти ръце и каза:

— Е, комендаторе, хайде да си поговорим като приятели.