Марко Незе
Октопод (27)

Американецът

В края на седмицата Катани бе поканен във вилата на Канито. Тръгнаха от Рим със синя кола с шофьор. Стигнаха умбрийските хълмове край Перуджа, изкачиха се по един виещ се път и спряха на върха пред ренесансова вила, която се издигаше над зелени долини.

Шофьорът слезе от колата и с акробатически скок се спусна да отвори вратата на шефа на отдел Z. Катани остана с отворена уста пред гледката, която се откри пред очите му. Долу скътаната долина се разсичаше от лъкатушеща река. По върховете на околните хълмове бяха накацали селца, над които се издигаха четвъртити кули и замъци, натежали от вековете.

Катани дишаше с пълни гърди.

— Каква красота! — възкликна той.

— Прекарвам тук всички съботи и недели — рече Канито. — Но откровено казано, ако трябва да остана тук повече, бих умрял от скука.

От вилата излезе дребна дама с бели коси и сухо засмяно лице. Прегърна Канито и после, като се обърна към Катани, каза:

— Корадо, колко се радвам, че ви виждам. След толкова време. А, но аз не съм ви забравила, знаете ли?

Жената помилва Канито. Той я прегърна нежно през раменете. Като го гледаше така щастлив до жена си, Катани си помисли, че сега шефът на отдел Z изглежда съвсем друг човек. Имаше нещо вълнуващо в това как той притиска жена си, гали косите й и я целува по бузата. „Странно — помисли си той. — Колко противоречиви личности могат да съжителстват в един човек!“

— И аз се радвам, че ви виждам, госпожо. Наслаждавах се на целия този рай.

— Хубаво е, нали? Тихо, спокойно. Тук се чувствам господарка на себе си. В Рим не издържах повече, не можех да понасям целия онзи шум, бъркотия.

— През цялата година ли живеете тук? — попита Катани.

Канито се намеси в разговора.

— Да, изостави ме. Аз й се подигравам, казвам й, че е решила да стане отшелник.

Жената се засмя.

— О, той винаги се шегува. Истината е, че моят мъж е прекалено зает. Беше проблем да го видя вкъщи за вечеря. Тогава му казах: хайде да направим така — аз ще отида там, а ти ще идваш в събота и неделя. Поне два дни от седмицата ще те виждам.

Внезапно тя помръкна. Хвана Катани под ръка и изстена:

— Научих за нещастието. Бедното дете! Вярвайте ми, плакала съм, сякаш е била моя рожба. А как е Елзе? Клетата жена.

— Съвзема се малко по малко.

— Поздравете я от мен — каза госпожа Канито. После хвана майчински ръката на Катани между дланите си и добави: — И вие му кажете на моя мъж да не се пристрастява толкова към работата си. Италия ще мине и без него.

— Е, но би могла да кара зле, мила моя — каза Канито, като погали отново жена си. — Във всеки случай отсега нататък Корадо ще бъде до мен… Ще работи в моя секретариат.

— Наистина ли? — Радостно изражение се изписа по лицето на жената. — Много съм доволна.

После се обърна към Катани и продължи:

— Себастиано има нужда от верни приятели. Аз познавам неговата среда. Неприятни хора са, не ми харесват. С изключение на заместника му Ферети. Той наистина е благороден човек… Я ми кажете, кога започвате работа?

Катани не беше подготвен за този въпрос, не знаеше какво да отговори и само измънка:

— Аз наистина…

Канито го прекъсна.

Той сложи ръка на рамото на жена си и попита:

— Е, какво си приготвила да отпразнуваме завръщането на блудния син?

Тя се отдалечи с леки стъпки.

— Изключителна жена е — каза Канито. — Озари целия ми живот.

Въздъхна и се обърна към Катани.

— А ти искаш ли да работиш с мен или не?

Катани се показа сдържан.

— Не знам дали ще привикна да работя на бюро.

— Добре ще ти се отрази, ако останеш поприкрит за известно време след това, което ти се случи.

Жена му се върна с бутилка червено вино и две чаши. Докато отпиваше от виното, Катани видя лицето на Канито през шлифовката на кристала — чудовищно, с издута глава и дълги зъби като на див звяр.

* * *

Американецът пристигна един ден по обяд. Сорби и Теразини отидоха да го посрещнат на летище Фюмичино. Без дори да се здрависа с тях, той започна да се оплаква:

— Каква гадост! — направи гримаса на отвращение той — Половин час, за да ти проверят паспорта. Отидох до тоалета… как го наричахте вие, а, да, банята беше ужасно мръсна.

Не беше висок, но добре сложен. Изглеждаше към петдесетте, беше облечен в син блейзър, лицето му бе кръгло, а очите — тъмни и мрачни, издаваха тежък характер и припряност. Имаше наперена, почти заплашителна походка и всеки, който се изпречеше на пътя му, мигом се отдръпваше встрани.

— А багажът ви, мистър Каризи? — попита тревожно Сорби.

— Само това куфарче. Не нося със себе си багаж. Ще си купя всичко от Рим. Така ще се върна в Америка с дрехи, made in Italy. Окей?

Сорби се засмя одобрително. Пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото си, измъкна оттам чекова книжка и като я подаде на Каризи, каза:

— Това ще ви бъде полезно за вашите покупки в Италия.

Американецът я прибра в джоба си, без да мигне дори.

— Окей! — изръмжа той. После се обърна към Теразини и го попита: — А къде са твоите приятели?

— Ще ги поканя веднага щом ти решиш да ги видиш.

Теразини се усмихваше угоднически. Каризи беше първият човек, пред когото той показваше известна почтителност.

Измежду тълпата от движещи се насам-натам хора на летището изникна елегантната фигура на Олга Камастра.

— О, ето я и нашата графиня — обяви Теразини.

Олга се приближи задъхана, с уверена крачка и с леко отметната назад глава.

— Извинете ме — каза тя, — но движението в този град е истински ад.

Каризи я погледна разсеяно.

— Тази пък коя е?

— Как така коя съм — каза тя малко обидена, — аз съм графиня Камастра. И ако искате да знаете какво върша, ще ви кажа, че се занимавам със строителство. Имам строително предприятие.

Каризи избухна в смях.

— Ама че работа, Теразини. Сега пък с женски ли работиш? О, боже господи!

— Аха — намигна му Теразини. — Но тази е фина работа. По-добра е от всеки мъж.

Олга погледна американеца в очите и издържа неговия поглед.

— Мистър Каризи, вие трябва да станете по-съвременен — каза тя. — Вашето презрение към деловите жени е неуместно.

Каризи тръсна глава и накъдрените му и намазани с брилянтин коси проблеснаха.

— Окей, окей — каза той с отчаянието на човек, който вижда, че светът пропада. — Строите, така ли? Тогава ще строите и за мене.

— Надявам се, че ще ми поверите тази работа — каза Олга на перфектен английски. — Затова съм тук.

— По дяволите! — възкликна Каризи. — Вие говорите английски по-добре, отколкото аз италиански.

Сорби поклати леко плешивата си глава. Това бе знак, че банкерът желае да му се чуе гласът. И наистина се обади и предложи да отидат в бара, за да отпразнуват пристигането на мистър Каризи с бутилка шампанско.

Американецът го погледна ужасен.

— Алкохол? Никога през деня. И никога, когато се говори за работа.

Сорби се усмихна смутено.

— Ние, италианците, не спазваме чак толкова строго тези правила.

— Ясно, ясно — каза Каризи, като въртеше очите си и едната си ръка. — Живеете в такъв хаос.

Отидоха във вилата на Сорби.

По-късно пристигнаха Лаудео и Канито като гарвани, които кръжат около умиращо животно, и започнаха да създават усложнения. Казаха, че това начинание ще предизвика съпротива, която може дълго да продължи. Комунистите със сигурност ще вдигнат пушилка. Ето защо е необходимо да се успокоят политиците.

— Ами, ами — подскочи американецът скандализиран. — Какво общо имат тук партиите? Ние си вършим работата. Нека да оставим политиците настрана.

Сорби поклати едрата си глава, сгърчи половината си уста, сякаш да я изпробва, и каза:

— Послушайте ме, мистър Каризи, не трябва да пренебрегваме политическия аспект на операция от подобен мащаб. Може да се окажем пред непреодолимо препятствие. Все ще се намери някой, който да раздуха общественото мнение и да извлече полза от възмущението на народа.

— С нас можете да бъдете спокоен — добави Лаудео с кадифен глас. — Членовете на нашата Асоциация са внедрени навсякъде и са в състояние да отместят всякакво препятствие.

Сорби започна да го убеждава.

— Ако се запознаете по-добре с пълната картина на положението в Италия, сигурно ще оцените възможността, която ви предлагаме.

Първоначалното изумление бавно се оттегляше от лицето на Каризи и се превръщаше в открит гняв. Американецът отвори сребърна кутия с пури, която блестеше ослепително. Изтъркаля пурата между дебелите си пръсти, отхапа единия й край и мушна другия между зъбите си. Думите на Сорби и Лаудео витаеха край него, без да проникват до съзнанието му. Той ги отблъскваше, но не можеше да се отърве от ехото на тези думи, според него лишени от смисъл, което стигаше чак до стомаха му и го задушаваше.

По дяволите тези италианци. Той мразеше думите. Беше свикнал да преговаря с хора, с които се разбираше само с няколко лаконични фрази. В някои случаи колкото по-малко се говори, толкова по-добре е. И ако е достатъчно само едно кимване в знак на съгласие — още по-добре.

Запали пурата си със златна запалка, на която проблясваха неговите платинени инициали: ФМК. По американски обичай той бе прибавил и презимето на майка си към бащината си фамилия.

Дръпна от пурата и като я размаха във въздуха, попита:

— И колко ще струва тази ваша политическа протекция?

Лаудео не беше свикнал да се говори така открито и брутално за такива неща. Огледа малко смутен всички един по един и отговори:

— Нашият общ дял за успеха на сделката ще възлезе на петнадесет процента от инвестираните капитали.

— Фиуу. Глупости! — възкликна американецът.

Лаудео облиза устни и каза с лукава усмивка:

— Но пък без нашата подкрепа вашето начинание рискува да се провали.

— Да, такова е положението в Италия — потвърди Сорби. — Тук се преплитат всякакви интереси. И ако един план няма необходимите поддръжки, не минава. С петнайсет процента вие можете да бъдете спокоен и сигурен, че ще постигнете каквото желаете.

Отново започнаха да дърдорят. Каризи беше хванал пурата си като бухалка и му се искаше да удари с нея някои бъбриви усти. Той дори не обръщаше внимание кой говореше в този миг. Чий беше този глас? Захапа отново пурата, мушна запалката в джоба си и стана.

— Господа, ще се видим пак.

Тръгна към изхода и остави всички втрещени.

Най-загрижен изглеждаше Сорби. Ръцете му трепереха от вълнение. Хвана ръката на Теразини и го попита:

— Какво означава това?

Адвокатът направи неопределен жест.

— Иска да печели време. Да говори с приятели в Ню Йорк.

— Значи сделката може да се провали.

Краката на Сорби омекнаха, като си помисли, че и това може да стане.

— Може да се провали — каза спокойно Теразини — или пък да се премести географски. Ще бъде досадно. Загубено време, напразни пътувания.

Когато излязоха на площадчето пред вилата, младежът, който се криеше на хълмчето, пак беше там и засне участниците и в това събрание.

* * *

В един сицилиански ресторант в Рим Теразини и Каризи ядяха омари.

— Тези твои приятели прекаляват — заоплаква се американецът. — Петнайсет процента! И освен това са нахални. На мен такива не ми минават. Не!

Теразини се опита да укроти негодуването на Каризи.

— Те са влиятелни хора. Асоциацията на Лаудео е силна и стига навсякъде.

Каризи изсмука една щипка от омара.

— В Америка такива неща не стават. Всичко е по-ясно. Там е като в супермаркет: тук са парите, а там е стоката. Няма изнудвания. Ето защо започнах нов живот в Щатите. Аз съм роден тук, но съм с американски манталитет.

Хвана чашата с шампанско и я пресуши.

— Тези твои приятели са като змиорки. А пък аз не ловя змиорки. Правя бизнес, как го наричате вие? Сделки.

— Да — сподели Теразини, — тук винаги се набърква политиката.

— Аа, при нас с един политик може да се говори открито. Дали е републиканец или демократ — няма разлика — каза Каризи, като замахна във въздуха.

— Значи мислиш да се откажеш от инвестициите.

— Ако онези продължават да досаждат, да. Светът е голям, а всички се лакомят за долари…

Теразини подхвърли едно алтернативно решение.

— Ами ако го направим само със сицилианци? Сигурно по-лесно ще се разберем.

— Дано да е така! — каза Каризи. — Само че защо Сицилия в края на войната не се откъсна от Италия? Слушай, Теразини, не искам да ми се надсмиват зад гърба от Детройт до Лас Вегас. Не искам бърборковци край мен.

— Сицилианците си държат езика зад зъбите.

Американецът облиза устните си, отмести останките от омара и бързо заключи:

— Окей. Говори със сицилианските приятели. Оставям на теб.

— Бъди спокоен, Франк — каза Теразини, като го плесна по ръката с обратното на пръстите си. — При нас, за да решим голям проблем, са необходими три неща: една жена, един журналист, който да пише всички гадости, които ти искаш, и някой, стъпил с единия си крак в тайните служби.

— А ти имаш ли всички тези неща?

— Имам ги, как не!