Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Октопод (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Piovra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013 г.)

Издание:

Марко Незе. Октопод I

Италианска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1982

Редактор: Любомира Михова

Коректор: Лилия Вълчева

История

  1. — Добавяне

Новобогаташите

В една сива ноемврийска утрин на гарата в Трапани Катани помогна на жена си да се настани във влака. Накрая бяха решили, че ще бъде по-добре и за двамата, ако за известно време бъдат далече един от друг. Споразумяха се, ако опитът излезе успешен, сиреч, ако и двамата изпитат носталгия към семейния живот, тогава отново ще се съберат. В противен случай всеки щеше да поеме своя път.

Елзе имаше намерение известно време да остане в Милано. Там щеше да се върне в позната среда, сред стари приятели. По-нататък, ако се налагаше, щеше да напусне Италия, за да се установи във френското градче Евиан, където беше родена. Колкото до детето, Катани нямаше нищо против майка му да го вземе със себе си.

— Не знам ще мога ли да се грижа за нея — беше казал той примирително.

Оставаха минути до тръгването на влака. Закъснелите пътници бяха шумни и забързани. Катани и жена му си размениха протоколната целувка. После той се наведе да се сбогува с дъщеря си. Но Паола, която привидно твърдо бе понесла влошаването на отношенията между родителите й, реагира непредвидено. Притисна се до баща си и започна да вика:

— Не искам да замина, не искам да те оставя.

И отчаяно зарида:

— Татко, искам да остана при теб.

Покрусен от това неочаквано развитие на събитията, Катани се обърка. Опита се да успокои Паола с ласки.

— Не се безпокой — шепнеше той в ухото й. — Татко ще дойде при теб в Милано. И ти обещавам, че всички летни ваканции ще ги прекарваш тук, ще бъдем заедно.

Не успя да я убеди. Междувременно на перона се появи ниската и набита фигура на началник-гарата, с червена фуражка на главата, с диск в едната ръка и свирка в другата. След секунди влакът щеше да потегли. Паола внезапно се откъсна от баща си и хукна презглава към изхода на гарата. Беше невъзможно да я настигнат. Тичаше леко и решително, дългите й коси се развяваха като знаменце.

Елзе, объркана и отчаяна, стоеше неподвижна на стъпалото на вагона като вдървена.

— Господи — каза тя. — Защо и тя ме отблъсна?

Началник-гарата поднесе свирката към устните си.

— Няма смисъл да правим театър — каза бързо мъжът й. — Не мога да я оставя при мен, колкото и добро желание да имам. Не зная как бих могъл да се грижа за нея. Затова сега ти тръгвай, а аз ще ти я пратя със самолета в Милано, след като я убедя. Може би още утре ще я изпратя.

— Затваряме — извика началник-гарата и вратите започнаха да се затръшват. Той наду три пъти свирката. При третото изсвирване колелата заскърцаха жално и влакът започна да набира скорост.

* * *

В службата си Катани съзерцаваше дъщеря си, която, вече поободрена, рисуваше нещо на бюрото на баща си. От доста време не обръщаше внимание на това момиченце и сега разбра, че изпитва към нея болезнена обич. Но веднага започна да обмисля, изпълнен с тревога, възможността тя да остане завинаги при него. „Няма да се справя: училището, яденето, дрехите. Не ги умея тия неща.“

Тези мисли го накараха да се приближи до Паола и да се опита да говори с нея.

— Да сключим договор. Утре ще заминеш при мама. Ще се погрижа някой да те придружи в самолета. А от време на време ще се връщаш тук. Тогава аз ще нареждам работите си така, че да имам някой и друг свободен ден, за да бъдем заедно.

Детето беше непреклонно.

— Няма да си отида.

Катани почваше да губи търпение. Опита да повиши глас.

— Ще си отидеш с добро или с лошо.

— Нямам такова намерение — отвърна тя. — А пък ако ме принудиш, ще се хвърля през прозореца.

Бащата нямаше сили да отговори. Сложи ръка на рамото й, сниши се до нея и я заразглежда внимателно, сякаш за пръв път я виждаше. Взе ръката й и нежно й каза:

— Татко сега трябва да излезе. Ти остани тук, ще говорим по-късно.

— Не — каза тя упорито. — Повече няма да говорим.

— Защо? Не искаш ли да говориш с мен?

— Разбира се, че искам, но не и за моето заминаване.

— Добре, малка твърдоглавке. Ще се оправим някак си.

Два часа по-късно Катани се върна и завари Паола с лист в ръка.

— Написах писмо на мама — съобщи детето. Баща й взе листа и прочете:

„Скъпа мамо, мисля, че татко ме обича също като теб…“

* * *

На масата на Алтеро имаше само едно свободно кътче, а останалата част бе заета от грамади книжа. На това свободно местенце заместник-началникът работеше сякаш зад барикада. От време на време издърпваше от купа някой и друг лист с предпазливи и внимателни движения на аптекар. Проверяваше нещо, вземаше си бележки и го поставяше обратно на мястото му.

— Докъде стигнахме?

Беше влязъл Катани. Алтеро се изправи с целия си огромен ръст и му доложи как вървят разследванията. Без да се впуска в подробности, подчерта, че е събрал цял куп доста изчерпателна информация за новобогаташите в града. А сега се занимава с подбора и каталогизирането на лицата, които неговият нюх му сочеше като най-подозрителни.

Катани потвърди, че точно това е трябвало да направи.

— За да подготвим една операция от голям мащаб — обясни той, — трябва да имаме пълната картина на имуществата. После ще се съсредоточим върху онези, които са натрупали значителни капитали за много кратко време, и ще им поискаме сметка откъде са тези огромни суми. Новият закон срещу мафията ни дава право да го направим, при условие че успеем да убедим онова мекотело прокурора да ни подпише разрешението.

„Ирония на съдбата — мислеше си той, — тъкмо чрез парите да те поразят. Обект на всичките ти стремежи, изтръгнати чрез престъпления, те накрая стават оръдие срещу тебе, което ще те погуби. Като в романите. Но кой казва, че романите не отразяват действителността?“

Алтеро се беше разгорещил. Каза, че е открил чудесии, защото в списъка на новобогаташите, който той изготвяше, се срещат имена на лица, които изобщо не беше подозирал. Например рибари, които бе смятал за бедняци, се оказват в действителност притежатели на доста милиарди.

— По дяволите! — изруга Катани. — Усещам, че този път ще им създадем доста главоболия.

Ентусиазмът на инспектора беше заразил Алтеро, След конфликта и недоверието в началото това бе първата важна работа, която вършеха съвместно. Заместник-началникът държеше да се покаже усърден и сговорчив. Двамата бяха се превърнали в добър екип. Зареждаха се взаимно и сякаш се бяха озовали в това малко забутано градче с готовността на ветерани, които се събират, когато им замирише на война.

Предвкусвайки евентуалните резултати от това начинание, Катани се приближи до прозореца. Докато гледаше навън, препоръча на Алтеро да не забравя Чирина.

— Трябва да бъдем информирани за това, което замисля — каза той. — Да следим хората, които го посещават в затвора.

— Не се бойте — успокои го Алтеро, който вече се бе погрижил Чирина да бъде винаги под наблюдение.

Според последните новини основната грижа на мафиоза беше да си осигури авторитетна защита, която „да ги уплаши“.

Раменете на Катани потрепериха.

— Той може да си го позволи — рече саркастично.

После мисълта му се пренесе към друг човек в затвора. Онзи младеж, който бе доверил на Де Мария кой знае каква мръсна работа, не можеше да бъде спокоен. Нищо не можеше да заличи травмата и разочарованието, което беше изпитал след убийството на полицая. Катани се запита има ли начин да му внуши поне капчица доверие, та да проговори.

— Напоследък — каза Алтеро — знам, че е приет в лечебницата с температура.

— Вярвам — отвърна Катани. — Тресе го, защото умира от страх.

* * *

На другия ден инспекторът имаше посещение, за което дори не смееше да се надява. Дойде Ана Карузо, сестрата на задържания. Не беше я виждал от времето, когато убиха годеника й Де Мария. Тогава Катани се беше опитал да разбере от нея причината, поради която бяха премахнали агента.

— Заповядайте — покани я инспекторът с обичайния си спокоен и равен глас.

Момичето каза, че е решило да дойде, след като видяло Катани по телевизията.

— Рано или късно — добави тя — трябваше да избера някого, на когото да се доверя. Сън не ме хваща, като знам такива страшни неща.

Катани любезно й предложи чашка кафе. Държеше да я предразположи колкото може повече. Малко по малко момичето се отпусна и започна да се оплаква, че само беди сполетяват нейното семейство. И брат й също не успял да избегне печалната съдба на техния род.

— Беше си намерил работа в Палермо — заразказва тя. — Но точно заради тази работа от една година гние в затвора. Беше служител в една туристическа агенция, която в действителност прикриваше доста по-различна дейност: агенцията служеше за влагане в обръщение на пари със съмнителен произход. Долари, които идват от Америка от продажбата на наркотици. Нещата се разбраха, стана скандал, за който дори и вестниците вдигнаха голям шум. Но моят брат плати за това. Собствениците стовариха цялата вина върху него. Виновен е един нечестен служител, казаха те. Обещаха да го измъкнат след два месеца, но мина цяла година. А той вече не издържа. Искаше да говори с годеника ми и да му разкаже какво се крие зад тази туристическа агенция. И като разбра какво се случи, сега живее в непрекъснат страх, че могат и него да убият. „Но преди да се е случило — ми каза, — иди да говориш с оня инспектор, който беше дошъл при мен, и му кажи, че съм готов да му разкажа всичко, ако ме премести в друг затвор.“

Катани запита момичето дали знае коя е туристическата агенция, в която е работил нейният брат.

— Как да не зная. На банкера Равануса. Закриха я набързо веднага след скандала.

Инспекторът се вкамени от изумление. Предполагаше, че Де Мария се беше простил с живота, защото бе узнал нещо много страшно, но не можеше да си представи една толкова значителна задкулисна машинация. И за да се убеди, че е чул добре, попита момичето наистина ли е сигурно, че шефът на тази агенция е точно Равануса. Тя потвърди, че няма съмнение.

— Но вие шегувате ли се? Та точно Равануса назначи брат ми на тази работа.

От друга страна, достатъчно беше да провери, за да се увери напълно. Реши да го направи веднага. Даде дума на момичето, че още на другата сутрин ще отиде да изслуша брат й. Новият му коз.

— Кога го видяхте за последен път? — попита инспекторът.

— Вчера. И трябва да ви кажа, че е неузнаваем. Станал е кожа и кости. Идете, направете това добро.

А, сега си спомням, в стаята за свиждане видях и гадната физиономия на Чирина, наобиколен от всичките си роднини.

— А Чирина видя ли ви, че говорите с брат си? — попита Катани разтревожен.

— Разбира се, че ме видя.

* * *

Братът на Ана беше в една килия с дребничък младеж с румено лице. Онази вечер, малко след разговора между момичето и инспектора, един от пазачите погледна през шпионката. Отвори и като кимна на затворника с руменото лице, каза:

— Хайде, вземи си нещата.

Младежът се надигна и седна на койката, на която преди това се беше изтегнал.

— Какво става?

— Нищо. Местят те в друга килия.

Като разбра, че другарят му си отива, братът на Ана попита защо го оставят сам.

— Откъде да знам? — изръмжа му пазачът. — Сигурно имаш някой светия покровител. Дават ти самостоятелна килия.

На другия ден Катани отиде в затвора Учардоне и поиска свиждане със задържания Карузо. Чака необичайно дълго. Накрая се появи директорът на затвора много объркан и притеснен. Каза, че е станало „нещастие“. Пазачът, който отишъл да повика задържания Карузо, заварил покъртителна сцена — младежът се „самоубил“ (директорът произнесе отчетливо тази дума). Направил си въже от ленти от чаршафа, окачил единия край за врата си, после се качил на леглото и завързал другия край за пръчките на прозореца. Намерили го да виси мъртъв.

Катани не можа да издаде нито звук. Бе завладян едновременно от ярост и покруса. На кого хвърлят прах в очите? Ясно бе, че това момче не се е самоубило. Ликвидирали са го, за да му попречат веднъж завинаги да им напакости. Бяха обезвредили една бомба със закъснител, която заплашваше всеки момент да избухне с тежки последствия за всички.

„Признавам, че тази гнусна работа би могла да има и положителна страна — разсъждаваше Катани. — И тя се състои в това, че убийството на Карузо гръмко потвърждава всичко, което му бе разказала сестрата. И това, че Равануса е централна фигура в една много разклонена и дълбоко вкоренена престъпна организация.“

* * *

Има мигове, когато всички нещастия и разочарования, които животът може да ти поднесе, се струпват наведнъж и те притискат, за да те пречупят. В такова състояние се намираше сега Катани. Беше потресен от върволицата трупове, която ставаше все по-дълга, без конкретна перспектива да се види краят й. Проклинаше деня, в който бе завладян от романтиката на полицейската служба. Ако беше послушал съветите на баща си, който искаше да го направи адвокат, сега спокойно щеше да си живее с парите на клиентите си.

Той никога не бе минавал за голям пияч, а сега съжаляваше за това. Ако можеше поне веднъж да се напие, това вероятно щеше да го облекчи малко. Имаше желание да се опияни с нещо, за да избие от главата си мисълта за новия мъртвец.

Изведнъж се сети за един приемлив вариант. Скочи в колата и полетя бясно към Центъра за лечение на наркомани на дон Манфреди. Издейства на Тити една „свободна вечер“ и заведе момичето на вечеря в ресторанта край морето. Помоли я да му разкаже за своя род и се разсея покрай историите за кардинали, кондотиери, за коварни лели и за баща й бонвиван, който бе разделил наследството на две равни части — едната половина оставил на съпругата си и на Тити, а другата запазил за себе си, за да я пропилее по жени и хазарт.

След вечеря отидоха в двореца на Тити, сега опустял. Инспекторът се опитваше да разпознае на големите портрети, с които бяха отрупани стените, личностите, на които момичето бе направило подробна характеристика — с всичките им качества и недостатъци.

Тити му помагаше в тази игра. Смееше се. Скулите й се закръгляха прелестно от усмивката, ставаха пухкави и блестящи. Катани не можеше да откъсне очи от нея.

— Разбрах — каза той, — че когато те няма, ми липсваш много.

Тя притисна лицето му между дланите си и го привлече към себе си.

— Поемаш голям риск, инспекторе — прошепна тя. — Хвана се с една умираща и й вдъхваш любов към живота.

Изтегнаха се на старото легло, покрито с балдахин. И се любиха под строгите погледи на прадедите й.

* * *

Когато се прибра вкъщи тази нощ, Катани завари лампите запалени. Беше много огорчен, като видя дъщеря си заспала на дивана пред телевизора. На екрана се сменяха сцените от някакъв филм на ужасите.

Вдигна внимателно детето, но то се събуди.

— Дойде ли си, татко? — попита Паола и затвори отново очи.

— Да, мила. Но се надявах да те заваря в леглото.

— Малко се страхувах. Следващия път, когато смяташ да закъснееш, моля те, обади ми се по телефона.

Сложи я в леглото и подгъна старателно одеялото под нея. Беше заспала отново.

И той се канеше да се мушне в леглото, когато телефонът иззвъня.

— Върна ли се най-после? — Беше жена му. — Търсих те преди това, но те нямаше. Винаги ли оставяш детето само?

— Когато мога, съм при нея.

— Бил си при дукесата, нали?

— Да, бях, но грешиш, като се заяждаш с нея. Тя не е виновна за нашето отчуждение. Причината трябва да я търсиш отчасти в себе си, отчасти в мене, защото съм се променил.

— Ти си омразен — процеди тя и затвори телефона.