Марко Незе
Октопод (11)

Професорът

Стара запусната госпожа, но с някоя копринена дрешка, навлечена на гърба — така си представяше Катани град Палермо. Взе палтото си, което бе метнал на седалката, и излезе от колата. Беше почти обяд и свадливи групи от безделници вдигаха врява по ъглите на площада. Един старец буташе количка, натоварена с картони, а няколко младежи се бяха облегнали уморено на стената.

Инспекторът прекоси улицата и влезе в голям и разкошен хотел. Холът беше огромен, с витражи и бели мраморни колони. Катани се огледа и веднага откри това, което търсеше. В дъното имаше полуотворена плъзгаща се врата, зад която се виждаха наредени столове, заети от лица, които слушаха някаква сказка. Катани надникна. Залата беше препълнена. Изглежда, че нямаше случайни хора. От тълпата се измъкна като невестулка Нани Сантамария и го хвана за ръката.

— Благодаря ви, че дойдохте, инспекторе.

— Малко закъснях — извини се Катани.

— Но дойдохте навреме: точно сега свършва словото.

Едва сега Катани забеляза човека, който се горещеше пред микрофона в дъното на залата, подчертавайки думите си с ръка, която размахваше във въздуха като ятаган.

— Как реагираме ние на опасността от изтребване на човечеството? — крещеше мъжът в микрофона. — С походи в защита на мира? Някои, драги приятели, си въобразяват, че могат да заклеймят атомната война просто като правят демонстрации по улиците на града.

През залата премина весел шепот. Ораторът беше с побелели коси, син костюм и бродирана кърпа в джобчето. „Имам чувството, че се изплъзва като змиорка“ — беше първото впечатление на Катани.

Ораторът погледна тежкия си златен часовник и продължи да рисува апокалиптични сцени.

— Нашето общество се разпада. Хиляди пострадали от земетресение са останали без покрив, безработни, загубили всякаква надежда да си намерят работа, хомосексуалисти, които безсрамно заливат градовете. Корупцията прониква към по-високите слоеве на обществото. Драги господа, ние сме пред морална и икономическа разруха на Италия, на нашата скъпа Италия. Затова ние, все още разумните хора в тази страна, трябва да дадем отпор и да преобразим нещата.

Избухнаха аплодисменти.

— Как ви се струва? — попита Сантамария.

— Не знам — отвърна Катани смутен. — Чух само края на словото. Как беше името му?

— Лаудео. Професор Лаудео. Елате, ще ви представя.

Когато двамата се приближиха, професор Лаудео се сбогуваше с групичка почитатели, които го гледаха с възторг.

— Сбогом, драги, ще се видим в неделя в Рим. Моля ви, елате.

Отблизо се забелязваха добре поддържаните му ръце, с които непрестанно опипваше фината си копринена вратовръзка. Явно му се нравеше, че всички тези хора се тълпят около него, докосват го, стискат ръката му, но в същото време изглеждаше отегчен. Правеше крачка назад, отдръпваше се, готов всеки момент да намери извинение, за да се измъкне.

— Професоре — каза угоднически Сантамария, — бях ви обещал да доведа в Палермо инспектора.

— Ах, браво на нашия Сантамария. А сега, ако обичате, оставете ни за малко сами. Елате, инспекторе. Вие сигурно не знаете, но аз съм ваш почитател.

— Благодаря ви — каза Катани, — но не разбирам причините.

Професор Лаудео го отведе в един коридор, облицован в мокет на арабески и осветен от малки аплици във форма на свещи.

— Скромността не е най-добрата приятелка за един млад и талантлив мъж като вас. Имате качества, драги Катани. Наблюдавам ви, откакто завършихте Висшата полицейска школа.

— Наистина ли? И защо?

— Имам приятели навсякъде — каза професорът. Извади сребърно цигаре и вмъкна в него цигара. — Те ми препоръчват добри специалисти от всички области.

— И какво правите с препоръчаните?

Мъжът хвана под ръка Катани и го поведе към един диван с инкрустации.

— Опитвам се да вградя всички тези блестящи мозъци в моята Асоциация.

Катани изглеждаше заинтересуван.

— А какви са целите на тази ваша Асоциация?

— Благоденствието на Италия — тържествено обяви професорът. — Бъдещето на нашето отечество ме тревожи. И смятам, че е мой дълг да намирам достойни хора и да им помагам да заемат по-високи постове.

— Вие ме ласкаете — каза Катани, — но може би ще ви разочаровам.

Професорът се направи на обиден.

— Хайде, стига сте се подценявали. Вие имате дарба, драги Катани. И смятам, че моята Асоциация е длъжна да ви помогне.

Беше изпушил цигарата. Извади угарката и насочи цигарето към инспектора.

— Виждам ви шеф на едно по-престижно полицейско управление. Кой знае? В Генуа, във Флоренция. Или пък на някоя отговорна служба в Рим.

Катани се размърда на дивана.

— Интересно — каза той.

— Моята Асоциация е готова да ви подкрепи. Вие сте човек, на когото може да се залага, печеливш кон.

Лаудео беше втренчил в Катани светлите си проницателни очи.

— Ние искаме да спасим Италия — продължи той, — искаме да я предпазим от катастрофа. Всички сме аполитични лица, макар сред нас да има доста съратници, които заемат обществени служби. Борим се против корупцията, моралния упадък, мафията. Искаме да възвърнем на Италия благоприличния й облик. Затова имаме нужда от хора като вас. Помислете си и ми се обадете, ако това ви интересува, но без да бързате.

* * *

Следобед Катани се върна в Трапани. По пътя размишляваше върху думите на този човек. Побърза да се обади в Рим на Канито, за да го уведоми за този разговор и да му поиска съвет.

Другият прояви силен интерес. Попита дали професорът, след като бе обещал на Катани такава блестяща кариера, не бе поискал някаква компенсация.

— Никаква — увери го инспекторът. — Искаше само да се запиша в неговата Асоциация. Ние сме като едно семейство, ми каза, подпомагаме се взаимно.

— Назова ли някакви имена?

— Доста имена. Генерали, журналисти, индустриалци, политици. И всички наричаше със собствените им имена, сякаш за да подчертае, че са му много близки.

— А той самият какво впечатление ти направи, най-общо?

— Средна работа. Но е много хитър и си дава вид, че действително има значителна власт в ръцете си.

— Хм. Възможно е. Подложи го на изпитание. Опитай се да разбереш дали е наистина човек, на когото може да се разчита, или е въздух под налягане.

* * *

След като даде зелена улица на следствието, прокурорът реши да се оттегли. Все още отвратен от опита на Канито, шефът на отдел Z, да го спре и огорчен от полемиките, избухнали след запорите, наложени на строителните предприятия, старият магистрат реши да поиска предсрочно пенсиониране.

Случаят премина в ръцете на заместник-прокурора Бордонаро, млад мъж с кръгли очилца и интелигентно лице, оградено с къса и добре поддържана брада.

— Имам големи новини за вас — съобщи му Катани. Той извади от куфарчето си една папка с документи и започна да ги разлиства. — Гледайте. Успяхме да открием титулярите на прословутите сметки под псевдонимите Жасмин и Мак. — И показа на заместник-прокурора един документ, обсипан с печати. — Това е калиграфската експертиза, от която става ясно, че подписите Жасмин по чековете са на Равануса. Погледнете тук. Сметката на Мака принадлежи на Теразини. Донякъде открихме и каналите, по които се движат парите, след като са излезли от банката чрез сметките на тези двамата. Част от чековете отиват на Север, към Рим и Милано. Парите се пускат в обращение от някакво призрачно сдружение, зад чиито инициали не се знае какво се крие. Може би банкери, които се впускат в рисковани финансови операции, може и политически организации или контрабандисти от международен мащаб. Но по-значителната част остава тук и се трупа в сметката на Теразини.

— По дяволите — изруга магистратът. — Той е известен като адвокат, който защитава мафиози, но мислех, че е само това. Не си представях, че до такава степен е замесен.

— Сега ми се струва обаче, че този път той ще трябва да си потърси адвокат.

— Вие свършихте добра работа — направи му комплимент магистратът. — Обърнахте града наопаки като стара дреха. Само че още не мога да си обясня защо един предпазлив човек като прокурора се реши да ви даде зелена улица?

Катани беше убеден, че това е станало под натиска на неговия приятел Канито и затова се престори на изненадан.

— И аз не разбирам. В началото беше категорично против.

* * *

Паола беше свикнала да стои сама вкъщи и да чака баща си. Той намираше начин винаги да се връща навреме у дома, за да вечерят заедно с дъщеря си. Обикновено ядяха нещо, което прислужницата беше приготвила.

Една вечер, беше петък, бащата я завари начумерена. Детето каза, че не е гладно. Прибра се в стаята си и се хвърли на леглото, без дори да запали лампата.

Инспекторът беше доста объркан. Никога не се бе сблъсквал с подобна ситуация. Не беше лесно да бъдеш едновременно и баща, и майка на едно момиченце.

Влезе в стаята й.

— Паолета, защо стоиш на тъмно?

Вместо отговор прозвуча неразбираем шепот.

— Хайде, кажи ми — насърчи я бащата. — Има нещо, което искаш да ми кажеш, а не знаеш как да ми го кажеш, нали така? Не си ли добре? Искаш ли да повикам лекар?

— Не, не, не — извика уплашено детето и обърна глава към стената.

Бащата сложи ръка на рамото й.

— Мисля, че се досещам какво ти се е случило. Станала си девойка, нали?

Последва мълчание, което означаваше потвърждение.

— Но тогава няма защо да тъгуваш. Съветвам те да се обадиш на мама и да й съобщиш новината.

Този път детето скочи и седна на леглото.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Гласът на майка й по телефона я ободри напълно.

— Татко ми каза да ти се обадя, защото трябва да ти съобщя една новина. Знаеш ли… — С крайчеца на окото погледна дали баща й е наблизо. — Днес станах девойка.

— О, миличка, но това е чудесно.

— Знаеш ли, не исках да го казвам на татко. А той, горкият, не знаеше как да се държи. Беше толкова объркан.

— Наистина ли той ти каза да ми се обадиш? — попита майка й.

— Наистина. Каза ми: обади се на мама, тя ще бъде доволна. Слушай, мамо, татко не е чак толкова лош.

— Никога не съм казвала, че е лош. Напротив, може би аз съм малко разстроена.

В гласа на жената имаше горчивина.

— Тъжна ли си, мамо?

— Не. Но много ми липсваш. Ти се променяш, а аз не съм до тебе. Искам да те видя скоро.

Когато Паола затвори телефона, баща й попита как е майка й.

— Добре — каза детето, — но ми се стори, че е малко потисната. — После се замисли, сякаш търсеше точната дума. — Татко, вярно ли е, че ти обичаш друга жена?

Мъжът се наведе, взе личицето на детето в ръцете си и каза:

— Да, вярно е. Тя е едно самотно и болно момиче, разбираш ли? Много бих искал да й помогна да оздравее.

* * *

Нани Сантамария го гонеше по стълбите на полицейското управление.

— Инспекторе — извика го той със задъхан глас, — почакайте, инспекторе. Професор Лаудео искаше да разбере дали имате да му казвате нещо.

Катани продължи да се качва по стълбите.

— Засега нищо — извика той на Сантамария, който се бе спрял и го гледаше, обърнал лице нагоре. — Когато имам нещо за него, ще му се обадя.

„Ще му се обадя — повтори полугласно Сантамария. — На този не можеш да му хвърлиш прах в очите.“

Когато журналистът разказа на Теразини за отговора на инспектора, адвокатът възнегодува.

— Как може да е чак такова копеле — процеди той през зъби.

— Не — каза печално Сантамария, — този не можеш да го спреш с ласкателствата на професор Лаудео.

* * *

Теразини отново посети Чирина в затвора, за да го информира за последните събития.

— С полицая нищо не може да се направи — каза му той. — Значи трябва да премахнем момичето.

Лицето на Чирина стана мораво. Мафиозът трепереше от гняв и с мъка успяваше да се овладее.

— Няма да пипате Тити! — натърти той заплашително. — Наредих да й пратят опиат. Докато се тъпче с наркотици, можем да бъдем спокойни. Ще бъде недостоверна свидетелка. Не ми говори за премахване.

— Ехей, Чирина — каза адвокатът вежливо, — ти май си се влюбил! Проблемът е, че този полицай иска да я излекува. И ако успее, ще си имаме главоболия.

Чирина стисна юмруци и изруга.

— Адвокате, за онова проклето ченге трябва да помислим. Момичето не е проблем, аз я държа под око.