Марко Незе
Октопод (21)

Отново нанасят удар

Към обед заместник-началникът Алтеро мина да вземе Бордонаро със своята кола. Искаше лично да го придружи до аерогарата в Палермо. Щеше да се възползва от случая да му каже новините от последните часове, а също така и да разбере какви са плановете на прокурора.

Пътят беше почти пуст и лъкатушеше между зелени портокалови горички и синята шир на морето, гладка като огледало. Бордонаро извади от куфарчето си плик и го подаде на Алтеро.

— Това го пазете вие. Вътре има копие на протокола от разпита на Равануса.

Прокурорът затвори куфарчето и сякаш за да са оправдае, добави:

— Лош знак: заразен съм от манията за преследване.

Алтеро взе плика и го мушна в джоба си, като с другата ръка държеше кормилото. После каза нещо, от което стана ясно, че и неговото психическо състояние не е по-различно от това на магистрата.

— А да не би да сте оставили оригинала на протокола в службата?

Бордонаро го успокои. Потупа с ръка куфарчето и каза, че е вътре.

На аерогарата Алтеро изчака самолетът на Бордонаро да се отдели от пистата и се отправи по обратния път за Трапани. От време на време ръката му машинално опипваше джоба на сакото, за да провери дали пликът е на мястото си.

Колата излезе от една серпентина от завоя и се понесе по дълга, права и леко наклонена отсечка. Когато се готвеше да навлезе в следващия остър завои, тя бе застигната от друг автомобил — кремава джулиета с трима пътници. Джулиетата се изравни с колата на Алтеро веднага след завоя и я притисна, като че искаше да я изхвърли от платното. В същия миг от прозорците блеснаха дулата на оръжия.

Двамата пътници от джулиетата, единият на предната, другият на задната седалка, се показаха навън с насочени автомати. Дулата им почти докосваха Алтеро. Заместник-шефът на Оперативната команда завъртя рязко кормилото наляво. Това бе отчаян опит да избяга, но тази маневра беше по-скоро инстинктивна, отколкото обмислена.

Автоматите затрещяха. Оловен откос улучи Алтеро в главата и шията и го отхвърли на другата седалка. Колата се отклони, отби се от пътя, полетя десетина метра и спря, като се удари в една скала. Единият от нападателите се плъзна бързо по склона, обискира колата и дрехите на Алтеро, взе плика от джоба му и се изкачи обратно на платното, където го чакаха съучастниците му.

* * *

В това време Корадо Катани пътуваше по Слънчевата магистрала към Рим. Включи десен мигач и се отби от пътя до едно крайпътно заведение. Чувстваше се вдървен поради многото часове, прекарани зад волана. Искаше да пораздвижи малко изтръпналите си крака и да хапне нещо.

Вървеше вглъбен в себе си сред шумни групички от шофьори, които вдигаха глъчка, разхождайки се с пълни усти и нахапани сандвичи в ръце. Инспекторът огледа без особен интерес купчинките с питки и хлебчета, натъпкани със салам, и накрая си избра паста с крем. От дете Катани обичаше сладкишите. За любител като него този беше почти сносен.

Докато чакаше да му сервират кафето, в мисълта му се промъкна спомен от младежките години. Тогава той познаваше всички добри сладкарници в Рим и знаеше в коя какви специалитети правят. Добрите стари времена! Изпи си кафето, погледна часовника си и тръгна към изхода. По пътя погледът му падна на едно плюшено мече, което му се усмихваше мило сред куклите й металните играчки. Протегна ръка към мечето, огледа го отблизо и реши, че е чудесно. „На Паола ще й хареса много“ — помисли си той. И пое по пътя за Рим.

* * *

Бордонаро излизаше от летище Фюмичино. Мислеше си, че ако не му бе дошло наум да се обади по телефона на Катани, в този миг щеше да бъде при Канито и може би щеше да направи съдбоносна грешка. Все още не разбираше обаче защо този разговор с Канито щеше да се превърне в опасна клопка. Но Катани беше обещал да му обясни.

Прокурорът се качи в едно такси и сложи куфарчето на коленете си. Обясни на шофьора, че трябва да стигне до северния вход на магистралата за Рим. А оня, някакъв млад човек, с буен перчем над челото, му каза: — Не се безпокойте, господине, ще тръгнем по околовръстния път и за не повече от три четвърти час ще сме там.

Бордонаро погледна часовника си. Срещата с Катани беше точно в пет. Значи съвсем навреме. И отново се обърна към шофьора.

— Вие ще можете ли да ме изчакате? Трябва да се видя с един човек и се връщам обратно.

— Ще ви чакам, разбира се — каза шофьорът, готов да завърже разговор. — Ще отида някъде встрани и ще ви почакам.

Таксиметровите шофьори са като жените. Можеш да получиш всичко от тях, стига само да изслушаш оплакванията им. Точно така направи и този — веднага се възползва от това, че Бордонаро го заговори, и започна да се жалва за това и онова. Първо се заяде с частните коли, за които според него трябва да затворят улиците в центъра на града. После мина на друга любима за таксиметровите шофьори тема — политиците, които според него трябва да бъдат подведени под отговорност за всички злини по света — минали, настоящи и бъдещи.

Бордонаро почти не участваше в разговора. Само от време на време измънкваше по някоя дума за одобрение или съгласие.

— Да, разбира се, аха — и то само за да остави впечатление, че следи разговора. Не искаше да бъде неучтив. В действителност обаче чувстваше някакво вътрешно напрежение. Гледаше меките заоблени хълмове край Рим, които пробягваха зад прозорчето на колата. Тук-там се мяркаше по някоя грозна къща, построена край големия околовръстен път. „След някое и друго хилядолетие — помисли си той — археолозите, които ще изследват нашата цивилизация по останките от къщи, ще направят заключението, че човекът през цялата си история не е притежавал такава липса на вкус.“

Таксито профуча с голяма скорост под естакадата на Касия, подмина отбивката за Фламиния и Салария и зави по пътя за Флоренция. Една мощна кола, която следваше таксито, сега се изравни с него по лентата за изпреварване. В нея пътуваха двама младежи. Този, който седеше до шофьора, хвърли свиреп поглед към вътрешността на таксито.

В един миг колата рязко се стрелна напред и задмина таксито, като се движеше по разделителната линия. После намали леко скоростта, така че таксито да остане малко зад нея. Неочаквано младежът, който седеше зад волана, натисна рязко спирачка, колата заплашително започна да лъкатуши, изскърца пронизително и по асфалта се очертаха следи от гуми.

Изненадан, шофьорът на таксито с бърз рефлекс на човек с дългогодишен опит се опита да се справи с положението, но не успя да избегне удара. Таксито блъсна десния ръб на багажника на колата, направи полукръг и спря, като се удари в мантинелата.

Макар и зашеметен, шофьорът на таксито намери сили да излезе с твърдото намерение да наругае тези пирати по пътищата. Но не успя да отвори уста, защото ония двамата вече бяха изхвръкнали от колата с доста по-войнствени намерения. Очите им бяха налети с кръв, а в ръцете си държаха автомати. Мигновено покосиха шофьора, който политна назад и се строполи меко на асфалта, като отърка гърба си о таксито.

В този миг Бордонаро видя, че оръжията се насочват към него. Остана за няколко секунди неподвижен, като парализиран. В тези няколко мига той ясно си даде сметка, че ще трябва да се прости с живота и няма спасение. Първият откос го прикова към облегалката, от втория тялото му подскочи и се удари във вратата. Куфарчето се плъзна и се закрепи някъде между крака му и седалката. Единият от нападателите го сграбчи. Беше започнала да се образува колона от автомобили. Двамата убийци прескочиха разделителната ивица и се озоваха на платното за насрещно движение. Веднага се приближи някаква кола, прибра ги и с рев се понесе в обратна посока.

* * *

След около половин час Катани пристигна при северния вход на магистралата за Рим. Плати си таксата и спря встрани. Обзе го някакво особено чувство. Там имаше полицейска кола и карабинери. Други пристигаха с виещи спрени. Двете ленти на платното от Рим бяха пусти.

Катани попита един сержант.

— Какво е станало? Някаква катастрофа ли?

Сержантът го изгледа недоверчиво и съжалително.

— Катастрофа ли? Извинете, а вие кой сте?

Катани показа картата си.

— Аз съм инспектор от полицията. Другият веднага стана любезен.

— Не е катастрофа, господин инспекторе — каза той. — Имало е престрелка. Убили са един магистрат. Той му подаде обратно картата, но Катани дори не забеляза. Беше вкаменен.

— Господин инспекторе, картата ви. Какво ви е? Лошо ли ви стана?

— Какво? — Катани бързо се съвзе от шока. — А, благодаря. Добре съм.

„Стигнали са преди мен“ — помисли си той и се качи отново в колата си. Обзе го чувство на отвращение и умора, по-силно от мъката по загиналия приятел. Включи двигателя и се насочи към Рим. След около три километра стигна до мястото на убийството. Санитари полагаха на носилка тялото на шофьора. Перчемът му се бе извил настрани и образуваше на челото му огромна запетая.

Трасолозите вече действаха бързо и енергично. Един от тях направи знак на санитарите и те усърдно заработиха: отвориха таксито и измъкнаха оттам трупа на магистрата. Дрехите му бяха напоени с кръв. Катани в първия миг не можа да познае Бордонаро. Куршумите го бяха обезобразили, лицето му се бе превърнало в подута кървава маска.

Някой дръпна Катани за ръката. Той се обърна и видя Ферети, който го гледаше съчувствено.

— С вас трябваше да се срещне, нали?

Катани кимна.

— Да, трябваше да се видим на северния вход.

Един от служителите се приближи към Ферети и изрази учудването си.

— Научихме, че преди малко е пристигнал със самолет от Сицилия. Трябва да разберем защо не е влязъл в града, а е продължил по магистралата.

Двамата не му обърнаха внимание. Отдалечиха се на няколко крачки встрани и тогава Ферети добави:

— Щом ви видях, веднага се сетих къде е отивал Бордонаро. Нали ви казах, че си имаме работа с изключително опасни и безскрупулни хора.

Катани беше зашеметен. Полицията беше отбила движението в отсрещното платно и в двете посоки течеше по един бавен и шумен метален поток. Полицаите се мъчеха със стоппалки и свирки да помогнат да се изтече тази река от автомобили.

— Има и нещо друго, което вие не знаете — подхвърли отново Ферети. — Днес са убили и Алтеро. Връщал се от Палермо в Трапани, след като е закарал Бордонаро до аерогарата.

Катани наведе глава. Направи няколко крачки, сложи крак на мантинелата и се обърна с лице към полето. Ферети видя, че извади от джоба си кърпа и си избърса очите с нея.

Катани се посъвзе малко и каза:

— И двамата бяха много близко до разкриване на истината. Елиминираха ги съвсем навреме.

— Това бяха двама честни мъже и ние трябва да отмъстим за тях — каза Ферети. — И сега ли няма да приемете моето предложение да работим заедно?

Катани поразмисли малко и каза:

— Не. Това бяха последните ми приятели. Повече не мога. Не вярвам. Не вярвам, че е възможно да се разкрие истината и да се наказва при такива условия. Какво може да направи един дребен инспектор сам, щом някой отгоре го дебне, отклонява го, притиска го и го принуждава да се откаже от всичко.

Ферети се опита да го насърчи:

— Точно, за да бъде ликвидирана цялата тази гадост, имам нужда от вашата помощ.

— Не — каза сухо Катани. — Извинете, но мисля, че всички вие сте еднакви. Затънали сте във вашите мръсни борби за власт. Няма да се оставя да ме омотаете и мен. Сега единствената ми цел е да спася дъщеря си.

— Не е истина — натърти Ферети. — Та нали сега сте оставили дъщеря си и сте дошли да се срещнете с Бордонаро.

— Да, но защото исках да му спася живота. Знаех, че е в опасност и исках да му отворя очите, да го предупредя откъде да очаква контраудара. Но пристигнах много късно.

Стисна устни и разпери ръце.

— Точно така стана — въздъхна той. — Сбогом, Ферети.

Инспекторът се запъти към ивицата от храсти, която разделяха магистралата на две платна. Беше оставил колата си на отсрещната страна на аварийната лента. Един полицай размаха стоппалката и наду свирката, за да спре колите и да го пусне да премине. Ферети проследи с поглед Катани, направи няколко крачки след него и му извика:

— Инспекторе, помислете си.

Потокът от коли отново се сгъсти. Катани не се обърна. Свеж ветрец го накара да потрепери, изостряйки парещата болка от новото поражение.

* * *

Когато се върна в Женева, помоли лекарите да му разрешат да изведе за пръв път Паола от клиниката. Отидоха на лунапарк. Детето бе на седмото небе. Опита се да спечели на стрелбището червена рибка с хвърляна на топка по мишена. После повлече баща си и майка си към виенското колело.

Катани и Елзе й угаждаха във всичко. Гледаха я с умиление, радваха се, че е толкова весела и непринудена. Дано да е свършил най-после този ужасен кошмар — сякаш си казваха те, когато погледите им се срещаха.

Но не само те следяха държането на дъщеря си. Детето също ги дебнеше и наблюдаваше жестовете им. Съвсем неочаквано то ги попита направо:

— Защо не се обичате вече?

Баща й въздъхна. Искаше да намери най-убедителния и успокоителен отговор, но от устата му се изтръгна само баналното:

— Не е вярно, че не се обичаме.

Момиченцето веднага поднови атаката:

— Тогава защо никога не се целувате?

И ги изгледа подозрително.

Баща й придърпа лицето на Елзе, стисна го между дланите си и я целуна по устата.

— Не е истина, че не се целуваме.

Детето беше доволно. С нежен порив то прегърна родителите си. После с тръпка на несигурност попита дали ще останат завинаги заедно.

— О, колко много тревоги — каза любезно Катани, като се опита да приключи с въпросите. — Не трябва да се страхуваш. Сега сме заедно и ще бъдем заедно и занапред. Тримата. Доволна ли си?

Паола кимна с глава и каза:

— Много ви обичам!

Докато си пробиваха път към изхода, детето разказа, че е сънувало старите си приятели от училище.

— Много ми се иска да се върна при тях — каза то.

— О, разбира се, че ще се върнеш скоро — успокои я весело майка й и я погали по главата.

— Знаеш ли какво ще направя? Ще помоля доктора да те пусне по-бързо. Ще бъдем заедно и ще се забавляваме чудесно, нали? — предложи баща й.

— О, татко, наистина ли? Помоли го, моля те.

На другия ден психиатърът, който следеше отблизо Паола, много възпитан и винаги спокоен мъж, с очила с рогови рамки, повика момиченцето за контролен разговор.

Елзе и мъжът й останаха да чакат в коридора. През стъклената стена те наблюдаваха дъщеря си, която бъбреше, понякога много оживено, с лекаря.

— Погледни колко приказлива е станала — каза Елзе. — Кой знае какво му разказва. — Тя замълча, а после добави: — Може би му казва, че нейните родители много се обичат.

В тези думи имаше нотка на тъга. Веднага след това тя измърмори, сякаш отправяше въпроса към себе си:

— Но ние наистина ли се обичаме? — И погледна мъжа си, за да види каква ще му бъде реакцията.

— Слушай — каза й той, — оправдано е Паола да задава тези въпроси. Но ти да ме питаш дали се обичаме след всичко, което се случи, ми се струва прекалено.

Елзе обаче възропта:

— Я ми кажи, ти да не искаш да разиграваме комедия само заради детето? И ще трябва да живеем заедно не защото нещо е останало между нас, а защото обстоятелствата го налагат.

Без да се обръща към нея, той отвърна:

— Много добре обрисува положението.

— И мислиш, че като се преструваме, дъщеря ти ще бъде доволна, така ли? И смяташ, че тя няма да се досети, че симулираме близост по принуда.

Те се разхождаха по пустия коридор. Наоколо цареше стерилна тишина, която навяваше страх. Инспекторът се почеса по челото и изрази своето мнение:

— Нашата най-голяма грижа засега е да помогнем на детето да се оправи. Ще направя всичко възможно, за да постигнем това. Ако трябва да се преструвам, ще се преструвам, ако трябва да играя някаква роля, ще играя ролята на влюбен съпруг. Това ми изглежда мъдро и необходимо решение.

Елзе беше потресена. Само успя да промълви:

— А когато Паола оздравее?

— Ще поговорим откровено с нея, ще й кажем истината, без да правим трагедия от това.

Гърлото на Елзе се сви. Тя направи един опит да открехне някаква вратичка.

— Бяхме говорили, че ще опитаме да започнем отново, може би тук, сами. Щом детето ни иска да бъдем заедно, защо да не можем да се сближим?

Но Корадо разсея и последната й надежда.

— Няма какво да започваме.

Настъпи потискаща тишина. После Елзе простена:

— И ти ще ме захвърлиш просто така?

— Но, Елзе, помисли малко: ние двамата с теб изпитваме един към друг някаква злоба, угризения. И дори и да се опитваме да премълчаваме някои неща, малко трябва, за да се появят отново и да нараснат. И в края на краищата пак ще се настървим един към друг.

— Всъщност ти отказваш дори да опитаме само защото предполагаш, че утре ще съжаляваме за това. Откъде си сигурен, че ще стане така?

Катани изгуби търпение:

— Набий си го в главата — повиши той глас, — нашият брак е мъртъв и погребан. Свършено е, разбра ли?

Зад тях се чу отчаяният вик на Паола.

— Неее!

Тя беше излязла от кабинета на психиатъра и приближавайки се до родителите си, бе дочула последните думи от разговора, които я ужасиха.

— Неее! — продължаваше да крещи тя, хукна по коридора, изскочи навън и се затича през тревата в парка.

Баща й я последва.

— Почакай, ще ти обясня всичко!

Настигна я, опита се да я задържи, но тя се дърпаше и надаваше истерични крясъци. Очите й щяха да изхвръкнат от орбитите, лицето й бе посиняло.

Той се опита да я прегърне, но тя се изплъзна като змиорка и закрещя със сподавен глас:

— Не ме докосвай! Не ми снемай дрехите. Остави ми дрехите.

Отново изпитваше ужас от баща си. Пак го вземаше за мъжа, който я бе изнасилил. Това бе ужасен рецидив. Лекарят й даде успокоителни лекарства. После извика родителите й и се опита да ги утеши.

— Тези кризи ще се повтарят — каза той със спокойната си швейцарска решителност. — Няма нужда да изпадате в отчаяние. Сега вие бяхте причината за поредната криза, но следващия път нещо друго ще възвърне кошмара от преживяното насилие. Не може да се каже още кога детето ще има отново нормални реакции.

Той се върна при Паола, която се бе успокоила. Очите й трескаво блестяха под въздействието на медикаментите.

— Слушай ме сега — каза й лекарят, — майка ти иска да говори с теб. Каза, че трябва да ти обясни нещо. Искаш ли да я видиш?

Паола не отговори. Затвори очи. Лекарят погали челото й.

— Добре — каза той. — Днес не желаеш. Ще кажа на майка ти, че ще я изслушаш утре. А сега си почивай.

През нощта Паола се събуди. Очите й бяха притворени. Стана от леглото, прегърна мечето, което баща й беше купил на магистралата, и излезе.

Дълго вървя по коридора. Отвори вратата и пред очите й се появи Женева, цялата окъпана в светлини. На другата сутрин градинарят на клиниката откри нещо ужасно: в езерцето в парка плаваше тялото на момиченце. До нея във водата се люшкаше мече, което се доближаваше до струята на фонтана и се връщаше обратно, отблъсквано от течението.