Господин Свещаров
Биология за всички (23)

Атаки срещу имунологичната теория на Бърнет

Австралийският изследовател Ф. Бърнет получи в началото на 60-те години от нашия век Нобелова награда за създадената от него стройна и стабилна имунологична теория. Но ето че няколко години след като Х. Темин (вече също лауреат на Нобелова награда!) успя да „разклати“ устоите на централната догма на молекулната биология^[1], през 1974 г. друг австралийски учен — биологът А. Кънингхям — подложи на сериозна критика и съмнение някои постулати от имунологичната теория на именития си сънародник. Най-напред Кънингхям изказа съмнение в истинността на централната догма на имунологичната теория на Бърнет, която гласи „цялото огромно разнообразие от антитела, което организмът може да произведе при контакт с чужди белтъци-антигени е предварително генетично предопределено“. Това означава, че е достатъчно една защитна клетка да влезе в допир с чужд антиген, за да започне моментално бурно размножаване на нейни потомци, които произвеждат само необходимите за случая антитела, но никога някакви други.

При провеждане на опит ин витро (извън организма) с миши червени кръвни клетки опонентът на Бърнет е констатирал, че на 30 клетъчни деления с една и съща имунна специфичност едно е давало поколение с нова специфичност, което ще рече, че се е раждал нов имунен клон. Разбира се, резултатите от опитите на Кънингхям ще бъдат подложени на най-щателни изследвания и анализ, а опитът му вече се повтаря вероятно в хиляди имунологични лаборатории по света, за да се докаже или отхвърли правотата му. Ако Кънингхям се окаже прав, то в имунологичните познания на специалистите трябва да се внесе поврат в смисъл, че съдбата на имунните клетки не е предопределена и че генетичната система на лимфоцитите може бързо и лесно да реагира при промяна на условията в обкръжаващата ги среда.

През 1975 г. Кънингхям подложи на атака още един постулат в теорията на Бърнет — този за имунната толерантност. Според постулата, „ако в организма се появи лимфоцит, способен да изработва антитела срещу тъкани от собствения си организъм, то този лимфоцит или веднага бива унищожаван от излишъка на антигени в собствения му организъм, или загубва способността си да изработва антитела и се превръща в неактивен, толерантен“. Въз основа на редица опити Кънингхям твърди, че имунната толерантност е активен, а не пасивен процес. Според него имунната система е готова всеки момент да се „нахвърли“ върху собствените си антигени. За да не възникне такава свръхопасна ситуация, се „грижи“ тимусната жлеза, където специализирани клетки-депресори въздържат самоубийствения имунен отговор спрямо собствените тъкани.

Ясно е, че в тази толкова важна за човечеството научна област вече има сериозни постижения и че всяко следващо откритие придобива особено значение. Вярно е и това, че предстоят още твърде много научни дирения, свързани с доизясняването на такива въпроси, като каква е химичната структура на антителата, къде е мястото на образуването им, как точно става свързването им с антигените, кои части от молекулата им представляват техните „сетива“, с които определят дали белтъчното тяло е враг или е свое и много други. Заставайки в редиците на оптимистите, нека изкажем увереността, че няма да минат много години и биолозите и медиците ще започнат да управляват имунната система на организма във възможно най-благоприятната за него посока. Тогава специалистите съзнателно и активно могат да ръководят процесите за свързване на антителата, като ги отклоняват от присадения чужд орган или ги активират за разпознаването и реагирането им срещу раковите тъкани. Когато настъпи това време, за лекарите няма да има нелечими болести, а продължителността на човешкия живот може би ще бъде чувствително увеличена. Ние вече имаме всички основания да се надяваме, че имунната система може и трябва да се превърне в универсално „лекарство“ срещу всички болести.