Михаил Садовяну
Секирата (9)

IX

Не познаваха селото. Вървяха по главната улица и въртяха глава ту наляво, ту надясно. Сиви пориви вятър и сняг идеха насреща им и ги шибаха по очите.

Внезапно виелицата отмина и слънцето блесна отново на синьото небе. Пред тях улицата зави остро и те сякаш попаднаха в друг свят. Видяха на един мегдан да се трупат хора и да се блъскат; тия, които бяха отзад, се мъчеха да минат напред. Някой говореше високо от пруста на една къща. Хората се размърдаха и отвориха път на един дребен, мургав човек с голяма глава. Изглеждаше да е човек на властта. Облечен беше в шуба с яка от видра, а на главата си имаше остър астраганен калпак. Той вдигна глава и загледа подир отминаващата виелица, която летеше към запад.

Към това кръстовище по друг път идваха хора. Двама стражари с пушки на рамо вървяха малко по-напред и блъскаха в гърба двама души, облечени по градски, ала доста окъсани. Ръкавите на балтоните им бяха твърде къси. Те не изглеждаха засегнати от унизителното си положение.

Човекът с острия астраганен калпак и яка от видра се смръщи. Спря се и дочака стражарите да доведат двамата чак пред краката му. Той стоеше нависоко, а стражарите се спряха по-ниско.

Вятърът беше съвсем утихнал. Слънцето грееше някак по детоки весело. Никой от хората, които бяха там, не се беше учудил на бурята. Всички, както и Витория, и Георгица, се учудваха на двамата странници.

— Какво ли са сторили? — запита загрижено жената едного от планинците.

— Не зная. Сега ще ги съдят и ще разберем.

— Ами кой е този, мъничкият наперен господин?

— Важен човек. Господин помощник-префектът.

— Виждам, че е събрал народ подире си.

— Събра. Имаше събрание у кмета, да съобщи на хората заповедите на властта. Ще има в Пятра избори за депутати.

Витория не разбираше тези работи. Нея повече я интересуваха двамата дрипльовци. Подпря се на седлото и се подигна на пръсти, за да вижда по-добре.

Господин помощник-префектът попита сърдито. Говореше високо и сопнато:

— Какви са тия типове?

Единият от стражарите обясни. Намерили ги в кръчмата сред селяните с някаква игра, някаква мушама, боядисана в различни цветове и с числа. Постилали я на масата и карали селяните да залагат пари и да хвърлят заровете. Ако улучели числата, плащали им; ако не улучели, прибирали парите на хората и ги пъхали в джобовете си.

— Аха, от тия ли сте ми били? — впери очи в тях помощник-префектът.

— Господин помощник-префект — почна да се оправдава единият от тях, високият, като ръкомахаше, а другият го гледаше покорно, вдигнал към него глава. — Господин помощник-префект, моля да благоволите да ме изслушате и ще видите, че в цялата тая работа няма нищо непочтено. Това е само една игра на късмет. Аз ви познавам, господин помощник-префект. Вие сте господин помощник-префектът Анастасе Балмез. Зная ви като справедлив човек. Ще се съгласите и вие, че можем да печелим, но можем и да губим. И наистина понякога губим, както стана в Хангу. Това е сделка като всяка друга сделка.

— Как? И в Хангу ли сте били? — учуди се с тънък глас помощник-префектът Балмез, като вдигна високо глава. — Аз събирам хората за техен интерес, за тяхно добро, а вие идвате, от друга страна, да ги мамите с вашите лъжи?

— Може ли такова нещо, господин помощник-префект! Ние никого не лъжем. Та ние имаме работа със зрели хора. Обясняваме им и не ги караме непременно да залагат. На когото му харесва, залага. Можем ли да ги спрем?

— Знам ви аз какви сте. Я ми кажете първо каква е тази ваша игра?

— Със зарове е, господин помощник-префект, и с печеливши числа. Комуто харесва играта, залага един лей. Ако печели, плащам му седем.

— Добра сделка наистина. Я да вдигнат ръка тези, които са спечелили. Виждам, че никои не вдига ръка. Сега моля ви да благоволят, както казва този търговец, да вдигнат ръка тези, които са загубили. Толкова ли много сте тия, дето сте загубили? Както виждам, всички сте загубили.

Хората се смееха и ръкомахаха. Имаха поне едно забавление за изгубените си пари.

Представителят на властта доби по-строг вид.

— А сега вие, почтени търговци на пари, покажете ми документите си. Да видя аз кои сте и откъде идете?

Единият от стражарите докладва почтително:

— Разрешете да доложа, господин помощник-префект. Аз ги разпитах вече. Нямат никакъв документ.

— От Галац сме. Аз се казвам Спиру Георгиу, а моят другар Янку Некулау.

— А, от Галац сте. Значи, познавате планинците от пристанището, когато идват там със саловете. Затъжили сте се за тях и сте дошли тук да ги търсите. Покажете ми разрешението си за тая игра на късмет.

— Нямаме.

— Тогава — кресна помощник-префектът и сякаш изведнъж стана по-висок — водете ги от участък на участък, докато стигнете в префектурата. Но първо ще оставите тук парите, които сте измъкнали от хората. Ще се предадат с протокол на кмета.

— Защо му са на кмета? — обади се някой.

— За да ги върне на ощетените.

— Че отде ще се знае кой е загубил и колко е загубил?

Хората пак го удариха на забавление. Забавляваше се и Витория. И на нея и се искаше да си опита късмета, да сложи един лей и да спечели седем. Виждаше, че и на Георгица му е мъчно, задето ги поведоха под конвой.

А по въпроса за какво ще бъдат употребени парите, селяните се разделиха на лагери. Едните ги искаха за буре вино, другите — за църквата. Помощник-префектът слезе точно пред Витория и Георгица. Макар да не беше чак толкова голям човек, планинката се смути от погледа му. Дори забрави да се дръпне от пътя му.

— А вие какво искате? — попита я той.

— И аз нямам документи — отвърна тя объркана.

— Какви документи? Какви документи? Не ми трябват никакви документи. Не виждам ли аз, че си жена на овчар откъм Таркъу.

— Тъй е — потвърди Витория усмихната.

— А този момък син ли ти е?

— Син ми е.

— Не се бави тук. Яхвай коня и си върви в къщи, че мъжът ти те чака.

— Не си отивам в къщи, господине. Отивам в Дорна.

— Много добре. Може би отиваш да събираш борчовете за стоката. Пролет идва и имате нужда от пари. Върви по живо, по здраво.

Планинката сметна, че трябва да обясни нещо.

— Аз съм жената на Некифор Липан.

Помощник-префектът сви рамене. Не го познавал. И сред селяните, които се бяха насъбрали и слушаха, никой не показа с нищо, че познава Некифор. Така е, далеч беше техният край и тук тя беше непозната. Но все пак имаше една полза: това, че този мъничък мъж мисли, че отива за пари. Добре ще е така да казва на всички отсега нататък, за да не изкушат парите и някой лош човек, като си помисли обратното.

— Харесва ми — каза тя и пак се усмихна — как режеш и проумяваш всичко.

— Че аз цял живот живея между планинци — каза със задоволство Анастасе Балмез. — Познавам ги, както познавам жена си.

Витория видя, че неколцина зад гърба на помощник-префекта се поусмихнаха под мустак. След като той отмина важно, чу да шушукат и се засмя и тя.

— Ако ни познава така, значи, твърде не ни познава.

От планината пак долетя виелица, тоя път по-силна, с едри меки снежни парцали. Хората се развикаха и се разбягаха. Витория се подслони с конете под първия заслон, който и попадна — един одимен навес, — и зачака да премине и тая вълна. Но този път виелицата не стихваше. Слънцето сякаш беше потънало в друг свят. Снегът шибаше и сякаш се беше свечерило.

— Мислех, че ще можем да продължим — каза Георгица. — Сега пак ще трябва да търсим къде да нощуваме.

— Ще потърсим и ще намерим — отвърна жената. — Аз все се надявам да светне. Ти не знаеш ли, че Докия^[1] си изтърсва кожусите и после ги простира на слънце?

— Коя Докия? — обади се някой сопнато.

Един човек с дълъг рунтав кожух, чиито влакна бяха повиснали от влагата, изникна от виелицата и влезе под навеса. С черните си кокалести ръце смъкна калпака от главата си и го изтърси от водата. Беше побелял старец с четинести вежди. Сумтеше силно. Жената веднага разбра, че е пиян.

— Коя Докия? — кипна той отново, наведе се леко и се изправи рязко.

— Баба Докия… — захили се Георгица.

— Коя баба Докия? Оная от планината или тая, дето е къщи?

Витория се намеси:

— Не се сърди, дядо. Ние твоята баба нито сме я виждали, нито я познаваме.

— Докия й е името.

— Да ти е жива и здрава.

— Да ми е! А вие какво дирите тук? Влизате току-тъй с конете си. Хубава работа! Нито мене питате, нито на бабата ми се обаждате да излезе.

— Ще си отидем, не се ядосвай. Ние сме другоселци.

— Е, не може тъй, невясто. Тръгнала си от Таркъу за Дорна, пък дори конете ти не са в ред. Че как да не се ядосвам? Трябваше да почукаш на портата и да повикаш бабата ми да ти отвори. Да отвори обора, да прибере конете и да им даде сено да хапнат. Да си внесете вътре дисагите и да си починете. Да ви дам парче сух хляб и чаша вода. Зер това имаме, това ще ви дам, ама да не стоите тук на завет до дувара ми, че е резил за мене. А конете трябва отново да подковете. Аз съм желенар и налбантин. А чак утре сутринта мога да им слонови подкови. Днес е света неделя. Бях на черква; после се поотбих в кръчмата. Къде е бабата ми? Хей, бабо Докия!

И почна да чука на вратнята.

— Щом съм ядосан, ядосан съм, и туйто, на вас какво ви става?

Баба Докия се показа на прага по вълненик и везана риза.

— Защо хлопаш, старче?

— За да отвориш.

— Че портата кога е заключена? Бутни и влез. Виждам, че водиш людски хора.

— Водя я! Да не те е яд?

— Защо да ме е яд? Каня ги от все сърце да останат у нас да нощуват.

— Утре заран ще им подкова конете.

— Ще ги подковеш, ама доведи сега хората вътре. Не ги дръж вън. Бутни портата и вкарай конете в дама. Докато им внесеш вързопите в къщи, аз ще сложа да варя мамалигата.

— Тъй ще сторя, ала да знаеш, че съм ядосан.

Витория се осмели и го попита с меден глас:

— Как ти е името, дядо?

— Прикоп.

— Дядо Прикоп, колкото и да си сърдит, аз ще ти кажа, че бабата ти на младини е била хубава жена.

— Вярно е, хубава беше, ала и много ядове съм брал с нея. Затуй съм ядосан аз и сега и не ми минава ядът. Само да не сте посмели да кажете, че не е тъй, както аз казвам. Ще останете, ще хапнете и ще пийнете с мене и с бабата ми. Утре заран ще ви подкова конете.

Какво й хрумна на Липановата жена да запита ковача за някои неща, докато нареждаха дисагите си до оджака?

Той си беше съблякъл кожуха и ги беше накарал да си съблекат и те дебелите дрехи. Настани ги на столчета край огъня и им наля ракия в зелени чашки.

— Дядо Прикоп, не си ли подковавал и друг път коне на хора откъм Таркъу?

— Подковавал съм.

— Ами не се ли е отбивал в твоята налбантница тази есен един човек с черен кон? Бяла дамга на челото си имаше конят.

— Отбивал се е, отбивал се е.

— Ами сещаш ли се как беше облечен този човек?

— Сещам се. Беше с пепеляв калпак, пък кожухът му беше на клинове от черна овца, къс до коленете. Обут беше с дебели ботуши.

— Тоз човек, дядо Прикоп, е бил моят стопанин.

— Хм! — рече дядо Прикоп. — Щом е твоят стопанин, тогава мога да ти кажа, че е чудо човек. Не ми хареса само дето тръгна нощя на път. Искаше ми се да се почерпя с него, както с вас. С хората от нашето село не се черпя аз, ала ми е драго да се почерпя с чужди, че те са пътници, имат си ядове; хубаво е да седнеш с тях, да ги поканиш да изпият сладко чаша вино и да им кажеш някоя добра дума. Ама този човек казваше, че щял да тръгне през нощта, зер му харесвало да върви по месечина. Не искал да знае, че имало злосторници; имал бил за тях в дисагите си пълни пищови. Тръгна и по едно време си засвири да не му е досадно.

— Той е бил — промълви планинката и капна на земята няколко капки ракия, преди да пие.