Михаил Садовяну
Секирата (5)

V

Когато наближиха зимните празници, Георгица остави овцете в кошарите край река Жижия на грижата на стария кехая Алекса и се прибра у дома си. Некифор Липан не беше ходил там, както правеше всяка година по въведения от него ред, а момчето беше изпълнило поръката на майка си от писмото, съставено от отец Данила.

Витория го посрещна много радостно и го целуна по двете страни; после отиде в друга стая и се затвори там да се наплаче самичка. Ала веднага се сети, че синът й иде от дълъг път, че е уморен и най-вече гладен. Върна се при него, като носеше пресен хляб и кошче пушени пъстърви. Прати Митря да донесе от кръчмата на Йордан малко от хубавата ракия и накара Георгица да й разкаже всичко.

— Влез изотзад! — викна тя подир аргатина.

Върна се, седна на крайчеца на одъра и се приготви да слуша.

Георгица имаше гъсти хубави вежди и нейните очи. Не беше много приказлив, но можа доста добре да разкаже какво беше оставил и какво беше видял. Имаше нов кемер и му беше драго да разкопчае везаното си кожухче, докато говори, и да пъхне ръце в кемера. Усмихваше се хубаво като момиче, мустачките му едва бяха наболи. Витория седеше от другата страна на софрата и му се радваше. Минодора се беше сгушила на ниско столче, готова да скочи, колкото пъти потрябва нещо. Вън се виждаше леко заснежената гора под синьото небе и слънцето, от което снегът се топеше.

— Добре ли е всичко там?

— Всичко. Намерихме висок и жилав камъш. Изплетохме кошари да издържат три години. Изкопахме и землянки. Оправих всички с парите. Там още няма зима и овцете намират трева из мочурищата. Някои от стопаните на местата вдигнаха врява, но бай Алекса, кехаята, знаеше как да им отвърне, зер той е ходил много и за петдесет и пети път отива на Жижия и на Прут. После преброихме овцете и бай Алекса ги отбеляза на рабоша, а аз ги записах в тефтера. Бай Алекса ми се смя. Казваше, че за пръв път виждал овце да се записват в тефтер.

Минодора се обади от мястото си.

— Какви са хората там?

— Хора като всички хора — засмя се момъкът.

— Хора̀ стават ли?

— Стават. После се качих на влака и пътувахме, пътувахме, докато стигнахме Пятра.

Жените знаеха нещо смътно за влака. Не посмяха да искат да им обясни.

Замълчаха. Един страшен въпрос се беше изправил помежду им.

Витория почака да отмине вълната, която я задушаваше, и каза тихо, като погледна светлината навън:

— Нямам още никаква вест от баща ти.

Георгица остави полека лъжицата до паницата и бутна настрана хляба, изпечен нарочно за него. Загледа се и той през прозореца. Криволичещата пътека беше пуста.

— Какво може да е, не разбирам — продължи майката. — Посъветвах се с попа, платих му да чете молитви. Ще почакам още малко да видя какво е решил господ. Мисля и тъй, и инак, премислям, ала един сън ме гризе и ме съсипва. Ще видя какво ще стане, докато изтримиря дванадесетте петъка. Нали сме сами тук, без роднини, ще трябва тебе да пратя, като мъж, да потърсиш баща си и да го намериш.

— Ще отида — рече Георгица колебливо. — Може нещо да му се е случило.

— Какво може да му се е случило — отвърна поривисто майка му. — Не вярвам някоя жена да му е направила магия, както казва баба Маранда. Разбрах сега, че демонът, дето е у нея, ако то има, е глупав. Или е глупав, или няма никаква сила, затуй я държи тъй окаяна и сиромахкиня. Ако имаше сила да узнае къде е, щеше да може и да го върне. Нямаше да трябва да прави, както ме съветва тя, магии и знаци по восъчни човечета, да им пробожда очите и сърцето, та боденето да стигнело очите и сърцето на онази. Моят сън е по-лош знак. Право казваш ти: случило му се е нещо, за което ме е страх да помисля. По-добре да е тъй, както казва бабата, отколкото туй, което показва моят сън.

— Какво казва баба Маранда и за какви магии става дума? — запита момчето много учудено и зачака с полуотворени уста.

— Както не знаеш, сине, тези неща, тъй ядовете и болестите тебе да не знаят. Приказвам и аз, като че съм сама. Мисля, че и другите ги знаят. Зер и деня, и нощя само за туй мисля. Трябва да отидеш да търсиш баща си, друго няма какво да знаеш.

— Ще отида, щом казваш, ала добре ще е да ми кажеш къде и как, за да знам какво да правя.

Витория премигна и го загледа. Видя, че е стеснителен и колеблив, а тя мислеше за толкова неща, изпълнена беше с толкова решителност и болка. Въздъхна ядосано и почна да прибира масата с отсечени движения. Минодора понечи да й помогне, но тя я бутна с лакът настрана. Георгица се прекръсти пред иконите и благодари на бога за софрата, после излезе из село да се срещне с приятели и да научи новини за момите, с които се имаше. Майка му го сподири с поглед далече по уличката, след това седна до оджака, стисна глава с опрени на коленете лакти и потъна в мисли, както правеше напоследък.

Съмнението, което се бе промъкнало в душата й, в съзнанието й, беше като вечно буден червей.

Постепенно се откъсна от всичко наоколо и потъна в себе си. Разбираше, че трябва да се откаже от надеждата да й помогне единственият мъж в къщата им. Това беше голямо огорчение за нея. Може би той се осланяше на нея. Все пак ще намери начин тя да помогне с ума си, а той с мишците си. Цялото й същество се съсредоточаваше върху тая тъма, от която трябваше да бликне светлината. Това беше, както се казва, едни проблем — дума и понятие, съвършено непознати за една жена от планината.

Времето спря. Все пак тя го отмерваше с тримиренето на петъците, през които се мотаеше насам-натам, без да яде, без да пие вода, без да продумва дума, дръпнала черната забрадка върху устата си. Празниците и веселбите през дългите зимни нощи и наедряването на деня за пръв път й бяха чужди и далечни. Беше се отказала от новогодишните пожелания и песни, от игрите и хората, от обичаите и от всичката врява и веселие в тоя планински кът.

Отдалечени от хората на низината, поколения след поколения през стотици и стотици години се бяха радвали на нарастването на деня и почването на новата година. Всичко си вървеше като по времето на Буребиста, древния цар; сменяли са се владетели, променяли са се езиците, но навиците на човека и на природата са си останали; тъй че редно беше и нейните деца да вземат полагаемото им се от живота. Ала тя се смяташе мъртва, както смяташе мъртъв и мъжа си, който не беше при нея. Едва сега разбираше, че любовта й се е запазила такава, каквато беше на младини. Би трябвало да се срамува, защото има големи деца; но тя признаваше това само пред себе си, пред нощите и пред щурците в оджака.

Когато на Богоявление отец Даниил Милиеш благослови кладенците, изворите и всички води, гората на Магура беше цялата заскрежена. Небесният свод зеленееше, урвите бяха пълни с преспи, пътищата към река Бистрица затворени. Но беше седмият петък от Виториното тримирене и тя реши в своето усамотение да направи едно пътуване до Пятра, до манастира „Бистрица“.

— Хората казват, че щом по Богоявление има скреж, годината ще бъде берекетлия — каза Георгица, когато се връщаха от църква.

— Тъй казват — отвърна майка му, — ала за нас няма вече нито радост, нито берекет.

Очите на момъка се натъжиха. Тази година всичките веселби му бяха отровени.

— Пригответе с Митря шейната — продължи Витория. — Напълни я със сено, сложи и един чувал ечемик за конете. Утре сутринта ще тръгнем за Пятра.

— Ще можем ли по това време, мале?

— Ще се опитаме; който не се опитва, не сполучва.

— И това е вярно — отвърна момчето натъжено, защото нямаше да отиде на хорото на другия ден.

— На хорото ще отиде сестра ти — продължи жената, като го гледаше с крайчеца на окото си. — Ще каже тя на момите по някоя добра дума за тебе, а ние ще си гледаме работата.

„Тази мойта майка трябва да е магьосница; познава какво мислиш“… — разсъждаваше много учуден Георгица.

Щом стигнаха в къщи, отиде намръщен в обора и отдели двете пъстри кончета, които си подхождаха във впряг. Даде им ечемик в една копаня и очисти опашките и гривите им от бодилите. После блъсна с крак шейната и я избута от отвора на плевника. Приготви всичко сам, без Митря, за да се отърве от една грижа, като си мислеше колко свободен беше в планината като дете и колко хубави неща бяха в негова власт. Потокът и вировете, пътеките към къпинака и по-нагоре, към боровинките, и приказките, които слушаше вечер в егрека, когато пламъците на огъня осветяваха края на гората, всичко беше негово, когато обикаляше на воля подир стадата на овчарите; знаеше да вика на свечеряване лещарките и сръндаците. Всичко това му напомняше сега сеното, в чийто дъх преминаха летата на детинството му. И всичко се разпиля, както се разпилява сега в студа дъхът на сеното. Сега вече се впряга в живота с тежки грижи. Изглежда, че баща му Некифор е паднал нейде и е загинал или пък хайдуци са го убили. Премного е още млад за такива тежки грижи около стопанството им. И как се е променила майка му! Гледа все сърдито, все е настръхнала, готова да се кара.

Когато влезе в къщи, Витория вдигна глава от огнището.

— Не гледай тъй начумерено, Георгица. Слънцето отсега нататък започва да изгрява за теб.

„Какво ли иска да каже?“ — запита се той, без да й отвърне.

— Аз чета в тебе, макар да не зная четмо и писмо. Трябва да разбереш, че е свършено вече с игрите. Отсега нататък трябва да покажеш, че си мъж. Аз нямам помощ от другиго, имам нужда от твоите мишци.

В гласа на майка му трептяха сълзи. Домъчня му малко за нея, ала не можеше да измисли нито една утешителна дума.

На другия ден, събота, тръгнаха по изгрев, загърнати в кожуси. Времето беше тихо и меко, ала пътят беше мъчен, защото още нямаше добри пъртини. Конете се бореха усърдно. По едно време Георгица хвърли кожуха и измъкна изпод сеното една дървена лопата. Щом почна да се бори с пряспата, изведнъж усети в себе си сила и упоритост и не спря, докато не я надви, като да беше живо същество. Погледна към майка си, видя, че тя се усмихва и разбра, че и е дал отговора, който вчера не можа да измисли. „Жените са по-хитри — каза си той, като хващаше поводите, — но умеят да говорят; мъжете са по-глупави, ала са по-смели и по-упорити.“

Тези думи пак майка му ги беше казала някога.

Едва към пладне стигнаха река Бистрица. Минаха по замръзналата река, пътят към града беше заледен. Отбиха вляво, в манастира. Пристигнаха тъкмо за вечерното богослужение сред запалени свещи и псалмопения. Всички монаси бяха по троновете си с наведени калимавки. Архимандрит Висарион, игуменът, отслужваше вечернята.

Момчето остана назад, за да прибере конете. Витория остави кожуха си до вратата и тръгна пъргаво само по късаче, стъпвайки меко с цървулите си по килима. Спря пред иконостаса и много смирено и набожно се поклони дълбоко пред светците и се прекръсти, опирайки десница до земята. Докато се кръстеше, тя бързо шепнеше мисълта, която я изгаряше. После се приближи до свещниците и запали свещите, които носеше от къщи, увити в бял пош, обточен със златни пулчета, отиде при най-голямата и най-почитаната икона в манастира, пред която най-много искаше да изкаже мъката си. Света Ана я погледна през дима на свещите и планинката коленичи и й целуна ръка. Смирено, със сведено чело, тя й подари поша с една сребърна пара, завързана в единия ъгъл, и каза шепнешком тайната си; каза и съня си и поиска отговор. Предаде се на светицата с цялата си душа, като ранена жертва, и остави сълзите си да капят по поша. После стана и без да вижда никого, отиде до вратата вляво от олтара, скръсти смирено ръце под гърдите си, наведе глава и зачака.

Чу кротък глас. Разбра, че някой я вика. Отвори очи, погледна олтара и видя преподобния Висарион. Веднага коленичи и целуна полите на одеждите му. А старият сух йеромонах с бяла брада положи ръка на главата й.

— Отче, дошла съм да питам нещо и да искам съвет… — пошепна тя.

— Помоли ли се пред света Ана?

— Помолих се.

— Тогава чакай — поръча и архимандритът.

Тя застана неподвижна и зачака.

След като свърши светата служба, йеромонахът й каза да го последва. Изкачиха стълбите към неговите покои, после я остави да почака още в една висока стая с канапета, маси и отбрани украси. „Игуменът е също като богаташ…“ — помисли тя, но не посмя да седне.

Влезе преподобният Висарион. Попита я откъде е. Спомнял си, че я бил виждал в светия манастир с мъжа й.

— Вярно, преподобни отче. Тогава дойдохме с мъжа ми зарад един мор по нашите овце в полето. И света Ана ги спаси. Сега, свети отче, съм дошла за мъжа си, дето загина. Отиде да купува овце. Отиде по Петровден и вече не се върна.

Разправи на отец Висарион всичко с повече думи, отколкото беше необходимо. Старецът я слушаше и кимаше с глава. Уморен беше, спеше му се, ала я слушаше благосклонно.

— Съобщила ли си на властта?

— На коя власт? В наше село няма ни кмет, ни стражар. Оплаках се само на отец Данила. И сега дойдох да преплача на света Ана.

— Добре си сторила, невесто. Да почакаме. Света Ана ще се застъпи за тебе пред престола на небесното царство. А дотогава ти иди при земните власти в Пятра. Иди в полицията и при префекта и им разкажи случилото се, за да разследват.

— Разбирам — отвърна Витория, — и при тях ще ида, ала голямата ми надежда е другаде.