Михаил Садовяну
Секирата (12)

XII

Знакът не беше само един. Почнаха да се явяват и други знаци.

Вратата в дъното, с малко кръгло прозорче на височина на човешки ръст се отвори. На това прозорче няколко пъти се мярнаха едни проницателни очи. Тези очи, заедно с едно кръгло лице и едри разлати гърди и хълбоци, застанаха в сянката. Господин Йоргу Василиу се отдръпна, колкото можа, за да направи място на широките набрани поли на жена си. Планинката веднага разбра, че трябва да бъде предпазлива пред тая толкова бяла и пълна жена, обута с червени вълнени чорапи и чехли с гьонени подметки, които тихо пошляпваха.

— Ти много добре си спомняш всичко… — каза тя на мъжа си, като сядаше на стола. — Не разбирам само как ти е щукнало от ума името на единия от стопаните. Не си ли го записал в тефтера?

— Не. Записал съм само Богза. Знам, че на другия му казват Заека.

— Не е тъй — отвърна домакинята. — Заека е прякорът на Богза, защото от цепнатата устна се виждат горните му зъби, а другият, който всички знаят, се казва Илие Куцуй. Зер не ги познаваме, нали? Не живеят ли те долу в Дой Мери?

— Май че имаш право, жено! — рече мъжът, като се засмя към гостите, възхитен от жена си.

— Много съм благодарна на госпожата за това обяснение — каза Витория толкова смирено, че Георгица много се учуди.

Жената на господин Василиу се намести по-добре на стола и притисна гушите си към гърдите.

— Ти, невясто, май че гониш единия от тези двамата за борчове, нали? Може, защото много се надуха и се разплуха като жаби в гьол. Аз съм нещо рода с жената на Богза. От някое време ми се надува и не е стъпила тука. „Какво става, Иляна — думам й, — да не си забравила пътя към нас и вече не познаваш приятелите си?“ — „Не, ами нямам време, много съм заета.“ Да не пукнеш ли от яд, като я чуеш тъй да ти говори? Нямала била време, а цял ден ту у кметицата, ту у попадията. За овцете от есенес ли ти дължи?

Витория не отговори, гледайки я съсредоточено. После каза бавно и думите й бяха отправени именно към жената на господин Василиу.

— Че ми дължат нещо единият или другият, може да е тъй, ала не знам колко, пък и как ще ми се издължат.

— Че защо? Нали твоят мъж им е продал овцете?

— Няма откъде да зная аз туй.

— Той не ти ли каза?

— Как да ми каже? Могат ли да говорят тези, които ги няма? Аз от тая есен, мила госпожа, все едно, че съм вдовица.

— Оставил ли те е?

— И туй не зная. Само един господ знае.

Жената на кръчмаря я попита шепнешком, като да бяха двете сами:

— Как ти е името?

Планинката й каза и научи веднага името на домакинята.

— Мила Витория — продължи жената на кръчмаря с топъл поверителен глас, — аз трябва да ти кажа какво научих от жената на другия, на Илие Куцуй. И тя, Гафица, е една фудулка и се смята за най-красивата на света, защото мъжът й я само гизди. Може на него да му се вижда красива, ама не е. А той, Куцуй, е един заплеснат. Тя си ги върши, а той не усеща, сякаш го е омагьосала. Повлякла се е с другата, с жената на Богза. Много са си мили и любезни и мед им капе от устата, като си приказват, ама да има колай с една капка вода да се удавят една друга.

— Ами защо, мила госпожа Марийо?

— Защото от рахатлък не знаят какво да правят. Забогатяха изневиделица. Напролет още стотици овце по долината на Прут ще им се обагнят. Богза все пиян ходи с килнат настрана калпак. Когато се върне в къщи от кръчмата пиян-залян, натисне я в едно кьоше и я пердаши.

— Кого, мила госпожа Марино?

— Иляна, кого.

— Ама защо?

— Тъй. Да покаже, че с мъж в сили. Ала тя пет пари не дава. Има си с кого да се весели.

— А другият?

— Куцуй ли? Пие и той, ала по-малко. Той пък се умилква като кученце около жена си Гафица. От нея научих какво казвал Куцуй за овцете. Казвал, че ги купили, той и Богза, от някакъв овцевъдец отдалеко. Броили му на ръка всичките пари и той им оставил всичките овце.

— И какво е станало с планинеца? Върнал ли се е у дома си в Таркъу? Не се е върнал. Болен ли лежи нейде? Не се знае. Да се е заловил с някоя пъстроока от тъдява и с нея да си харчи парите? Може ти да знаеш или някой друг да знае? И такова нещо ли не се е чуло? Добре ще е тогава тях да попитаме, те да ми кажат какво е станало. Да ме упътят накъде да го търся. Може на тях да се е доверил.

— Ще трябва да се явят на разпит и ще видим какво ще отговарят. Май че по туй, което казваш ти, ще видим жените им дали ще могат още да ми се надуват.

Жените разменяха тези думи помежду си доста разпалено. Господин Йоргу Василиу затвори тефтера и изгледа и едната, и другата разтревожено.

— Чакайте бе, брате — намеси се той, — какво мислите вие? Че може ли такова нещо, да подозирате за кой знае какво, а може и за убийство, едни стопани, които всички знаят за добри и на място хора? Имането им е спечелено честно и почтено. Как ще вдигнат ръка да убиват и да ограбват? Туй могат да го сторят само пладнешки хайдуци, а не стопани от Суха.

— Хм! — учуди се жена му и се прекръсти. — Как можеш пък ти да говориш тъй? Кой е споменал за убийство и за грабеж? Опазил ме бог да си помисля такова нещо. Дори и тази невяста не може да допусне. Ала редно е те да дойдат, да обяснят на клетата жена, дето е тръгнала по света като вдовица, да разправят как са купили овцете, да докажат какви пари са дали, да посочат по какъв път и накъде е тръгнал тоя овцевъдец, дето Некифор Липан го викат. Не е ли редно тъй да стане?

— Редно е, редно е. Да отиде да ги пита. Нейно право си е.

— Значи, разбрахме се. Имаме право да разпитваме. Пък аз ще й дам един съвет, тъй ще й река: мила Витория, не отивай сама само със сина си на чуждо място в пущинак като Дой Мери. Може да не ги завариш у дома им. Ако ли пък ги завариш, може да кипнат, че им искаш сметка за такова нещо. Моят мъж казва, че може да са претрепали овцевъда. Може и тебе да претрепят.

Господин Василиу слушаше със зяпнала уста.

— Аз съм казал такова нещо?

— Разбира се, че каза. Дори и да не си казал, аз смятам, че ще е по-добре да пратим едно от нашите аргатчета и да ги повикаме в кметството по важна работа. Ала да им каже, че тази важна работа е в тяхна полза. Там ще бъда и аз. Ти си имаш работа в дюкяна, а пък аз ще отида с тази невяста, да не е сама. Ще й покажа къде е кметството. Нека и тя да има един адвокат и свидетел. Дошла е чак от Таркъу, как ще я оставим сама на чуждо място пред такива гарвани като Богза и Куцуй!

— Защо да са гарвани бе, жена?

— Тъй. Да не искаш сега да кажеш, че не са гарвани? Гарвани са!

— Нека бъдат и гарвани. Само гледайте да не изпуснете някоя дума за подозрението. Човек, който има ум в главата, не може да вярва в такива безумици.

— Какви безумици? Няма ли да могат да повярват на тази невяста, че мъжът й не се е върнал в къщи?

— Дали се е върнал, или не, то си е друг въпрос.

— Тъй ли ти се струва на тебе, че е друг въпрос? Мене пък ми се струва, че няма друг въпрос. Според тебе, значи, да вържем жената и да я заведем в лудницата, защото е луда, тъй ли?

— И това ли съм казал аз? — заоправдава се уплашено господин Василиу.

— Разбира се, че каза. Тъй че пращаме Гицишор да ги повика в кметството. Хубавичко ще ги разпита тази жена и те хубаво ще отговарят.

Докато слабичкото момче, на име Гицишор, с дълъг врат и луничаво лице се загръщаше с абата си и бързаше по пътеката направо през баира, жената на господин Йоргу Василиу покани Витория в стаята си отвъд кръглото прозорче, за да й разправела сума неща за всяка от тия жени фудулки, дето се мислели за нещо голямо и се смятали за най-хубавите в целия край и по-надалеч; да й кажела какво знаела тя и какво е чувала. Колкото и много да имало такива жени и колкото всяка да си имала кусури, най-виновна била жената на Калистрат, защото майка й я родила такава хубава, та мъжът и я биел от време на време и мърморел. Добре, че я биел! Само че нищо не помагало. Единствена кметицата можела да се мери с нея по червисването, че била голяма майсторка. А колкото за магии и баяния нямало друга като жената на псалта. Задържала през една зима някаква унгарка три недели, за да я учи на това вещерство. Планинката слушаше покорно тия стихийни пороища от думи и се съгласяваше във всичко с госпожа Мария. Слушаше с едно ухо и оставяше мисълта си да броди и да наднича на всички страни.

Когато се върна Гицишор, беше по клепално време. Жената на господин Йоргу Василиу веднага го викна при себе си, да й кажел тозчас и накъсо дали Богза и Куцуй са били у дома си.

— У дома си бяха.

— И като чуха, че някой ги вика в кметството, какво казаха?

— Нищо не казаха. Богза се захили, пък Куцуй каза: добре.

— Не те ли разпитваха, не искаха ли да разберат защо?

— Разпитваха ме.

— А ти какво им каза?

— Нищо не им казах, както ми поръчахте.

— Ами Богзовица какво правеше?

— Богзовица ли? Не зная, не погледнах през прозореца.

— И Куцуйовица ли не видя?

— И нея не видях.

— Не казах ли аз. По гости ходят.

— Не, жената на Куцуй си беше в къщи. Чух я, като пее, ама не я видях. И другата си беше в къщи. Чух я да трополи из тавана. Богза ме попита кой е дошъл в хана.

— Ти каза ли му?

— Не му казах.

Ала се разбираше, че е казал. Господарката му го изгледа косо със свити устни и момчето се засрами.

— Кога казаха, че ще дойдат в кметството?

— Дойдоха заедно с мене.

Витория усети сърцето си да тупти от радост. С много приказки и бързане госпожа Мария се обу, после намъкна кацавейката си. Оставиха Георгица да слуша добрите поуки на господин Василиу, а те в това време стигнаха в кметството. Там завариха кмета и секретар-бирника на приказка с двамата стопани. Планинката хвърли бърз и остър поглед през прозореца и влезе кротко подир закрилницата си.

Дебелите високи гласове стихнаха. Цигареният дим се беше вдигнал до тавана. Витория позна Калистрат Богза; позна и другия — дребен и черничък. Кметът и секретар-бирникът, добре охранени и дебели, бяха облечени по градски.

— Ти трябва да си жената на Липан — почна Богза пръв, като се засмя.

Витория гледаше на друга страна, ала го виждаше. Тя кимна потвърдително. Чакаше да види какво още ще кажат.

— Борч някакъв ли си дошла да прибираш? Аз, доколкото знам, платих всичко на Липан. Може Куцуй да е останал да дължи.

— Нищо не му дължа — каза сериозно Куцуй.

Калистрат Богза пак се усмихна злобно:

— Тогава може би си дошла да видиш как живеем в Суха. Благодаря на бога, добре живеем.

Планинката въздъхна:

— Има хора, дето наистина добре живеят и виждам, че са спокойни. Само мене кахърите ме прогониха от къщи.

— Тъй ли? Какви кахъри? Я кажи да видим дали можем с нещо да ти помогнем? Затуй ли ни повика, невясто?

Богза се учуди и загледа леко развеселен секретар-бирника и кмета, които също бяха учудени. Витория замълча и наведе глава. Жената на Йоргу Василиу се намеси:

— Вие, добри хора, не знаете ли, че мъжът на тази невяста още не се е върнал у дома си?

Богза я погледна учудено. Тя му намигна с лявото си око. Той се усмихна само с единия ъгъл на устата си:

— Е, и какво можем да направим за нея, щом мъжът й не се е върнал в къщи?

— Нищо не можете да направите — отвърна кротко Витория, без да вдигне глава. — Мене тревогата ме накара да дойда при приятелите на мъжа ми и да ги попитам: кога са се разделили с Некифор Липан и какво са си казали? Накъде са видели, че тръгва? Може да е казал нещо, от което ще разбера къде да го търся.

Богза пъхна ръка в кемера си и загледа трогнат жената на Липан.

— Какво мога да ти кажа — отвърна той, като вдигна рамене. — Като идвахме от Дорна, по пътя се спогодихме за продажбата на овцете. Броихме му парите. Една част даде Куцуй, ето го тука, другата част дадох аз. Разделихме се. Липан нещо много бързаше.

— Можете ли ми каза къде стана тази спогодба… — въздъхна жената.

— Искаш да ти кажем къде стана ли? Ами по пътя.

— На кое място точно?

— Е, ти май много искаш да знаеш — засмя се Калистрат. — Откъде искаш да зная точно на кое място? Доколкото помня, спряхме на Италианския кръст.

— И накъде тръгна той, след като му платихте?

— Как накъде? Върна се назад. Тръгна да си върви в къщи.

— Не се ядосвай, господин Богза — рече Витория, — аз исках да зная дали не е казал нещо, от което да се вижда, че не мисли да се върне в къщи.

— Не се ядосвам, невясто, макар на мене тези едри дребни питания да не ми харесват. Може да се усъмняваш в нещо, кажи си го направо. Не обикаляй оттук и оттам като пчела, която иска да ужили.

— И таз добра — запротестира планинката, като се кръстеше. — Опазил ме бог от лоша мисъл или усъмнения. Искам само да зная дали сте разбрали нещо от него.

— Нищо не разбрахме — изтърси Богза остатъка от яда си. — Дадохме му парите и той си тръгна.

— При Италианския кръст ли?

— Там. Както ти казах.

— А овцете бяха отишли напред, нали?

— Както всякога.

— Значи, нито овчарин или някой кехая го е виждал оттогава. Можеше нему да каже някоя дума.

Витория въздъхна и продължи да стои все така с наведена глава, забивайки в пода пръчицата, която беше взела от кръчмата.

Тогава жената на господин Йоргу Василиу се намеси някак нехайно. Първо загледа портретите по стените, после намигна пак, показвайки с това още веднъж, че тя не споделя безумието или глупостта на тая чужда жена.

— Не можеш, невясто, да вдигнеш цяла кола приказки от оня, който не знае.

Богза се засмя, наведен над цигарата, която си свиваше, и кимна потвърдително с глава:

— Тъй е.

— Жена може да ти каже повече. Мъжът мълчи. Ала може други, с които мъжът ти се е видял след това, да ти кажат повече. Може да се намерят кръчмари, при които се е спирал на връщане. Може да се намерят такива, дето са били свидетели, когато е станал пазарлъкът и са му броили парите.

Витория вдигна бавно глава. Богза запали цигарата си, смукна и изкара дима през носа си.

— Туй е — заключи той. — Каквото знаех и каквото си спомних, казах ти го. Може Куцуй да знае още нещо.

— Аз не зная нищо повече.

— Ако е имало тогава някой от овчарите, който е видял и чул, можеш да му пишеш и да го попиташ — настоя жената на Василиу пред Витория. — Ако пък е бил някой чужд човек, можеш да отидеш да го разпиташ, само да знаем кой е той.

— Да видим. Ако си спомня, и туй ще и кажа… — съгласи се Калистрат. — Ала аз, невясто, си мисля нещо друго: да не му е омръзнало старото, та е отишъл да дири ново.

— Какво казваш, господин Калистрат?

— Да не си е намерил друга жена — захили се Калистрат.

И другите се усмихнаха.

— И туй може — съгласи се планинката и се усмихна вяло. — Само да не е оная озъбената, с косата.

Богза изпухтя и хвърли цигарата си. Всички замълчаха. Жените се отправиха към вратата.

— Господин Богза — едва промълви Витория, — бъди тъй добър да не се сърдиш, зер си бил приятел на Липан. Аз пак ще намина към вас. Ако си спомниш още нещо, ще ми кажеш.

— Тъй да бъде — отвърна Богза. — Тръгваш ли си?

— Тръгвам си. Що да чиня? Трябва да го търся, че той ми е единствен. Търсих го по главния път, сега ще го търся по пътеките и из урвите. Света Ана от манастира „Бистрица“ ще ме упъти накъдето трябва.

Цялата вечер Георгица слуша наставленията на господин Йоргу Василиу. А жената на Йоргу Василиу и Липановата Витория стояха дълго на приказка в стаичката и крояха как да продължат разследванията. Жената на Василиу показа голямо желание да разбере на самото място, да отидела лично в дома на Богза и в дома на Куцуй, да видела тия красавици и да разберяла кое повече тежи: умът или красотата им. Ако и чрез тях не можело да се разрови сънят на мъжете и приказките им, когато са пияни и под голяма тайна се доверят само на жена си, то тогава господ да дадял просветление в тая тъмна работа. Човек не можел да направи повече от това, което му е по силите.

— Липан имаше една приказка — каза Витория с унесен поглед.

— Каква приказка?

— Никой не може да прескочи сянката си. Та и ние; пък то може да се каже и за другите.

— Много права приказка, много вярна.

Витория затвори очи потресена. В мрака, в който Липан се отдалечаваше, той за пръв път се обърна с лице към нея и заговори ясно само за нея. През нощта насън тя видя същото видение. И друго нещо, което очакваше планинката, се оказа вярно. Вятърът отново задуха, но този път от юг. По съветите и по туй, което бяха решили, майката и синът оставиха тежките си кожуси и част от нещата си в хана на господин Йоргу Василиу и отидоха за няколко дни отвъд планината в Сабаса. Госпожа Мария й напомни за разпитите и обясненията. Но Витория си имаше своя тайна мисъл.

Слънцето пак беше пуснало на воля силата си. Изкачвайки главното лъкатушно шосе към Стънишоара, те чуха бученето на потеклите разтопени ледове. Най-силно ги чуваха, когато минаваха по големите извити каменисти мостове над пропастите.

Слязоха в Сабаса заедно с потеклите по пътя води и отседнаха при други приятели, у господин Тома. Колкото господин Василиу беше дребничък и лис, толкова господин Тома беше едър и власат. А жена му Катрина беше дребничка, ала приказлива, също като госпожа Мария. Веднага казваше всичко, и то под тайна. Тутакси призна пред Витория, че цял живот се е бояла от мъжа си. Макар по-добре и по-хубаво от калугер да знаел наизуст „Александрията“ и „Сънят на света Богородица“ и макар сутрин и вечер да се кръстел смирено пред иконите, господин Тома често побеснявал от гняв и тогава блъскал с глава на всички страни като носорог. Ама не бил лош човек. Веднага му минавало и се сещал, че този ден не бил пил нито една чаша вино.

Докато се хранеше и стоеше на приказка с тези приятели от Сабаса, Витория им разказа какво беше направила, какво е видяла и какво е научила в Суха, от другата страна на планината. Поиска съвет и от тях и изказа една своя голяма молба.

Съветите им — доста много и объркани — изслуша, без да ги чува, потънала в своите мисли. А за молбата, която изказа, господин Тома се показа готов да я придружи из село. Той си облече новото кожухче, приглади с ръце косите си от двете страни, нагласи калпака си, взе иззад вратата тоягата и излезе на улицата, следван от чуждата жена.

Витория беше взела със себе си бялата пръчица, с която се бе мъчила да продупчи пода на кметството в Суха. Носеше я под мишница като нещо потребно, макар да не й служеше за нищо. Тръгнаха по един път, залят от потеклите от размразяването води. Хората стояха затворени в къщиците си под планината и под вятъра и нарядко някой се показваше на пруста и се заглеждаше в минувачите.

— Всички ще излязат от бърлогите си, като се оттекат водите, тъй си е — каза господин Тома. — Стар обичай е за планинеца сега да спи. Най-сладкият сън е през март, туй се знае.

Както вървяха, Витория се спираше пред някоя къща и надничаше над портата.

— Има, има още, не сме стигнали — каза Тома, клатейки глава.

Завиха по уличката, в подножието на една урва. В дъното й се намираше добре уредено стопанство. Щом стигнаха дъсчената ограда, господин Тома почука с тоягата си на портата. Кучетата веднага се обадиха. Витория избърза напред и бутна портичката. Беше измъкнала изпод мишницата си пръчицата, за да се брани. Господин Тома вървеше след нея, изопвайки шия на една и на друга страна, да види какво става.

Три кучета се бяха спуснали със сърдит лай. Най-голямото, което беше в средата, изведнъж се спря; спряха се и другите; после се пръснаха, лаейки встрани. Средното куче стоеше неподвижно като заковано. Беше един сур, рунтав пес с подрязани уши и опашка по обичая на планинските овчари.

Витория пъхна пръчицата под лявата си мишница и протегна дясната си ръка:

— Лупу!

Тя повика кучето с толкова тих глас, че господин Тома едва я чу. И все пак беше го повикала с всичките си вътрешни сили.

Кучето на Липан я позна, приближи се и легна в краката й, като скимтеше тихо и плачеше; вдигна муцуна и близна ръката, която го галеше. Жената беше съвсем отмаляла, но в същото време и, че намери в това животно част от загиналия си мъж.