Михаил Садовяну
Секирата (15)

XV

Господин Анастасе Балмез почна разследването в Суха много ловко и умело, за което с право се гордееше. Покани като осведомители двамата стопани, решен да ги изслуша търпеливо и спокойно.

— Какво мога аз да знам, господин помощник-префект? — отговори доста твърдо, но и малко сърдито човекът с цепнатата устна. — Нищо не мога аз да знам.

— Вярвам ти, господин Богза — успокояваше го помощник-префектът. — Ти си заможен човек. Ползуваш се с добро име. Но аз съм длъжен да те разпитам. Ти си длъжен да ми отговаряш. Защото от Дорна до тук си бил с Некифор Липан. Пътували сте заедно; хранили сте се заедно. Така ли е?

— Тъй е.

— Щом е тъй, моля те да благоволиш да ми кажеш къде се разделихте.

— Нека дойде и Илие Куцуй, да бъде и той тука. Да каже и той. И той беше там.

— И него ще питам, не се безпокой. За мене е важно да зная всичко това, за да мога да проследя убиеца. Допущаш ли, че аз мога да мръдна пръст, без да съм напълно уверен? Аз не съм свикнал да набеждавам никого. Тъй че бъди добър и си спомни кога сте се разделили, за да мога да уловя нишката.

— Коя нишка?

— Да уловя нишката, да намеря следата, да почна с нещо.

— Коя следа? Не ме ядосвайте, господин помощник-префект, защото си имам един бюлюк ядове на главата. За смъртта на този овцевъдец аз не мога да знам нищо. Какво мога да кажа, освен дето аз и Куцуй се разделихме с него, когато стигнахме на върха на Стънишоара. Като видя той колко път има още да бие до река Молдова и после до река Прут, бактиса му и реши да се откаже от това стадо. „Имам — каза — доста овце край Жижия. Дайте ми печалба както и за другите сто овце, платете ми и разноските, дето ги направих, и си вървете по живо по здраво. Да даде господ берекет да видите от тях. Аз си отивам в къщи.“

— Така ли каза?

— Да, точно тъй.

— И дадохте ли му парите?

— Дадохме му ги. Наброихме му каймета по хиляда и по сто.

Жената на убития седеше смирено в един кът на стаята, опряла лакти на коленете си и стиснала челото си с длани.

— Не може да бъде и другояче — обади се тя бавно, без да помръдне. — Стопаните са му броили парите. Другият е стоял настрана и е видял.

— Кой другият? — навъси се Богза.

— Не се меси, невясто. Не обърквай работата.

— Не обърквам. Аз искам да оправя този християнин, който с нищо не е виновен — обърна се усмихната планинката към Богза. — Имало е някой чужд човек, който е видял, когато са броили парите. Трябва да се разбере кой е той и да се намери.

— Казах ти вече, невясто, че е нямало никакъв чужд човек.

— Пък може и да е имало — обади се Богза.

— Не казах ли аз? Трябва да е имало. Ти може да мислиш, че говоря за Куцуй?

Помощник-префектът се ядоса:

— Щом е имало, нека каже този човек. Кой беше? Познаваш ли го?

— Не знам. Може Куцуй да знае.

— Не знае и той. Откъде ще знае? Да речем, че са го пресрещнали разбойници и това е!

— Виждаш ли? Тогава защо току намесваш този свидетел?

— Не го намесвам, господин помощник-префект. Ала ние планинците имаме обичай да правим продажбите със свидетели, не с бележки, писани от господа съдиите. Щом вие казвате, че не е имало свидетел, аз ще си мълча. Ама тогава трябва да има написана разписка. В края на краищата и от такава разписка не е имало нужда, защото господин Богза и господин Куцуй са били приятели на Липан. Затова, добри хора, аз не съм дошла, да знаете, за друго, а да ви поканя за погребението на костите му. Само туй имам аз тука да свърша и после ще си вървя и моля властта тя да дири убиеца. Аз зная, че господин помощник-префектът ще го намери, тъй че откъм тази страна съм спокойна. Вие като добри стопани, ще му дадете обяснения и ще го подпомогнете колкото можете. А на погребението всякак елате.

Помощник-префектът пошибваше нетърпеливо ботуша си с пръчицата, която беше в ръката му. Секретарят до масичката слушаше и не знаеше какво да пише. Витория стана и закопча късачето си. Нея съвсем не я интересуваше разследването.

— Моят човек беше достоен стопанин — заключи тя. — Полага се да му окажете такава чест.

— Добре, може да дойдем — съгласи се колебливо Богза. — Само ако господин помощник-префектът смята, че можем да дойдем.

— Елате всички, с жените си. Много ви се моля да дойдете. Утре ще изпращам мъжа си завинаги. Ще дойде и господин помощник-префектът.

— Аз?

— Да, разбира се. Като че ли там не можете да разговаряте? Там дори господин Богза може и по-добре да си спомни.

Калистрат Богза забърка в кемера си, извади табакера и си сви дебела цигара. Жената хвана дръжката на вратата. Отегчен, помощник-префектът я чакаше да излезе. Той би й заповядал да се махне, но беше човек с изтънчени обноски.

— Имам още нещо да кажа — додаде тъничко жената, — ала нека остане за утре. Ще говорим подир туй.

— Подир кое?

— Подир заравянето на Некифор Липан. Той каза, каквото имаше да казва. Ще те чакам непременно да дойдеш, господин Богза.

— Добре, добре — отвърна стопанинът, като смукваше често-често от дебелата си цигара.

Витория излезе. В съседната стая стояха стражарите. Куцуй беше седнал на един одър и пушеше и той също такава дебела цигара като на Богза.

Планинката се усмихна и се спря:

— Надумали сте се да си правите еднакви цигари, и то в едно и също време — рече тя. — Господин Богза казва за тебе…

— За мене? Какво казва за мене — трепна настръхнал Куцуй.

— Какво казва ли? Че си бил там, когато му броил парите. Ала аз за другиго думах.

— Не разбирам какво думаш, невясто — каза отпаднало стопанинът, сядайки пак на одъра.

— Аз думах на господин помощник-префекта, че трябва да е имало още някой, когато сте броили парите, и той трябва да е убиецът. Ала се доказа, че не е имало друг човек. Тогава някой може да каже, че щом не е имало свидетел, и парите не са броени. А щом не е имало пари, защо ще го убият? Щом не са му били броени парите, защо е щял да се връща? Трябвало е да върви нататък с овцете.

— Как да не са му броени парите? Какви ги хортуваш ти? Нали ти казахме, че му броихме парите, като спряхме горе на планината?

— Знам, господин Куцуй, аз не говоря за това, не се сърди.

— Как да не говориш за това? Тогава какво разправяш?

— Разправям си и аз тъй и се мъча да проумея и разбера, като онез хора, дето нямат какво да правят и се месят в тази наша работа. Вие най-добре от всички знаете как е било и ще кажете. Мъртвецът каза толкоз, колкото трябваше, господин Илие. Всичко, каквото имаше да казва, каза го. Защо ме гледаш тъй? Сега остава и вие да кажете и да се свърши. След туй господин помощник-префектът ще види какво има да прави. Мен надеждата ми е у вас, затова помолих господин Калистрат, моля и тебе, господин Илие, да не забравяте приятеля си. Сега, като го намерихме вече, елате и вие, когато го полагаме във вечното му жилище.

Куцуй я слушаше с внимание и гледаше настрана.

— Какво каза?

— Да дойдеш, господин Илие. И господин Калистрат ще дойде.

— Щом той казва, че ще дойде, и аз съм съгласен.

— Много ми е драго, господин Илие, доведете и жените си. Ще направим и едно малко угощение.

Витория излезе, тропайки ситно. За този случай и в памет на умрелия беше оставила цървулите и се беше обула с хубавите ботушки с лачен нос. Тръгна по изпръхналите пътеки и по най-късия път отиде в кръчмата на господин Йоргу Василиу. Там намери наетата каруца, в която спокойно щеше да се побере и добрата й приятелка госпожа Мария. Витория знаеше, че зад кръглото прозорче ще завари Гафица, повикана набързо от Гицишор.

След като влезе и съблече късачето си, тя седна на един стол и загледа със задоволство госпожа Мария. Обърна се към Гафица и каза, че й било драго, дето я вижда, и че не се надявала да се срещне с нея. Радвала се най-вече, че я вижда, защото можела да й каже какво става в кметството, дето помощник-префектът разпитвал мъжете им. Първо се явил на разпит господин Калистрат, след него и господин Илие. Ала на нея не й харесвало как ги разпитва.

— Как ги разпитва? И какво ги пита? — заинтересува се доста разтревожена Гафица.

— Разпитва ги всякак. Преди да вляза там, видях жената на Богза.

— А, видя ли я? Че какво търси тя там?

— Не зная. Спрях се там малко наблизо и послушах какво говори с едни жени. Едно само искам в живота си, мили мои, приятелките ми да не ме одумват.

— Мене е одумвала. Не може и другояче да бъде.

— Не мога да кажа такова нещо. Аз не правя сплетни. Не вярвам, че всички жени са грозни, сиромахкини или пък глупави; че живеят ту със секретар-бирника, ту със стражаря. Знам, че туй се приказва от завист. И най не мога да разбера как може тъй да се набеждава някой. Господ да ме пази! Аз съм най-кахърната и най-съсипана жена, вдовица съм и съм осиромашала, ала никога няма да посмея да нападна някого, когато виждам, че е свестен човек, заможен и уреден, и обича жена си и я гизди; няма да мога, боже опази, да подхвърля дума, та да се помисли, че се съмнявам в нещо. Затуй поканих господин Илие да заповяда утре в Сабаса на последното изпращане на приятеля му.

Гафица беше тънка, височка жена, със застинало в своята хубост лице, с изписани вити вежди и черни влажни бадемови очи. Вълненикът й беше везан с пулчета, блузата й по новата мода, а обущата й с високи токове. От приятелските топли думи на планинката лицето й поруменя и стана още по-красиво. Усмихна се кисело на коварството на приятелката си и намери много подходящи думи, за да покаже какви жени има на този свят, особено в Дой Мери. Колкото за нападките й, тя била казвала и друг път, че когато човек е невинен, няма от какво да се бои. Илие Куцуй си държал секирата в къщи под иконите. Ходил с нея по света, без да я омърси.

— За мъжа си аз мога да се закълна с ръка на кръста.

— Знам, мила невясто, не слушай ти какво приказват. Аз съм най-пострадала и пак не набеждавам никого. Чакам бог да даде просветление. Той ще си каже думата, когато потрябва.

— Нека я каже — кипна Гафица с пламнали очи. — Който е извършил зло, да бъде наказан. Който се присмива, да се разплаче.

— Знам, знам — успокои я Витория. — Знам, че господин Илие отговаря вярно на помощник-префекта, когато го пита; колкото за туй не се тревожа аз. Каквото да казват тез и онез, аз и Богза съм го претеглила добре и знам каквото знам за него. Засега нямам други знаци, имам само знаците, дето мъртвият изкара на бял свят.

— Да знаеш, бульо Витория, че и други знаци има.

— Знам, знам туй.

— Не знаеш! Ти мислиш, че аз подмятам думи само така. Казвам го от мъка и яд, защото от някое време насам нямам мира от една никаквица.

— Вярвам ти, мила.

Жената на господин Йоргу Василиу се намеси кротко:

— Не й уйдисвай на ума. Ти си бъди такава, каквато си. Туй, което господ ти е дал, не можеш другиму го даде назаем.

Гафица се засмя поласкана. Така беше по-хубава. Планинката и Мария я следяха с очи крадешком и си разменяха погледи. Когато си свършиха работата с нея, пуснаха я да си върви. Очите на Витория веднага се натъжиха и в пълната с килимчета и тъкани пешкири стаичка планинката обърна поглед на изток към иконите. Прекръсти се три пъти и се поклони пред светците. После се обърна към домакинята, която я гледаше с присвити, изпълнени с любопитство очи, и побърза да й разправи не толкова как човекът на властта води разследването, а как онзи човек, който си показва зъбите през разцепената устна, се опъва пред предопределението, което е по-силно от хората.

— Опитва се, мила госпожа Мария, да се скрие зад сламка — обясняваше ожесточено планинката. — Не знае, горкият, че каквото му е писано, е белязано на челото му. Аз погледнах в него и всичко прочетох в душата му. И оня човечец с острия калпак ще си поиграе ден-два с него. И той много добре разбира каква е работата, зер не е нито кьорав, нито прост, ала аз много го молих да поотложи. Трябва по волята божия да излязат наяве всички доказателства против него, та да го видя тогава да се гърчи, както се е гърчил в оная дупка моят мъж. По-леко щеше да ми стане, ако можех и аз да го храсна със секирата на същото място по главата, както той е направил с Некифор. Ала не може. И Георгица, дето е още едно глупаво дете, и него не мога да накарам. Затуй искам да го въртя и пека на шиш, тъй барем да поугася мъката си, дето толкоз време ме души. Само за този човек съм живяла аз, госпожа Марийо, за него съм цъфтяла и съм се радвала. Сега ми остават малко дни, черни дни. Седя и се чудя на едно нещо: отде взех тия сили толкоз нещо да изстрадам и да сторя всичко туй, което сторих? След като го търсих и го намерих, трябваше да седна да го оплаквам. Ала знам аз кой ме подтикваше и ми даваше сили. Сторих всичко и още ще сторя, докато има в мен душа. Кръстосах не знам колко пъти тази планина; не знам колко пъти ходих в Борка; харчих наляво и надясно; размърдах хора и попове; приказвах, мила госпожа Марийо, и по жицата чак в Пятра. Аз бях тука, в кметството на Борка, а оттатък господин префектът. Молих го за моя човек, казах му, дето съм го намерила причукан в една пропаст, да ми даде разрешение да си го заровя в гробищата, да не го оставям на вълците, да го закарам между християните. Та и такъв грях сторих, госпожа Марийо, по жица да говоря. Смяха ми се мъжете, че съм се уплашила, като чух да ми се обажда глас от Пятра. И още много работи свърших. Сега вече му се вижда краят.

Планинката опря чело на рамото на госпожа Мария и заплака с въздишка. После избърса добре с ръкав сълзите си и се приготви да тръгва.

Цялата тая тълпа от хора от този планински край, от Суха, с враждите и приятелствата си, със сплетните и празните си приказки, с тайните си страхове и надеждите си, се натовари на каруци, изкачи планината Стънишоара и отиде при убития, който чакаше до вощеницата последната си утеха.

Господин Тома се беше погрижил да докара празния ковчег в кола с два хубави вола, накичени с борови клонки. По поръка на Витория бяха дошли трима свещеници и трима души с бучуми и четири оплаквачки, които знаеха да плачат и хубаво да припяват, избрани от господин Тома, две от Борка и две от Сабаса. С каруцата на псалта донесоха нещата за подаване. Свещениците бяха дошли със своя зелена бричка. Хората, които носеха хоругвите и кръста, застанаха на брега на урвата; други снеха ковчега в пропастта. Там, запретнала ръкави, Витория вземаше една по една останките на мъжа си, поръсваше ги с вино и ги редеше в чамовия сандък. Мъжете измъкнаха горе доста лекия ковчег, сложиха го в колата, покриха го с едно килимче на черни и червени резки и дадоха знак за тръгване. Този, който водеше воловете, подкара колата и направи знак на другите пред него с хоругвите и кръста да тръгват. На първата почивка свещениците слязоха от бричката, четоха молитви и пяха. Витория ходеше насам-натам и сама се грижеше всичко да се изпълнява както му е редът: помагаше й само една старица, която носеше навитите платна, наречени мостове, които по стар обичай се простират от време на време по пътя. Когато отново тръгнаха, планинците засвириха с бучумите, да се чуе надалеч по долините. След това бучумите замлъкнаха, оплаквачките заплакаха и занареждаха. Витория гледаше и слушаше внимателно. Макар този ден да беше за нея най-тежкият и самата тя да беше облъскана и развълнувана много повече, отколкото всички други, взети заедно, тя се смяташе доволна.

На погребението бяха дошли и хората на властта, и двамата стопани от Дой Мери. Богза вървеше отделно от Куцуй, единият от едната страна на пътя, другият — от другата. Не си говореха, нито се поглеждаха. А когато селяните се изкачиха по сипея с ковчега, сложиха го в колата и вдигнаха капака, Калистрат Богза не можа да се въздържи да не източи врат над главите на другите, за да види останките на мъртвия.

Така се беше сторило на Витория. Ала Калистрат и за миг не бе помислил да се въздържа. Напротив, гореше от трескаво любопитство да види отблизо черепа, защото по него, ако не се познава удар с желязно сечиво, всеки може лесно да повярва, че Липан, пиян, през нощта се е стоварил в пропастта с коня и с товара си.

И жените на двамата стопани вървяха отделно, като от време на време се поглеждаха с омраза. Планинката забелязваше всичко и всичко претегляше в ума си. Но не забравяше и нищо от онова, което трябваше да се прави при обреда, и намираше време и да се приближи до госпожа Мария, и набързо да й пришепне нещо. Георгица не беше там. По нейна поръка, щом тя пристигна, той яхна коня си и слезе в Сабаса, като взе със себе си кучето и товара на баща си.

Вървяха така, докато шествието беше забелязано от наетите хора в долината, които чакаха на камбанарията. Камбаните забиха. Към камбанния звън се присъедини и свирнята на бучумите. Цяло село излезе по прустовете, хората гледаха, засенчили очи с ръка, после на върволици се отправиха към гробището.

Направиха голямо опело, каквото рядко беше ставало в Сабаса. Златистото априлско слънце огряваше косо откритите останки на Липан. Свещениците измолиха от господ мир и покой за душата на неговия раб, после с висок глас изпяха „Вечна му памет“. Витория отиде при госпожа Мария и припряно я помоли да се погрижи тя по-нататък за реда и да не забрави да поиска, когато потрябва, виното за поръсване и черната кокошка, която се хвърля върху гроба. Всичко било в торбата на бабата, която й помагаше, само да ги поискала от нея. Помоли госпожа Мария да й направи това голямо добро, защото тя трябвало да стои до мъжа си сега, когато се разделят вече. Сега щяла да го види за последен път. После щяла да го види чак когато мъртвите възкръснат, при второто пришествие.

После, приближавайки се до ковчега, дръпна назад черната си забрадка, впи пръсти в челото си, сякаш искаше да изтръгне очите си, и изпищя:

— Георгица! Защо ме остави, Георгица!

С такъв глас изпищя, че всички потръпнаха. Падна на колене и опря чело в ръба на ковчега.

Госпожа Мария се спусна, разбутвайки с ръце хората, наведе се, прихвана я под мишниците и я издърпа настрана. Витория се остави да я отведе, след това леко се отскубна, върна се при Липан и пак коленичи.

— Да дойде и синът ми! — извика тя.

Момчето беше наблизо. Приближи се, като закриваше очи с дясната си ръка. Не знаеше какво да каже. Срам го беше да плаче с глас пред мъжете като жена.

Госпожа Мария дръпна пак планинката и хората побързаха да заковат капака на ковчега. Спуснаха го веднага в гроба и се чу трополенето на падащите буци пръст. Витория се върна по-спокойна и хвърли и тя шепа пръст върху мъжа си.

Господин Тома и жена му застанаха при вратата на гробището до Витория да й помагат при раздаването. Подаваха всекиму, който излизаше, четвърт хляб и чашка ракия. Хората казваха обредното „Бог да прости!“, глътваха наведнъж ракията и лапваха хапка хляб да угасят приятното парене в устата си.

Децата се смееха и се гонеха между гробовете. След като раздадоха и коливото, свещениците снеха одеждите си. Трябваше да се изпълни още една малка част от погребалния обред, която не беше от най-леките. Витория забърза към тях да ги покани на угощението в памет на покойника в дома на господин Тома. Там щяха да се съберат и хората на властта заедно с помощник-префекта и стопаните отвъд планината.

Жената на господин Тома бе приготвила всичко, колкото бе могла по-добре. Понеже бяха велики пости, с яденето беше по-трудно. Ала за пиене имаше достатъчно, и то добро питие, което щеше да замести другото. Особено имаше едно вино от низината, от Одобещ, на което господин Тома най-много разчиташе.

Слънцето вече залязваше, когато седнаха на трапезата. Най-сетне мъртвият беше намерил покой. Живите почнаха да ядат постни галушки и зеле, пържено в конопено масло. Свещениците и господин помощник-префектът седяха на почетните места в дъното на стаята. Стопаните от Дон Мери — по към края. Витория седна близо до тях.

След като пийнаха по няколко чашки, заприказваха за световните работи.

— Струва ми се, господин Калистрат — каза планинката, — че май не ядеш.

— А-а, ям, слава богу, и благодаря.

— Ама не пиеш. Полага се да пийнеш за паметта на приятеля си.

— Ами, повече пих, отколкото ядох. Ама си мисля, че живеем далеч и ще си вървим по тъмно.

— Че какво толкова? Да не би да те е страх нощно време? Виждам, че имаш секира.

— Имам.

— Хубава секира. Пийни още една чашка, да видя и аз, че пиеш, пък после пий, колкото ти душа иска. Я ми покажи секирата си. Искам да я видя. И син ми, Георгица, има също такава секира.

Богза се ухили пресилено и подаде секирата. Жената повика сина си, който беше зад нея.

— Георгица, я виж. Май че и твоята секира е такава. Само че твоята е съвсем нова, току-що излязла изпод чука и жарта. Тая е по-стара и много нещо знае.

Смеейки се, Витория подаде секирата на сина си.

Калистрат посегна да си прибере оръжието, но си дръпна ръката. Момъкът разглеждаше внимателно извитото й острие и плоските части.

— Остави я да я разгледа, господин Калистрат — рече планинката. — А ти пийни една чашка от това вино от Одобещ. Ти много хубаво знаеш, че Некифор Липан много обичаше туй вино. Аз смятам — каза тя с променен глас, като се обръщаше и към другите на трапезата, — смятам, господин Калистрат, че моят мъж е вървял сам, когато е изкачвал пътя по Стънишоара и е мислил за овцете си. Може да е мислил и за мене. Не съм била там, ала зная. Липан ми каза, когато прекарах с него толкова нощи в урвата.

— Какво ти каза? — засмя се Богза.

— Каза ми как е станала работата — отвърна планинката, като го гледаше в очите и се усмихваше.

— Не мога да повярвам такова нещо.

— Ще повярваш. Нали си спомняш, господин Калистрат, че Липан водеше със себе си едно куче?

— Спомням си. Лупу му беше името. Пъргаво и храбро куче беше.

— Е, виждаш ли, господин Калистрат? И туй зная аз, че кучето е защитило господаря си, когато е видяло, че е в беда.

— Може да го е защитило.

— Вярваш ли, че и кучето е загинало?

— Не вярвам. Повече мисля, че се е загубило.

— Тъй казвам и аз. Но щом се е загубило, може да се намери.

— Туй е по-мъчно.

— Не е чак толкоз мъчно, господин Калистрат, когато е с волята божия. Хайде пийни още една чашка. Да ти разправя ли какво е станало?

Хората около трапезата замълчаха. Заинтригуван, господин Балмез опря лакти на масата и обърна към жената лявото си ухо, с което чуваше по-добре, като същевременно гледаше с крайчеца на окото си.

Богза усети, че го наблюдават и стана неспокоен.

— Ти знаеш, пък аз не зная — отвърна троснато той. — Щом знаеш, кажи.

— Ще ти кажа, господин Калистрат. Значи, мъжът ми си е мислел за своите работи и за мене и се е изкачвал полека с коня към Кръста на италианците.

Жената замълча.

— Е? — подкани я усмихнат помощник-префектът. — Казвай, защо спря?

— Някой може да каже, че е слизал надолу. Ала аз по-добре зная, че се е изкачвал. И не е бил сам. Кучето е било с него! И наблизо е имало двамина. Единият е пришпорил коня си и е избързал към върха, за да види дали не се задава някой. Другият е водел коня си и е вървял пеш подир Липан. Да знаете, че туй не е станало нощя. По мръкнало е било. Някои хора мислят, че такива работи стават само нощя. Пък аз имам хабер, че туй, което е станало, е станало деня, по залез-слънце. Тоз, който е вървял напред, е направил знак на другия да бъде спокоен, че никой не се вижда, че мястото е безлюдно. Тогава другият е пуснал коня, измъкнал е изпод лявата си мишница секирата и тихичко, нали е бил с цървули, се е приближил по пътечката зад Липан. Ударил го е само веднъж, ама с всичка сила, както когато искаш да разцепиш дънер. Липан само е разперил ръце, не е имал време да извика и се е захлупил върху гривата на коня. Човекът е измъкнал секирата, забил я е в хълбока на коня и го е блъснал в пропастта. Тъкмо тогава кучето се е хвърлило отгоре му и той го е ритнал под муцуната. Конят бил подплашен и когато е бил ударен, се е търколил надолу по сипея. И кучето се е спуснало надолу, ала първо се е спряло и е лаяло яростно. Човекът се е опитал и него да удари със секирата си, ала кучето се е дръпнало и се е свлякло в пропастта подир господаря си. Туй е било. После той е възседнал коня си, настигнал е оня на върха и двамата са си отишли. Никой не ги е видял и никой досега не знае кои са били.

Планинката млъкна, сви устни и загледа госпожа Мария. Жената на господин Василиу, както и всички, които бяха там, стояха като окаменели в очакване. Всички имаха подозрения. Пуснатите думи и подпитванията бяха свършили много работа. Тъй че всички подразбираха за кого се отнася туй, което планинката разправи. Само че повечето не можеха да разберат защо тая другоселка си служи със загадки и подмятания. Ако се съмнява в нещо, да каже; ако подозира някого, да посочи.

Така си мислеше най-много, и то разгневен, Калистрат Богза. Още от самото начало, щом я видя, беше разбрал, че жената на овцевъдеца се е насочила към него. После зачака търпеливо, съмнявайки се, че ще може да се открие едно такова деяние, което не е оставило никаква следа. Мислеше си, че жената ще се лута без полза насам-натам и ще си отиде.

Ала тя не си отиваше. Пущаше думи и лоши сплетни. Подсторваше жената на Куцуй. Тровеше Иляна с омразни думи. Насъскваше хората с какви ли не измислици. Но той не я закачаше. Какво можеше да й стори? Донякъде му беше мъчно за нея, че е вдовица, тръгнала да търси мъжа си.

Много чудно беше как можа да го открие в тая толкова дълбока и затънтена урва? Още по за чудене бяха приказките, които измисляше. И сега и тази история как е бил убит мъжът й.

Прост и глупав ще е, да мисли, че тя е била там и е видяла. Още по-прост и глупав ще е, да вярва, че мъртвият е могъл да говори. На днешно време никой не вярва такова нещо. И все пак тая жена, която го преследва, каза всичко точно както бе станало, стъпка по стъпка. Може ли да е вярно онуй, което разправя Иляна, а и Гафица, когато не беше се още озлобила към нея, че можело да се правят магии и че имало огледала, в които се виждали минали и бъдещи работи? Един мъж не може да вярва такива неща, въпреки че, ако ги няма, няма да се разправят.

В края на краищата нека каже откъде е научила и да каже открито как стои работата. Може би е научила нещо от жената на Куцуй. Никак не е добре да имаш вземане-даване с такива приятели и с такъв подъл другар. Ала и Куцуй не можа да види как стана всичко. И още по-чудновато е, че и той самият не знае добре как е било. Едва сега вижда, че точно така е станало.

Докато в главата му се въртяха тези мисли и като усещаше, че го гледат, Богза изпи на един дъх една подир друга две чаши вино и взе страшно решение. Жената е жена, а мъжът — мъж. Той беше мъж, когото никой до сега не беше оскърбявал.

— Дай секирата — рече той още въздържано, като посегна към Георгица.

— Почакай още малко — възпря го жената — да свършим угощението, както му е редно. Георгица, защо оглеждаш тъй секирата? — попита тя сина си засмяно. — Пише ли нещо на нея?

— Слушай, невясто — изръмжа Богза, — защо ме въртиш и печеш на сухо. Ако имаш нещо за казване, кажи го!

— Не се ядосвай, господин Калистрат. Попитах само момчето дали вижда нещо по секирата.

— Стига! — кресна стопанинът, като скочи на крака и удари с юмрук по масата.

Приборите подскочиха и се разместиха, а гостите се надигнаха уплашени. Не беше добро туй, което ставаше, защото бяха на помен след погребение. Донякъде Богза имаше право.

— Стига! Стига! — крещеше той.

Гласът му изведнъж предрезгавя.

— Стига! За всяко престъпление има наказание. Дори и аз да съм, ще получа наказанието си оттам, откъдето се полага. Ала не съм аз. Какво имаш ти с мене?

— Аз? Нищо нямам с тебе — оправда се планинката, учудена преди всичко от въпроса му.

— Как да нямаш? — изрева Калистрат, като разблъска с ръка паниците и чашите. — Ами кому говориш ти тъй? Какво? Да не си живяла с мене, че да имаш някакво право над мен.

— Георгица — учудено се обърна жената към сина си, — чини ми се, че по секирата има кръв и че този е човекът, който е убил баща ти.

Калистрат се спусна към момъка, за да си вземе оръжието. Куцуй се изпречи пред него и го спря, опирайки в него напрегнато ръце, сякаш поддържаше бряг. Но едрият стопанин се беше разярил. Удари с пестник Куцуй по челото и го повали на земята. Разблъска с лакти и повали и ония, които бяха наблизо. Спусна се с главата напред и с рев към вратата. Витория размаха след него ръцете си като криле. В един миг и тя се намери на прага и извика:

— Георгица, пусни кучето.

На момъка му беше наредено от по-рано какво трябва да прави. Но се оплете в синджира на кучето в плевнята. В светлината на залеза Богза го видя и се стовари отгоре му. Кучето нададе страхотен вой. Спусна се със задавен лай напред. Спусна се още веднъж и скъса синджира. Богза го заобиколи, като се мъчеше с един скок да хване момчето за ръката, в която държеше секирата.

Насърчен от вика на майка си, синът на убития усети да се надига в него сила, по-голяма и по-справедлива, отколкото на убиеца. Посрещна Богза с рамото си и го отблъсна. После му нанесе кратък удар по челото с тъпата страна на секирата. Калистрат Богза се олюля. Кучето се хвърли на шията му и го захапа, като ръмжеше, задавено от кръвта.

Хората веднага се спуснаха да ги разтърват. Помощник-префектът заповяда с висок глас някому да повика стражарите, за които беше сложена трапеза в малката къща в дъното на двора, и те дотичаха веднага. Илие Куцуй се подчини, без да се съпротивява. Двете жени заплакаха с глас, проклинайки злината на тая другоселка. Хората откъснаха кучето от Богза, като го удряха с цепеници, заливаха с вода и накрая го омотаха в един чувал и го отдръпнаха. Други пренесоха на ръце Богза на пруста.

Вече се беше стъмнило. Някой сложи на перваза отвътре на прозореца запалена лампа. Жената на господин Йоргу Василиу поиска вода. Витория донесе веднага ведрото от малката къща. Двете жени напръскаха ранения.

Богза се задъхваше и пръхтеше. Полека-лека се успокои. После обърна уморен поглед към насъбралите се край него хора.

Планинката попита с твърд глас:

— Искаш ли още нещо, човече?

Той направи знак с клепачи, че иска.

— Какво искаш?

— Искам да се изповядам.

Всички замлъкнаха. Старият шкембест свещеник се промъкна задъхано между хората и се приближи. Мъжете снеха шапки.

Стражарите говореха високо до плевнята, разпитвайки Кудуй. Хората около Богза им изшъткаха. Те млъкнаха и се приближиха на пръсти, като водеха и арестувания.

Куцуй мърмореше:

— Не ме мъчете, не ме убивайте. Ще си кажа доброволно. Да знаете, че точно тъй беше, както разправи жената на покойника.

Хората отново изшъткаха.

Проснатият на пруста едър мъж почна да говори.

— Отче — каза Богза и пак се задъха. — Виждам, че може и да свърша. Затова ще се изповядам тук да чуят всички, че наистина аз убих Некифор Липан и аз го блъснах в урвата, както доказа жена му. Аз не зная откъде е научила, ала точно тъй беше.

— Отче — пришепна му планинката, — нека каже и защо го е убил.

Раненият разбра.

— Убих го, за да му вземем овцете. Смятах, че нищо няма да се открие. Нека върнат сега стадото на овцевъда, то си е с право негово.

— Добре — рече за себе си Витория.

Богза спря погледа си върху нея. Очите му бяха влажни, с трепкащи светлинки. Разцепената горна устна придаваше на лицето му някаква странна усмивка.

— Отче — заговори той тревожно, — не ме оставяй тъй да умра. Сложи връз мене патрахила и ми прочети молитва за опрощение. Моля се и на тази невяста, и на сина й да ми простят.

Витория направи знак на Георгица да се приближи.

— Простете ми!

— Може да оживее — тихо каза Витория. — Нека властта прави с него каквото знае!

— Прости ми, невясто! — молеше умиращият. — Кучето ме удуши. Отивам и аз подир Некифор Липан, ти трябва да ми простиш.

— Господ да ти прости — рече жената.

Сви устни, погледа го малко, после се оттегли.

— Ела насам, Георгица — повика тя сина си, обзета отново от многото си грижи. — Вземи да изчешеш конете по новия обичай, дето го научихме тук, засили ги с ечемик, защото пътят ни още не е свършил. Ще седнем да направим с господин Тома всички сметки, ще му платим честно и почтено и ще му благодарим от сърце. Ще платим и на свещениците, и на всички хора, които си дадоха труд. После ще си починем три дена и ще направим парастас за третините на баща ти. Подир туй възсядаме конете и отиваме в Щефанещ на река Прут, да видим стадото от Раръу. Смятам, че ако караме добре и имаме хубаво време, ще можем да се върнем пак в Сабаса за деветините. След това ще отидем оттатък до Жижия да поговорим с кехаята Алекса и да нагласим с него връщането на овцете в планината, дето сме наели пасищата за лятото. За четиридесетте дни на баща ти пак ще бъдем тук и ще помолим господин Тома и свещеника да ни помогнат да направи хубав парастас. Тогава ще направим и по-хубаво угощение с агнешко месо от новото стадо. Ще доведем за парастаса и сестра ти Минодора от манастира „Варатек“, да знае къде е гробът на баща й. Подир туй ще се върнем в Магура, да оправим всичко, каквото сме оставили. Ала да знаеш, че за нищо на света не скланям да дам сестра ти на оня, високия и с голям нос син на псалта Топор.