Михаил Садовяну
Секирата (4)

IV

Мина по мрак край гробищата. Самотната къщица на баба Маранда пращаше към дола тънки струйки светлина през малкото си колкото педя прозорче. Щом се приближи до вратата, отвътре се раздаде някакво чудновато джавкане като на животно от друг свят. Сякаш някой го душеше и то се мяташе в предсмъртни гърчове. Кроткият глас на бабата, която бърбореше зад вратата, не успяваше да го умири.

„Куче на магьосница — каза си Витория, като клатеше глава. — Зъбите му трябва да са от челик и баба Маранда му ги остри с черен брус.“

Вратата се отвори.

— Ти ли си, Витория? Чаках те.

— Тъй ли? — учуди се жената. — Трябва да си ме видяла, като отивах у попа.

— Не, не, от другаде имам аз хабер. Влез де.

Кученцето на магьосницата все още ръмжеше тъничко в нишата под оджака. Беше слабичко пале с щръкнали като на прилеп уши и облещени очи. Тънката му кожа с пепеляв миши цвят потръпваше навремени и се набръчкваше. То така се разджавкваше, сякаш искаше всички да сплаши.

— Млъкни, бабиното момиченце, и стой мирничко — закани му се с пръст старицата.

Бабиното момиченце млъкна и се сви на кравай в къта си.

Витория попита усмихнато:

— Да не го държиш в това кученце?

— Кого да държа?

— Не зная как да го нарека. Ти по-добре му знаеш името.

— Драга Витория — втренчи очи старицата в тавана и плесна ръце, — и друг път съм ти думала да не говориш за него и още повече да не споменаваш името му, че голямо премеждие може да ни сполети.

— Добре, добре — отвърна жената и се огледа наоколо. — Ти пита ли го?

— Какво да питам?

Жената на Липан приседна на края на одъра в малката ниска стаичка. Миришеше на дим. Сухи цветя, струпани из ъглите и по гредите, смесваха острия си аромат с миризмата на дима. До единия край на одъра под възглавници и завивки имаше голям брашовски сандък, изписан с червена боя. На дебелите му халки висеше тежък катанец. „Може да е в този сандък“ — колебливо помисли Витория. Из цялото село се бе разчуло, че баба Маранда крие в къщи оня с нечестивото име. Ако го споменеш и не свариш да направиш в устата си кръст с езика, той ти отнема говора. Кой можеше да знае какъв ще да е този демон? Витория беше склонна да вярва, че той все пак се крие в това кученце. Всичко, което казва старицата, може да е лъжа, ала едно беше вярно, че тя знае някакви тайни неща и мурафети.

Въздъхна и зачака. Старицата знаеше добре какъв вятър води при нея жената на Липан, ала не я запита за нищо и почна да се окайва:

— Ох, тежко ми и горко! Никой не знае как поминувам аз тука, никой не ме поглежда, никой не ме сайдисва с наръч дърва или шепа брашно. Само кога ги слети зло или болест, тогаз се сещат за мене.

— Бабо Марандо — рече Витория, като я загледа втренчено. — Искам право да ми кажеш, излязла ли си някой път от моя дом с празни ръце?

— Не съм, не съм, невясто, грях ще сторя, ако река такова нещо. Господ ме чува.

Витория извърна очи към изток. Оттам ги гледаше и се усмихваше преподобният Сисой, който има власт на някои дребни демони. Иконата беше стара, зографисана на липова дъска. Най-хубавото в нея беше бялата брада на светеца, развята от някакъв неподвижен вятър.

— Тогава защо говориш тъй пред мене?

— Не говоря за тебе. Говоря за тези лоши хора, сред които живеем.

— Друго трябва да ми кажеш ти на мене, бабо Марандо. Ето, донесла съм ти четвърт от хубавата Йорданова ракия. Изсипи я в твоята бъклица и ми върни шишето, че друг път пак да ти донеса. Пък ако утре си направиш труд да наминеш към нас, не забравяй да вземеш дисагите си. Донеси и една паница да ти дам малко сирене.

Старицата стоеше загледана в тракащото пламъче на газеничето, поставено на поличката над оджака.

— Хората са лоши, баба — заоплаква се тя жално, като клатеше глава със свити устни. — Разбрах, че твоят мъж, Некифор Липан е стигнал живо-здраво там, в тази Дорна, дето трябвало да купи овце от едни овчари. Ама после се намерила една пъстроока със сключени вежди, препречила му пътя и не го пуща да мине.

Витория затаи дъх; усети, че се задушава.

— Купил ли е овцете?

— Туй не мога още да зная, баби. И да ги е купил, останали са му пари за харчене. Там той е като царски син, лапа жълтицата и я изплюва право срещу свирачите.

— Може ли да бъде вярно таквоз нещо, бабо Марандо? Мене гаче ли ми се не вярва.

— Вярно е, баби, вярно е. Ще ти хвърля и на карти да видиш и ти с очите си какво се пада. Таквоз ми се случи и на мене с моя на младини.

— И върна ли се?

— Върна се ами. Ама такова посрещане му направих, та не знаеше де да се дене.

Старицата измъкна от пояса си мазни оръфани по ъглите карти. Сложи на одъра една трикрака масичка, покри я с пешкир и нареди картите с образи наред с другите, означаващи скърби и радости.

Даде на Витория дама купа да я прокара леко по устата си и да си я нарече.

— Виждаш ли, невесто, как ти се падат сълзи и мъка? Ето го и твоя човек, поп спатия, пада се другаде, между много хора. Там е и пъстрооката жена, както ти казах.

Витория се замисли, претегляйки в себе си истината.

— Тъй показват картите — съгласи се тя, — ала искам да зная дали той го е видял най-напред.

— Кой той?

Витория отправи поглед към кученцето. То я гледаше с изпъкналите си очи и ръмжеше тихичко, сякаш изпод земята.

Старицата пошепна:

— Истина е. Няма какво да не вярваш.

— Нощес го сънувах, че гази на кон през една черна вода… — каза тихо жената.

— Не ти ли казвам аз? Човек на кон значи кавга.

— Отиваше към заход слънце.

— Както показват и картите: отива към чужда постеля.

Витория въздъхна. Сви устни и ги изкриви.

— Може, ала мъчно мога да повярвам такова нещо.

— Знам, че ти е мъчно. Питай го, кога се върне. Той няма да ти каже, зер не е глупав, ала ти го попитай.

— Добре, добре. Най ще се радвам да го видя да си дойде в къщи.

— Ще го видиш. Картите показват накрая радост и подарък.

Старицата размърда из стаята тежкото си тяло и затърси бъклицата, за да налее в нея хубавата ракия от кръчмата на Йордан. Месата по хълбоците и набръчканите й бузи се тресяха. Наведе се запъхтяна да вдигне трикраката масичка. Малките й очи не изпущаха нито за миг жената на Липан.

После седна пак на одъра и рече с променен глас:

— Ако стане нужда, може да се прати към това място и птицата, дето вика нощно време и има човешки очи. По-мъчно е да се направи туй, зер може да се случи нещо лошо, ала може.

— За да умре душманката ли?

Старицата потвърди, като притисна брадичка на гърдите си. Сърцето на Витория затуптя. Въпреки всичко тя реши твърдо в себе си смъртта на пъстрооката.

Сметна, че е длъжна да даде на светеца и на господ едно обяснение и рече:

— Първо ще прочета молитвите, които трябва, пред света Богородица. После ще тримиря дванайсет петъка подред. Дотогава може човекът ми да се върне.

— Дай боже… — въздъхна тъничко баба Маранда пак с променен, съвсем чужд глас.

Когато се намери вън, Витория погледна тънките облаци на небето, през които прозираше месечината. Зад нея гласът на кученцето се чуваше като скърцане на трион. Слуша го, докато се превърна на трептене в ушите й. Тогава от гробовете в гробището прелетя бавно оная птица, за която й каза баба Маранда.

Не се боеше. Знаеше, че е праведна и справедлива. Все пак ускори крачки. Вятърът беше съвсем утихнал и в дола се чуваше бученето на Таркъу.

У тях газеничето беше угасено. Влезе, разрови огнището в двора и намери въглени под пепелта. Спъна се в нещо меко. Насмалко да падне. Бутна го с тоягата.

От кожуха се раздаде сънливият глас на Митря:

— Кой е там бе?

Витория се засмя и не му отговори. Аргатинът скочи и извика задавено:

— Кой е там?

Втурна се към портата с издадена напред глава. Не видя никой и се спря.

— Какво има, Митре? — попита го стопанката.

— Кой е там бе? — извика пак аргатинът. После се обърна към жената. — Няма го. Отишъл си е.

— Кой?

— Онзи, дето беше тука. Видях го, както тебе виждам. Виках по него, дордето ти излезе. И сега го няма. Сякаш в земята потъна. Тъй ми се случи веднъж и в планината. Не е чиста тази работа, да знаеш.

— Добре, добре, Митре. Пъхни се пак в кожуха и се обърни на другата страна, за да не ти се случи пак.

— Кой си бе, хей? — провикна се пак аргатинът, но този път по-слабо и по-неуверено. После вдигна лакът и се почеса под мишницата.

Витория се смееше. В къщи светна.

— Ти ли си, мале? — попита Минодора от сянката в пруста. — Бях заспала и се уплаших, като чух да се вика.

— Как да не викаш, когато видиш рогатия — измърмори Митря. — Трябва да се повика поп Данила да свети вода и да поръси. Отивам да спя на другата страна до оградата.

Помъкнал кожуха подире си като някакъв труп, аргатинът отиде в другата част на тъмнината.

Стопанката влезе в къщи, запали кандилото и се прекръсти пред иконите. Двата прозореца премигнаха и засветиха слабо.