Михаил Садовяну
Секирата (7)

VII

В четвъртък, на девети март, отец Даниил извърши в църква хубаво богослужение за светите четиридесет мъченици Севастийски. Беше първият ден, когато снегът започна да се топи след продължителните студове. Стрехите капеха и слънцето блестеше ослепително над Магура и по снеговете. От боровете по стръмните склонове гарваните излетяха към синевата, после се върнаха с бавен летеж и грачене да чупят с клюнове и да шибат с криле замразените от Малък Сечко яйца.

Подпомогната от Георгица, Витория занесе в църква хубави дарове: кравайчета, коливо, дървено масло и вино. Забучи в тях свещи и ги запали. После се прекръсти пред всички икони и застана близо до олтара. Отец Даниил и поднесе светото причастие. Тя затвори очи и коленичи, усетила в устата и в душата си прохлада на роса. Никой от людете там не разбираше смисъла на това причестяване. Тя се бе очистила от всякакви помисли, желания и щения и бе запазила само непоклатимото си решение. Песнопението и шепотът достигаха до ушите й като тихи вълни. Бе платила на свещеника три каймета по двайсет леи да се моли на господа да закриля пътя й. И наистина свещеникът между другите молитви и славословия повиши глас и отправи моление, което пак само тя разбра, и то изпълни цялата й душа.

„И ти се молим още за тия, които са на път…“ — пееше хубаво и високо отец Даниил Милиеш.

Витория въздъхна, направи няколко метана, целуна каменната плоча и стана. За нея богослужението беше свършило. Направи знак с очи на Георгица, че могат да си вървят. Още много работи за оправяне имаха този ден.

— Топъл вятър духа — каза тя, като стигнаха в къщи. — Познава се, че влизаме в зодията на пролетта.

— Може да случим хубаво време по пътя — отвърна момчето.

— Ех, Георгица, нашият път е дълъг и има да ни шибат още виелици; трябва да падне още сняг по време на багненето и на щъркелите. Дордето се върнем ние, много неща могат да станат.

Момъкът поклати глава и нищо не каза. Майка му решаваше кога ще тръгнат и кога ще се върнат. Виждаше се, че решаваше и какво ще бъде времето. Той трябваше само да й се подчинява.

— Слушай, Митре — обърна се стопанката към аргатина. — Ще замина от къщи за малко време.

— Разбирам, разбирам — отвърна Митря, като се захили. — Отиваш да докараш господаря оттам, дето се е заплеснал по някоя и дето го е ударил на гуляи.

— Ти откъде знаеш?

— Научих и аз. Говорят из село. Казват, че няма да е лошо да вземеш и оглавник, по-лесно да го докараш. Че то, ако тръгнеш днес, в неделя си тука. Ала не бой се, ще пазя аз къщата.

— Ще я пазиш, знам — потвърди стопанката. — Всичкото ми упование е в тебе. Господ закриля всичко, дето твоята ръка пипне. Докато ни няма, стой си при говедата и си спи. Стани, заведи ги да ги напоиш, дай им да ядат и пак си легни. Не забравяй да ядеш и ти, да не отпаднеш. Отелената крава има още малко мляко. Дой я и пий. Пък на муцуната на телето надени бодливия намордник да боде майка си, когато иска да бозае, и тя ще го бие и пъди. Тъй че с млякото от кравата и брашното в чувала, и с туй, което съм ти оставила там, ще прекараш тези три дена.

— Пък и аз ще поспастрям.

— То се знае. Такъв стопанин като тебе не пилее. Ако се догоди тъй, че и в понеделник не се върна, а на тебе ти трябва нещо, намини към отец Даниил; оставила съм му аз дума.

— Какво да диря при отец Даниил?

— Той ще ти каже, а ти го слушай.

Тя влезе в къщи и остави кожухчето си до оджака; взе машата, разбута заровените под пепелта въглени и натрупа върху тях борови трески. Изтича за вода и постави котлето на пиростията. Върху един чирек от счупено котле сложи да се запече сланина и късове пушено свинско месо. Докато обедът се готвеше, тя почна да вади и трупа на края на кревата губери и черги. Георгица я гледаше все тъй учудено, както от някое време насам гледаше майка си.

— Защо ме гледаш тъй? — попита го тя усмихната. — Тези и още някои неща ще ги сложиш довечера на шейничката и ще ги закараш по тъмно у отец Данила. Оставям ги на попадия Аглая да ми ги пази. Ела сега да ядеш. Обърни мамалигата върху дъската, донеси софрата и сядай. От утре нататък няма да имаме този рахатлък. Докато ходим и дирим, ще хапваме набързо и на крак.

Момъкът се съгласи мълчаливо и с това. За да си подложи за онуй, което го очакваше, той нагъваше филия след филия мамалига, топеше в маста големи залъци и им слагаше сирене. Едва по-късно забеляза, че майка му седи пред него със скръстени ръце и го гледа, без да се докосва до яденето. „Ако наистина е магьосница — помисли си той, — става тъй, че аз ям, а тя набира сили!“

Жената събра бързо съдините, изми ги и ги нареди на полицата. Когато слагаше последната паница, извърна глава и погледна навън. На пруста неколцина мъже изтупваха снега от нозете си. Тя оправи набързо шала на главата си и отвори. Георгица стоеше неподвижен на мястото си и гледаше какво още има да става.

— Искате ли гости? — попита свещеникът, като затропа в трема с големите си ботуши.

— Заповядайте, заповядайте. Целувам ти десницата, отче.

След отец Милиеш влезе господин Йордан, кръчмарят. След господин Йордан сви глава да не се удари в горния праг един висок и слаб търговец, облечен в градски дрехи. Острите косми на подстриганите му мустаци и закръглената брада стърчаха като бодли на рижав таралеж. Такива рижави петънца пъстреха необраслите с косми места по лицето му. Свали и той калпак и поздрави домакинята.

Жената го изгледа с бърз поглед от горе до долу и от долу на горе. После извърна глава и попита:

— Този ли е търговецът?

— Той е — отвърна Йордан.

— Аз съм познат и приятел на твоя мъж — намеси се високият човек, като търсеше с поглед място да седне. — В дома на приятел аз ще седна, дори никой да не ме е поканил, ала само след като седне отец Даниил. Първо той да седне, после аз. Невясто, аз имам дюкян, кръчма и хан в Калугарени. Там винаги има място за Некифор Липан да отседне. Винаги намира при мене хубаво ядене, чаша вино и легло да си отпочине.

— Ти да не си господин Давид?

— Аз съм Давид. Вземал съм пари от господин Некифор Липан, ала съм му и давал срещу стока. Аз винаги съм бил първият му мющерия и, мога да кажа, най-добрият му мющерия. Нарядко отиваше по-нататък от мене.

— Добре, господин Давид. Кога ще се връщаш в Калугарени?

— Утре ще си ходя със стоката, която ще купя.

— Тогава до Калугарени ще си бъдем дружина.

— Ще си бъдем, защо да не си бъдем? По-добре е да си имаш дружина, отколкото да си сам. Някаква работа ли имаш в Калугарени?

— Малко по-нататък от Калугарени имам работа.

Търговецът искаше да попита още нещо, но замълча и огледа наоколо.

— Стоката е оттатък, в голямата одая — поде домакинята. — Синът ми написа на тази бележка колко тулума сирене, колко калъпа пушено сирене и колко агнешки кожи са ми останали. Написа и цената, след като се съветвах със свещеника и с господин Йордан. Посмалих малко, за да не се разправяме. Нямам сега сърце да се пазаря. Прегледай сам стоката, преброй я и ми дай парите още сега.

Търговецът погледна бележката и не каза нищо. Сви едното си око, а с другото погледна господин Йордан, но той разглеждаше много внимателно домакинята.

— Всичките пари ли ти трябват? И то да ти ги наброя веднага, тъй ли?

— Тъй, както казах. Иначе ще се забавя с един ден, ако ходя със стоката в Пятра.

— Може и два дни да се забавиш.

— Може.

— Аз ще ти кажа, че и три дни може да се забавиш. Видяла ли си ти търговец да брои пари тъй, както ти искаш? Трябва да поговорим, да се уверя, че стоката ми отърва и да разбера дали не може да се понамали от цената; пък и аз да си преброя парите и да видя дали имам колкото искаш. Търговецът трябва да усети, че е търговец. Ти искаш като държавата, твърда цена.

— Как го каза?

— Твърда цена.

— Тъй искам аз, господин Давид. Бъди добър и мини оттатък с момчето и господин Йордан и прегледай стоката. Премисли, пресметни… Ако си господин Давид, за когото ми говори моят мъж, знам, че си спечелил много от него. Ще спечелиш сега и от мене. Такъв ти е занаятът на тебе, нали си търговец.

— Понякога съм губил.

— Не си тогаз добър търговец.

— Пък друг път съм печелил. Добре де, нека бъде както ти казваш. Ще прегледам и ще пресметна. Ще понамалиш от цената и ще се спогодим.

Господин Давид преглежда дълго стоката, после излязоха вън с господин Йордан и почнаха да се съветват. Търговецът гладеше с лявата ръка четинестата си брада, а с дясната подрънкваше някакви ключове в дълбокия джоб на бозовото си шаячно палто.

— Виж какво ще ти кажа, господин Йордан — пришепна той на кръчмаря, като се доближи до рамото му и сви дясното си око. — Ако не бях евреин и женен и ако тази планинка нямаше мъж, до една седмица щях да вдигна сватба. И отец Даниил щеше да ме венчае. И тъй, вземам стоката и ти давам комисионата, която ми искаш в писмото.

След като търговецът наброи банкнотите и ги остави на снопче на масата, Витория ги взе внимателно и ги преброи и тя: тридесет и осем хиляди леи. Зави ги в парчето вестник, от което ги извади господин Давид, пъхна ги в една кожена чанта, закопча токите и помоли отец Даниил да вземе у тях чантата до сутринта на другия ден.

Георгица следеше внимателно думите и държането на майка си. Харесваше му, ала се и учудваше. Искаше му се да я попита защо дава парите на свещеника. „Бои се да не я ограби някой през нощта.“ И откритието на тая истина го развесели тъй, та чак се разсмя.

Гостите си бяха отишли.

— Че нали имаме секирата, дето я благослови отец Даниил? — каза той.

— Тя е за друго — отвърна Витория.

Надвечер търговецът дойде с широка шейна, впрегната в два червеникави коня, и натовари стоката. Последните слънчеви лъчи блеснаха по ледените висулки на стряхата, после по високата небесна синева. Беше тихо и димът от комините се издигаше право нагоре.

Витория направи рано леглата. Георгица й каза, че излиза из село и щял да се забави до първи петли. Искал да намине към една седянка за чепкане на вълна. Витория угаси газеничето и остана на тъмно, ала дълго време не заспа.

Когато се събуди, чу южнякът да блъска в рамките на прозорците. Този звук с някакви странни извивки беше придружен от прегракнал уплашен вик. Тя веднага позна гласа на Митря.

Скочи от леглото и потърси да обуе нещо. После залепи лице на прозореца. Отдръпна се и внимателно откачи от гвоздея двуцевката, която висеше там на ремъка си така, както я беше оставил Некифор Липан. Опипа я и изтегли петлетата. Намъкна само късачето и отиде до външната врата; чак тогава чу ясно виковете на Митря. Някакъв звяр се бе вмъкнал при добитъка. Всички кучета наоколо се бяха разбудили и лаеха. Витория дръпна резето. Когато отвори, чу и гласа на Георгица, смесен с гласа на аргатина. Вдигна пушката към стряхата и стреля веднъж. В този миг от задния ъгъл на къщата се отделиха две човешки сенки и удариха на бяг, потъвайки в мрака към гората.

Людете от съседните дворове притичваха шумно на помощ; някои чупеха или измъкваха пръти от плетовете. А Митря разправяше случката като някакво чудо: как вълкът прескочил кожуха му и се хвърлил връз свините в дъното на обора и как те скочили изведнъж разярени и заудряли със зурлите си вълка, и го удряли, дордето той смогнал да грабне тоягата. Имал си той една тежка дрянова тояга, която държал винаги до себе си за такива нужди. Като му стоварил една тояга, вълкът рекъл „хъ“ също като човек. Ударил го още веднъж и го утрепал. Щом го видели катурнат, двете бели овчарски кучета забили веднага зъбите си в шията му.

— Ами защо викаше толкова, щом си го утрепал? — попита Витория.

— Много ме беше страх… — призна Митря, като се смееше, и ритна убития вълк с върха на цървула си.

Жената гледаше замислена убития звяр и следеше във въображението си двете сенки, които без друго щяха да й докарат беда; вдигна очи към звездите и усети топлия вятър под късачето си; във всичко това тя виждаше знаци, ала още неясни.

Щом влезе в къщи, запали газеничето и накара сина си да напълни отново пушката. Виждаше тя сега, че трябва да вземе със себе си тая пушка. Кой знае каква пушка е! Може да е убила някога човек; затова е скъсена по хайдушки. Липан я бе купил от един скитник и я държеше за в случай на опасност. Тъй че трябваше да му я занесе тя самата.

Не усещаше вече нужда от почивка. Обу цървулите и сложи в дисагите ботушите си и дрехи за преобличане. Постланите с черги дървени седла за шарените кончета бяха готови и на тях висяха окачени торбите със сухоежбина. Клашниците и кожусите стояха до тях. Щом отминели последните снежни облаци и дойдели топлите дни, можели да оставят кожусите в някой хан по пътя и щяло да им бъде по-леко.

— Та колко ще стоим? — запита Георгица, чието учудване нямаше край.

— Няма да стоим. Ще ходим, докато намерим туй, което дирим. Друга работа нямаме. Не забравяй да наостриш секирата, за да имаш повече упование в нея.

В петък, десети март, на ранина планинката и синът и оседлаха шарените коне и ги яхнаха. Минаха край отец Данила и Георгица взе от попадията чантата и я донесе на майка си. Слязоха до кръчмата, събудиха господин Пордан и му поискаха една бъклица ракия. Когато слънцето изгряваше, те бяха вече вън от селото и яздеха покрай потока в посока към река Бистрица.

Южнякът шушнеше по размекнатия сняг и небето беше синьо като синчец. Георгица носеше секирата, окачена на десния му хълбок, а Витория беше вързала късата пушка отзад на седлото си. Вървяха един до друг пред шейната на евреина. Когато слънцето блесна на изток към река Бистрица, първо планинката, после момъкът се прекръстиха три пъти, свели чела към изгрева.