Михаил Садовяну
Секирата (6)

VI

Прекара нощта в една килия под покоите на архимандрита, след което стоя дълго на приказка с жените, дошли от далечни места. Беше вече късно, когато те отидоха да спят. Влезе Георгица, изтегна се на една страна на одърчето и веднага заспа, сякаш се пренесе в друг, щастлив свят. Тя остана сама под кандилото и иконите, замислена дълбоко върху това, което имаше да прави на другия ден. Струваше й се най-мъчното нещо да намери между толкова други улици тъкмо оная, която й трябва, и на тази улица тъкмо къщата на много катове. Във всички стаи седели хора пред маси с писалка зад ухото и пишели. А в една отделна стая седял най-главният — кмет или префект, или полицай. Бил дебел, брадат и гледал намръщено. Вадел чибука от устата си и крещял на по-малките. Щом го чуели, писарите в другите стаи навеждали глава и пишели усърдно, като се поглеждали скришом и си правели знаци.

Там, значи, е земната власт. И във всички градове чак до Букурещ имало такива служители — и кметове, и префекти, и полицаи; а в Букурещ стоял кралят на трон и давал заповеди на всички. Добре е, много е добре, че е тъй наредено: всичко да се върши по заповед и да се записва какво е направено. Тъй в градовете се знаело кой продава добитък и кой купува и кой накъде отива. Тъй било и в Дорна. Не като нагоре по Таркъу, дето хората все още живеят като едно време и както им сече главата. Ако някой направи някоя беля или убие някого, запрашва в планината, крие се из скалите и се храни с малини като мечките, докато зимата го прогони. Тогава хората го хващат, връзват го и го предават долу на властите.

Вярно е, че докато тая беда не бе сполетяла дома й, тя не проявяваше любопитство към тия кралски служители, нито пък й трябваха. Гледаше си домакинството и овцете, продаваше сирене, даваше на бирника данъка, и толкоз. Това дори беше повече мъжка работа. Некифор Липан отбираше от всичките тези работи и винаги знаеше на коя врата да похлопа и пред какъв служител да се яви, тъй като от младини ходеше по ония места долу в кралството; а тя, като жена, си остана в дивотията. Знаеше кое как да стори, ала пред другия, непознатия свят пристъпваше плахо.

На другия ден след изгрев-слънце отиде в Пятра. Беше виждала града по време на панаира, ала го познаваше откъм другата страна: откъм блъсканицата и навалицата, откъм веселбите и кръчмите, дето ставаше сборището на планинците. Отседна със сина си в един познат хан, ядоха печено на скара месо и бял хляб и изпиха една гарафа вино. Още щом отвори уста да попита, Витория научи къде може да намери господин префекта. Само префектът можел да разследва нещо, станало вън от града, ала в неговите предели. Остави сина си и шейната в хана и отиде сама. Веднага го намери. С питане навсякъде можеш да отидеш.

Къщата беше голяма, хубава и на няколко ката. Сърцето и се успокои веднага, като видя там да ходят насам-натам хора, облечени като по нейния край. Попита ги и те й казаха, че там било и съдилището, дето хората се съдят. И туй знаеше тя от мъжа си, ала за пръв път се сблъскваше с тия неща.

Изкачи се на втория кат по едни широки стъпала. Един стар разсилен я запита кого дири. Господин префекта търсела. Много добре; да чакала, докато й дойде редът.

Зачака. Обмисляше как с по-сгодни думи да разкаже случката.

Погледът й се замрежи, когато влезе в хубавата стая със скъпа наредба. Видя, че префектът не е нито брадат, нито пуши с чибук, нито пък е намръщен. Млад човек с бръснато лице и подстригана коса, сресана на път в средата, облечен в тъмни дрехи. И се усмихва, защото няма нейните тревоги.

Той я загледа, без да мръдне от мястото си. Витория бе нагласила набързо на главата си бродирания шал с копринени ресни и бе съблякла кожуха си. Тя не беше вече млада, но в погледа й имаше нещо необикновено красиво. Очите й блестяха като през тънка мъглица зад дългите завити нагоре ресници. Като усети, че е харесана, жената веднага придоби оня вид, с който се оглежда в огледалото: с едва загатнат смях в очите.

— За какво става дума, невясто? Какъв вятър те носи насам? — запита човекът на властта, като я гледаше и премяташе в ръка един кокален нож.

— Не е добър тоя вятър, дето ме носи, господин префект. Има вече седемдесет и три дена, откак човекът ми замина от къщи и още не се е върнал. Отиде в Дорна за едни овце. Не ми е писал, от никого не съм чула вест за него. Седя тъй и го чакам, а той се не връща.

— От седемдесет и три дни ли? Как е възможно? Овне ли отиде да купува? Носеше ли пари у себе си?

— Носеше. За да плати на овчарите в Раръу.

— И не се е обаждал никак?

— Никак.

— Тогава крадци са го обрали и са го убили.

— Тъй трябва да е — пошепна планинката с разбито сърце. — Туй показва и сънят, дето все го сънувам.

— Би могло да се е случило и нещо друго.

— Наистина може. Може да е заседнал в някоя чужда къща. Сега вече и на туй съм каил.

Префектът поклати глава, като я гледаше малко изкосо. Тя потисна плача си, който напираше и който разкриви за миг лицето й, и избърса с пръст сълзите от очите си.

— Трябва да наредя да се разследва — каза той благосклонно. — Направи една жалба и ми я донеси.

Жената кимна с глава.

— Разбра ли?

— Разбрах.

— Накарай да ти я напише някой от чиновниците тук или някой адвокат. Залепи гербова марка и ми я донеси да сложа резолюция.

Планинката пак кимна с глава.

— Разбра ли?

— Разбрах.

— Не се тревожи много. Още нищо не се знае.

— Зная аз, зная — отвърна мрачно планинката.

Но и така, тъжна, тя беше хубава. Човекът на властта драсна кибрит и си запали цигара. Витория приведе рамене, обърна се, отвори вратата и излезе. Беше зашеметена. Никой досега не беше осветил така мрака, в който се луташе, мрака, който се наричаше Дорна. Иконите мълчаха, макар да знаеха. И ето един човек, един от служителите на краля изрече думата, в която беше истината. Тая дума беше и в нея, само че тя не смееше да я разрови. Некифор беше убит от злосторници.

Взе кожуха си, оставен до вратата, и се озърна; ала сълзите й пречеха да вижда; избърса ги с острите косми на кожуха. Старият добър разсилен я наблюдаваше и с показалеца на лявата си ръка се почесваше по бялата брадичка. Дясната му ръка държеше дръжката на вратата на префекта.

— Какво още искаш, невясто? Имаш ли нужда от нещо?

— Имам нужда някой да ми напише една жалба.

— Може, защо да не може? Каква жалба? За какво?

— Жалба за човека ми, че много време мина, откакто отиде някъде и не се върна.

— Не е лесно, ала може да се направи. Аз мога да ти намеря човек, майстор по тия работи, ама трябва да отида да го подиря. Една е тук службата ми и държавата ми плаща за нея, а друга е да отида да диря туй, дето на теб ти трябва.

Витория го загледа усмихната:

— Ти мислиш, дядо, че аз не си зная работата? Зная аз, че трябва да ти дам за чашка вино, да се почерпиш за тази твоя голяма служба. Да не ти е криво, ала повече от пет лен няма да ти дам.

— Добре, добре, ама на този, дето ще ти напише жалбата, трябва да му дадеш повече.

— Нему ще дам десет.

— А за гербовата марка?

— Ще дам десет и за гербова марка. Трябва да се залепи на жалбата, знам.

— Добре. Тогава отивам да търся човека. Тъй ще ти я изпише той, че и кралят да я прочете, ще се просълзи. Такова майсторско перо има, каквото друго не се среща. Само дето е голям пияница. Ще трябва да го потърся в кръчмата. Пък ти ме чакай тук, не мърдай и приготви гологаните.

Старецът се завъртя около нея, сякаш искаше да я омагьоса да стои на едно място. Пусна вратата на префекта и заситни бързо по стъпалата. Витория придоби пак смръщения си враждебен израз.

Разсилният се върна с прошенописеца. Майсторът на жалбите беше с лъснати ботуши, червен нос и бяла пръчица в ръката; нямаше балтон; ходеше наперено без тая излишна за него дреха. Доби презрителен израз, когато разбра, че ще му се плати само десет леи за работата, която изисква голямо умение и майсторство.

Витория поглеждаше бързо ту стареца, който беше поел отново властта си над вратата на префекта, ту червения нос на надутия човек и стисна упорито устни.

Тя даде на разсилния уговорената цена, за да не става разправия на това чуждо място, намъкна кожуха си, спусна се по стълбите и излезе на улицата.

Изведнъж беше взела друго решение. Ще отиде при някой адвокат, по-учен човек, или ще накара в село, в Магура, отец Данила да я напише. Няма по-изкусен жалбописец от свещеника. При това той знае всичко, както е било, и най-вярно ще го каже. Ала за какво ще й послужи жалбата, щом няма вече съмнение, че Некифор Липан е убит? Кой ще може да намери човек, хвърлен с главата надолу в някой кладенец? Ето това значеше нейният сън с мътната вода към заход слънце. Щом няма от него вест, щом няма вест и за смъртта му, тогава злосторниците са го хвърлили в кладенец. Щом е тъй, наистина никой не може да открие трупа на мъртвия, ако небесното просветление не го изкара на бял свят. Затова пак в света Ана от манастира „Бистрица“ трябва да има надежда. По волята на светицата днес й дойде просветлението. След това просветление светицата ще реши по някакъв начин къде трябва да отиде и къде да го търси.

— Къде отиваш, невясто? — запита я леко облеченият човек, като я докосна с пръчицата си.

Тя се спря и се обърна към него.

— Отивам, където си искам. Подай си ръката да ти дам парата, както на стареца, и си върви, откъдето си дошъл, докато не те е пронизала изстинката.

— Я виж! Че само за толкоз ли си оставих аз работата и книжата? Тъй ли мислиш, че стават тия работи?

— Върви си, че е студено… — посъветва го планинката със смях.

Прошенописецът се спря, измърмори една псувня, отправена към тая „смахната“ планинка, както я определи той, и пъхна в джоба си банкнотата от пет леи.

Бързайки към хана, Витория чувствуваше как я изпълват храбри мисли и непоколебими решения. Няма съмнение, че всичко това й иде от мястото, дето бе коленичила и с болка на душата бе молила за помощ. И всички тези мисли и решения сякаш се вливаха в нея заедно със снежинките, които я боцкаха, разнасяни от вятъра, който духаше тъкмо откъм онова място.

От най-голяма полза, както се виждаше, беше отиването й при света Ана и в Пятра. Макар да знаеше, че Некифор Липан е загинал, макар лютата болка по него да я мъчеше, все пак мракът в нея се бе разпилял.

Като се завърна в къщи, тя си почина един ден, после пристъпи към изпълнение на големите решения, които бликаха едно след друго от проницателните очи на светицата.

Първо отиде при отец Даниил Милиеш, за да й напише жалбата до властта.

— Отче Данила — рече тя смирено, — аз не проумявам как трябва да се стъкми такава жалба, ала светиня ти отбира от всичко, затуй, моля ти се, тури в нея всичките ми мъки и тегла, тъй както се слага чер пипер в гозбата. Пиши как напусто съм чакала толкоз време и съм се надявала и хората на властта ще разберат, че трябва да тръгнат да го търсят.

— Добре, Витория, ще пиша. Знам аз какво да кажа.

— Само толкоз искам. После да правят, каквото знаят, зер аз подкрепа от тях не чакам.

— Права си, най-голямата подкрепа трябва да очакваме от бога.

— Така е. След като пратя жалбата, ще си свърша всичко, каквото имам да върша, и сама ще отида в Дорна. Приех вече решението в сърцето си. Няма да има мира за мене, както нямат мира водите на Таркъу, докато не намеря Некифор Липан.

— Тогава защо да пиша жалбата?

— Тъй, да я има; и други да знаят колко ми е черна-почерняла душата. Остават ми още пет петъци; дотогава ще продам, каквото имам, и ще събера парите, които ми трябват, ще се изповядам и причестя. Щом той е отишъл на другия свят, ще отида и аз подире му.

— Дотогава може да дойде някоя вест.

— Не го вярвам аз туй, отче. Истината излезе наяве, показана ми беше от свят лик. Преподобната Ана тогаз ме погледна и ме прониза чак до сърцето. Тя ми даде ум какво да сторя.

— Добре, Витория, щом вярваш, върви. Твой дълг е.

— Ще взема със себе си и момчето, да имам до себе си мъжка сила. Утре ще дам на ковача парче желязо да ми изкове секира, пък светиня ти ще направи добро, ако я благослови.

— И туй ще направя. Ала ти смисли ли добре, имаш много път да ходиш и ще се бавиш там? Какво ще правиш с щерка си?

— И за туй съм мислила. Една моя леля, сестра на майка ми, е калугерка в манастира „Варатек“. Мелания я викат. Само тя от всичките майчини сестри живее там. Ще натоваря един ден момичето на шейната заедно с прикята му и ще го стоваря на главата на леля ми, монахинята Мелания.

— Имотът ти ще остане безстопанствен.

— Нека остане, отче. Пак ще го натъкмя аз. Ще оставя на Митря две-три глави добитък и тъй ще му река: „Слушай, Митре, ще се грижиш за тях и ще спиш, друго няма да правиш, докато се върна.“

— Туй най-много ще му хареса.

— Па да не би за друго да го е оставил господ на земята? Този човек, отче, е наказание за майката, дето го е родила. Кой знае с какво е прегрешила пред бога или пред мъжа си?! Може да е мамила мъжа си и да го е притеснявала, кога е бил в беда, или пък е поругала постелята му; пък може и магии да му е правила. Затуй господ й е дал този Митря. С такъв дар я е зарадвал, че тя склопила очи и умряла. А аз ще заведа при мъжа си един хубав и як момък, рожбата на нашата любов на младини, дето съм я пазила като златна пара.

Тъй беше решила и точно тъй стори.

На двадесет и седми февруари, храмовия празник на преподобния Прокопий, тя натовари шейната с прикята на Минодора. Тя и дъщеря и седнаха отгоре и Георгица шибна шарените кончета. Момичето плачеше, притиснало очи с ръце, а лицето на майката беше неподвижно и замряло като портрет.

Чак когато излязоха от селото и се смъкнаха в долината, тя се раздвижи, обърна се към слънцето и се прекръсти.

— Слушай, дъще — рече тя, без да се гневи, — не ставай глупава и не се окайвай. Днес е свети понеделник и ние сме тръгнали да изпълняваме туй, което съм решила.