Михаил Садовяну
Секирата (2)

II

Откъм канарата Мъгура слънцето грееше вече на пладне. Витория вдигна очи и премигна; стори й се, че боровете са по-тъмни от друг път. Но само й се бе сторило, защото под слънцето се плъзгаха белезникави облаци. Времето беше топличко и вятърът едва подухваше, навявайки в двора, като закъснели пеперуди, последните листа на върбите и брезите. По пътеката се чуха познати звънци. Митря, аргатинът, се връщаше с малкото стадо овце и двете крави. Витория го чу да вика и ругае объркано, както имаше навик, когато вкарваше добитъка в кошарата и обора през портата в дъното на двора откъм планината. Витория остави настрана хурката и повика напевно:

— Минодора, дъще ма!

— Чувам, мале — обади се момичето изпод шопрона зад северната стена на къщата.

— Я остави дарака и свърши нещо друго. Виждам, че аргатинът се връща без време. Трябва да се е случило нещо.

Момичето се появи, спретнато в бялата си блуза и черен вълненик на червени черти. Косата му беше сплетена на венец около главата; беше без забрадка, както се носеха момите, и боса, защото ботушките с пиринчени подковки на петите и лачени носове, купени от Георгени, пазеше само за хоро и сватби и когато отиваше в града.

— Ти не си ли гладна? — попита Витория с въздишка, загледана втренчено встрани.

— Не съм гладна — отвърна със смях момичето. — Кого гледаш, мале? Да не виждаш тейко?

— Виждам го — въздъхна жената. — Кой го знае къде е сега, гладен и самичък. Изтичай до кладенеца и донеси вода, запали огъня и сложи котлето за мамалигата. Вземи от полозите едно-две яйца. Извади и сирене в гаванката. На аргатина дай от подсоленото.

— Ей сега, мале — каза момичето, зашляпа из двора и дръпна празната кофа от подставката й.

През портичката за добитъка Митря се промъкна мълчешката в двора. Беше човек с неопределена възраст, нисък, с безцветни очи. Кьосото му лице се усмихваше някак вдървено. От време на време завираше ръката си с дълги нокти в рижавата си чорлава и сплъстена коса.

— Какво е станало, Митре?

— К’во?

— Какво е станало?

— Нищо не е станало.

— Тогава защо се прибра толкова рано?

— Ха?

— Защо се прибра толкова рано?

— Ами видях, че другите смъкват от паша овцете и кравите, смъкнах ги и аз. Казват, времето се разваляло.

— Кой казва?

— Хората. И аз видях сините врани, като хвърчаха на ята към слънцето. Отиват си, отдето са дошли. Ама най-много ме уплаши един облак откъм Чахлъу. Опасен е такъв облак. Зимата вече идва. Трябва да ми дадеш вече, господарке, кожух, калпак и кожа за едни цървули. Свърши се тя. Първо ще навали сняг, после вълците ще завият из урвите.

Митря бърбореше неясно, гърлено. Опули страшно очи, като говореше за зимата и вълците. Витория усети тръпка по гърба си. Минодора остави кофата с водата на мястото й и се разсмя:

— Чух, че си щял да се жениш, бате Митре?

— Ха?

— Чух, че си щял да се жениш.

— Ами, ще се женя! Де тоз късмет! Каил съм да се оженя и за вдовица или за някоя мома с копеле. Ама докато не посъбера овце, няма да я бъде. Светът стана лош и сега жените са фудулки. Хайде, няма ли да ми дадете?

— Какво да ти дадем?

— Да ми дадете кожух, цървули и калпак, че зимата, дето се казва, иде.

Стопанката сви рамене. Митря седна, мърморейки, в един ъгъл на пруста. Момичето запали бързо огъня на външното огнище, напълни котлето с вода и го сложи на пиростията. Пусна и една шепа царевично брашно и поръси сол. Неочаквано вятърът прошумоля в сухите клони на близките брези. Боровата гора на Мъгура заклати клонки и зашумя и тя. Витория изправи чело и усети студения повей откъм гората. Кестенявите кичури коса около очите й се развяха. Тя премигна и се помъчи да се съвземе напълно. По целия склон в отдалечените един от друг дворове се чуваха провиквания и висок говор. Кучетата почнаха да лаят. Стълбовете дим се наклоняваха и се разпиляваха по земята.

— Наистина времето се разваля — каза бързо стопанката. — Трябва да се преместим в къщи. Влез, дъще, и запали огъня в оджака.

Момичето грабна пъргаво главните и изтича в трема. Лека мъгла забули слънцето. Откъм високата планина облаците се заспущаха бързо.

— Мале — извика момичето, — оджакът пуши! Някоя животинка трябва да си е свила гнездо в комина.

— Тъй ще да е. Да се качи Митря да го отпуши.

— Добре, ще се кача, ама първо и първо ми дайте кожуха, цървулите и калпака, че идва зимата.

— Прав си. Извади, дъще, от малката стая каквото му трябва на тоя ергенин и му ги пъхни в ръцете, та да се качи с тях на покрива.

— Че аз няма да се кача с тях. Какво ще правя на покрива?

— Да развалиш гнездото на чавките.

— Добре, ще го разваля, ама дайте ми, което ми се пада.

Мърморейки, Митря донесе стълбата, а през това време момичето измъкна от необитаваната стая отвъд трема, сред тежката миризма на кожи и сирене, нещата, които аргатинът искаше, и ги тръшна на пруста:

— На̀ ти кожух! На̀ ти цървули!

Аргатинът се качваше бавно по стълбата, проточил врат встрани, надничайки да види дали не го мамят. Бръкна с дълъг прът в комина, димът изскочи и вятърът го духна встрани. За няколко мига кухненските съдове изпод прогнилия шопрон вън заеха местата си в трема по полицата на огнището и около него. Кофата отиде на старото си място зад вратата. Митря слезе задъхан, потърси канчето, гребна вода и пи жадно, пръхтейки, после изля обратно останалата вода. След това отиде да разгледа облеклото си за лошо време и да му се порадва. За миг къщата затихна и над селото се чу по-силно воят на вятъра. Подгонени от първите студени капки, кокошките се качиха на пруста на завет. Витория загледа удивено шарения петел как върви безстрашно и спира на прага. Сърцето й затуптя обнадеждено, очаквайки добрия знак. Но петелът обърна извитата си опашка към оджака и застана с човка към портата. Изкукурига веднъж протяжно и сам се учуди.

— Няма да си дойде… — промълви разтревожено жената.

— Кой? Тейко ли? — попита момичето уплашено.

— Няма да си дойде — повтори поривисто Витория. — Петелът показва, че някой ще излезе от къщи.

— Кой ще излезе?

Жената не отвърна. Загледа наоколо с вкаменено изведнъж лице и видя всичко студено и влажно под лапавицата. Беше притъмняло, слънцето се беше скрило и навремени вятърът шибаше бавно падащите на пруста снежинки, които веднага се стопяваха и изчезваха. Момичето приготвяше бързо обеда. Обърна мамалигата върху софрата. Отряза половината и на дървена талерка я подаде на Митря заедно с една гаванка сирене и глава лук.

— Дай си шепата да ти сипя и малко сол… — подкани го тя.

После опита яйцата, които се варяха в гърненцето, извади ги с дървена лъжица и ги пусна в паница със студена вода. Спря се и загледа озадачено Витория.

— Няма ли да ядеш, мале?

Жената поклати глава.

— Аргатинът отиде да яде в плевнята — каза шепнешком момичето. — Такъв навик има, да не го гледа никой, когато яде.

Покри софрата с месал, оттегли се настрана и натъжена, опря рамо на оджака.

Витория дръпна забрадката над устата си и със скръстени на гърдите ръце продължи да седи изправена на столчето, загледана навън, без да вижда бушуването на природните стихии. Навремени вятърът над селото сякаш стихваше и тогава под облаците се чуваше силното бучене на боровата гора.

По едно време се опомни.

— Ти какво правиш ма, дъще?

— И на мене не ми се яде, мале — отвърна Минодора.

— Ти мене не гледай, ами седни, па яж. Не знаеш какво ми е на мене, как си бъхтя ума. Ти си още дете, отсега нататък има да видиш ядовете в живота. Яж и най-вече не мисли за оня дългун на псалтицата. Има грозен нос, като дялан с топор. То аслъ хубаво са прякоросали целия им род: малки очи, а носовете им като дялани с топор. Лошо ми става, като го видя да се лигави такъв, да пее и хортува купешки думи, дето ги е научил в чужбински краища. Събирай си ума, госпойце, и си гледай работата, че си вече мома. Вземи да разбухаш възглавниците, да изтърсиш чергите от прикята си, че съм намислила да те задомявам след Коледа. Ще намеря някой свестен селянин с нова къща в село и овци в планината и ще те дам на него, да се отърва от тебе.

— Не ми се сърди, мале, и не ме гълчи… — каза тихо момичето с насълзени очи.

— Колкото и да ми се цивриш, да знаеш, че зет като сина на псалтицата не ми трябва.

— Не ме жени, майко, за грозен и стар. Искам и аз да се радвам на живота, както и ти си се радвала.

Витория пак дръпна забрадката над устата си и остана все тъй мрачна.

По-после, когато лапавицата спря, каза по-меко:

— Рекох ти да ядеш.

Момичето се подчини и вдигна месала. Жената стана, оправи вълненика си и стегна пояса под гърдите си; после влезе в стаята вдясно, взе шала си, намъкна на краката си дебели чорапи и ботушки; натърка дланите си с босилек, приглади вежди и наметна на гърба си късачето.

— Отивам у попа — рече тя. — Трябва да пратя писмо на Георгица. Гледай кокошките да не си легнат гладни и събуди аргатина. Трябва да се е замотал с кожуха и да е заспал с калпак върху очите.

— Добре, мале — отвърна момичето със сведена глава.

Витория взе дряновата тояга зад вратата и се упъти към портата. Вятърът беше утихнал, но времето беше на дъжд, мрачно, с надвиснали облаци.

Замислена, Минодора стана, за да отиде в оградата на добитъка да събуди аргатина. Ала на лицето и се изписа някаква мисъл и усмивка. Тя се помая из къщи, изми съдините и помете трохите около оджака. От тъмната дупка на тавана се подаде едно сиво котенце с кръгли очички, загледа я и е тъничко мяукане си поиска порцията мляко. Минодора сложи до трохите една очукана гаванка и сипа в нея няколко капки мляко. Котарачето скочи гъвкаво върху оджака, мина по поличката, слезе и зализа с розовото си езиче.

Девойката се движеше из къщи с озарени от мисъл очи и си кроеше свой план. Майка й ще се забави доста, зер има както винаги да върши и други работи. През това време тя може да прати Митря да повика Женика, момчето на даскала. Харесваше й как бързо пише и я поглежда дяволито е черните си като маслинки очи. Учено момче е Женика; учи в гимназията в Яш, в четвърти клас е; даскалът иска да го прави доктор. Носи си и мастилото, и листовете, когато идва и сяда на масата пред огледалото. Първо поглежда в огледалото муцуната и перчема си, после се обръща, втренчил в нея очи, и чака с перото в ръка.

Намислила си е тя вече какво ще каже в писмото си до Гица Топор и как ще го каже. Научила е едни хубави думи, които ще му харесат. И сега гледа котарачето и си ги шепне:

„Взех перото да ти пиша, мъката си да опиша на туй малко листице с много любов от сърце; как си със здравето да знам, че от всичко то най-скъпото е нам.“ Има още и други неща. На края трябва да пише така: „Тъжно се покланям пред тебе, аз, Минодора Липан.“

Харесваше и Женика, синът на господин Миронеску, защото пише хубаво и не се мае. Перото му скърца по хартията, после й чете писмото и се усмихва. Други писари в селото имат обичай да слагат свои думи. Тогава писмото става тяхно, а тя иска да прати свое, нейно си писмо.

— Искаш ли още мляко? — пита тя котарачето.

— Искам — отвръща то тъничко.

Минодора му наля още мъничко, след това затананика някаква песен, излезе навън и отиде да събуди заспалия в кожуха си Митря, аргатина.