Михаил Садовяну
Секирата (11)

XI

Щом жената на Липан тръгна по обратния път, времето се намръщи. Вятърът се обърна и задуха от север. Спря и размразяването. Мъгли потулиха светлината. Витория и синът и яздеха мълчаливо. Вятърът духаше в гърба им, над главите им се носеха бързо тънки облаци. Те сякаш пътуваха из някаква нова страна. Не можеха да познаят тоя край, който бяха видели предния ден.

Конете тропаха с подковите на дядо Прикоп по замръзналата грапава земя. Безлюдни бяха пътищата и пътеките. Напразно прозорците на кръчмите показваха гевречета, нанизани по гърлата на бутилки с разноцветни напитки. И те изглеждаха запустели и унили. Но това щеше да трае кратко време, защото пълната победа на слънцето не можеше да закъснее.

Всичко като че ли беше застинало в някакво очакване. Когато пак потекат надолу разтопените ледове, ще донесат нова вест. Тъй си тълкуваше Витория този променен изглед.

В началото на последната Дорна, в която влязоха, беше кръчмата, както му е редът. Слязоха от конете, оставиха ги един до друг, без да ги връзват и без да им дадат зоб.

Иззад тезгяха се надигна една жена, като се мъчеше да потули с ръка сънливата си прозявка. Витория поръча една гарафа вино и поиска и трета чаша. Кръчмарката постави третата чаша до другите две. Поговориха за времето, за храната на добитъка. Макар и сънлива, но като жена, пък и кръчмарка отгоре на това, тя не пропусна да зададе обичайните въпроси.

— Откъде идете?

— Идем от Ватра Дорней.

— И къде отивате?

— Отиваме нататък, надолу.

Витория се поколеба, после призна:

— Отивам да диря един длъжник.

— Тъй ли?

— Да. Думата е за едни овце, които тази есен, по Архангеловден, са минали оттук на зимуване.

— Аха! — рече жената безучастно.

— Не спряха ли тука при тебе да починат?

— Може и да са спрели.

— Става дума за едно стадо от триста овце. И стопаните им били трима, на коне. Единият яздел черен кон.

— Не си спомням. Може да са минали, когато не съм била в къщи. Ходих при една от дъщерите си, омъжена чак в Шарул Дорней.

— Ами мъжът ти не е ли тук? Може той да знае.

— Няма го. Сега той отиде там. Хайде, много приказки се изприказваха за една чаша вино — кисело приключи разговора кръчмарката.

Когато възсядаха конете, Витория каза доста високо, за да я чуе кръчмарката вътре.

— Вижда се, че това място не е за почивка.

— А за какво е? — отвърна остро кръчмарката и бързо подаде навън само главата си.

— Тук човек само надниква и отминава — додаде със свити устни жената на Липан.

Кръчмарката се почувствува отровена от тая обида. Излезе на прага и изруга. Витория дори не се обърна. Даваше си вид, че не е чула, ала кипеше от яд. Желаеше да види мъртъв и заровен пред очите й този първи неин враг.

Вървяха до другия край на селото, без да разменят дума. Когато да излязат от селото, планинката сви юздата на коня си.

— Пак ли ще спираме и ще говорим? — попита колебливо Георгица.

— Пак. Какво искаш да правим, щом такава ми е работата?

Тая кръчма имаше широк двор и се виждаше, че мнозина са отсядали тук. Кръчмарят, побелял, слабичък човек със смугло лице и остър поглед, не изглеждаше неприветлив.

— Защо тъй скоро се връщате? — запита той. — Видях ви вчера, като минахте.

Витория го изгледа внимателно и се заокайва:

— Какво да правя, добри човече? Връщам се. Тръгнала съм да оправям объркани работи. Виждам, че ако те попитам за нещо, ще си спомниш.

— Да видим. Попитай ме. Ето виното, което поръчахте, ето и чашите. Но смятам, че трябва да пиеш ти първа, защото ти питаш. И ако мога да ти помогна с нещо, тогава ще пия и аз.

— Не ме притеснявай тъй, човече — каза Витория кротко. — Да те пази господ от ядовете, дето аз ги имам.

— Ако не кажеш каква ти е болката, не мога ти помогна.

Жената разправи за стадото от триста овце и тримата селяни на коне.

Кръчмарят си спомни много добре. Лицето на планинката се поразведри. Наистина по Архангеловден спряло там на ливадата, по в дола, такова стадо, за каквото говорела тя. Когато овчарите отишли към кръчмата, пристигнали и стопаните, които идвали след тях. Били трима на брой. Да, да! Единият бил на черен кон с бяла дамга на главата и с пепеляв калпак. Той поръчал ракията и почерпил овчарите. Поръчал отделно четвърт ракия за себе си и за другите двама. Тъй като в кръчмата бил и отец Василе, поканил и него да се почерпят. Отец Василе не се възпротивил, като видял, че са добри хора, и кръчмарят сложил за него стол на тяхната маса. След като се почерпили с още четвърт ракия, на мъжа с пепелявия калпак му хрумнало да поиска свещеникът да прочете молитва за стадото му, да свети вода и да го поръси.

— Хареса ми туй. И отец Василе прати да му донесат от къщи поша с патрахила, молитвеника и другите свещени потреби. Благослови хубаво стадото да стигне по живо, по здраво там, където ще зимува, и напролет да се наплоди. Този с пепелявия калпак извади пари от кемера си и плати, а отец Василе остана много доволен. По-късно станаха и рекоха да тръгват.

— Кой рече?

— Тоя с пепелявия калпак. Негови били две трети от овцете, а ония двамата имали една трета. Чух ги, като говореха и пресмятаха колко ще им струва зимуването. Ония казваха, че овцете щели добре да прекарат там. Ала забравих да ви кажа, че преди да възседне коня си, тоя с пепелявия калпак се сети, че има още едно задължение. Поиска ми парче хляб и нахрани той сам кучето, което водеше със себе си. И туй ми хареса. Платиха честно и почтено, каквото имаха да плащат, и си тръгнаха.

— Казваш, че другарите му били добри хора, дружелюбни?

— Добри и дружелюбни. Единият беше по-дребен и черничък като мене. Другият, по-едър и по-як, се смееше високо и често. Горната му устна беше разцепена като на заек. На него най-много му харесваше пиенето. Много не хортуваше. Смееше се и пиеше. Майстор на приказка беше тоя с калпака.

— С пепелявия калпак ли?

— Той.

— Ох, знам го — изпъшка жената. — Зарад него бия тоя път.

— Значи, той ти е мъж?

— Да, мъж ми е.

— И си тръгнала да го търсиш?

— Какво да сторя? Щом той не ме търси, тръгнах аз него да търся.

— Търси го добре, белким го намериш там, дето е заседнал по за дълго… — усмихна се кръчмарят.

Витория кимна с глава, преструвайки се, че се усмихва, и потисна болката, която прониза сърцето й. Извърна глава, бръкна в пазвата си, извади поша и развърза възела, за да плати виното.

Възседнаха конете и Георгица се обърна към кръчмаря:

— Остани си със здраве, господин Маковей, и да ти даде бог добро!

— Да сте живи и здрави! Да намерите туй, което сте загубили!

— Ти пък! — измърмори жената към сина си. — Отде знаеш, че се казва Маковей?

— Как да не зная, като пише на фирмата му над вратата? Думитру Маковей.

— Виждам, че всички сте учени и много знаете. Само аз съм проста.

Момъкът премълча. Понякога майка му му дотягаше.

Планинката чувствуваше голяма тревога в себе си, ала усещаше и голяма сила. Тъй като господ по настояване на света Ана й беше дал първите просветления и първото добро упътване, врече се да запали свещи и да занесе дарове на манастира „Бистрица“. Вятърът изотзад я буташе все надолу. Виждаше, че Георгица е уморен и гладен, ала се преструваше, че твърде не забелязва. Забърза колкото можеше към Палтиниш, после към Дърмокса, след туй към Брощени. Само когато видя, че кончетата са капнали от умора, се смили и реши да починат зарад тях. Сега нейният поглед се разпалваше, докато очите на момъка гледаха уморено. Конете хрупаха доволни ечемика, завирайки муцуните си дълбоко в окачената зад ушите им торба, разтърсваха глави, пръхтяха и чакаха да ги напоят, за да се влее в тях силата на земната твърд. Момъкът беше почнал да спи по-малко и лицето му се беше удължило.

— Тъй по ти прилича — уверяваше го майка му с горчива усмивка.

— И на туй ще се сложи край… — рече Георгица.

— Мамино учено момче! — отвърна майката. — Вижда се, че умът ти е в книгите и буквите. По-добре ще е да е в главата ти. Яж здравата и се засили, не толкова за себе си, колкото за секирата.

— Вярно, майко, ама аз не разбирам едно нещо: защо сме тръгнали ние да търсим, а не оставим тази работа на ония, на които им се плаща за това! Че държавата си има ред, има и полиция и съдии.

Витория подхвърли отговора си презрително:

— Какво имам аз с тях? Аз си гледам моята тревога. Прави както аз казвам.

— Ще правя както казваш — съгласи се Георгица. — Ала ще намерим ли?

— Какво?

— Ще намерим ли баща ми?

— Ще го намерим. Сега вече бъди сигурен.

И наистина следата се налучкваше от знак на знак, тоест от кръчма на кръчма. Понякога сякаш се губеше, но малко по-нататък пак се появяваше. Там, където кръчмарите биваха вятърничави хора, не можеше нищо да се узнае от онова, което се бе случило преди четиринайсет седмици — като че ли някой жест, поглед или дума биха могли да бъдат погребани завинаги. Те не си спомняха, както не си спомня камъкът, край който си минал и си го докоснал. Но ето че по-нататък пепелявият калпак се появяваше отново, запазен ясно в паметта на някой друг човек. Другаде пък образът на човека с пепелявия калпак биваше смътен, а изпъкваше тоя на човека с разцепената горна устна, който говорел малко, много се смеел и здраво пиел. Третият преминаваше като сянка в спомените им, без да са забелязали какъв е нито в лице, нито в тяло.

Така Витория чу верни думи в големия хан в Брощени. Овцете минали и поели към устието на река Нягра, към Бистрица и вдигали облаци прах. Един шишкав кехая яхнал едно от натоварените магаренца, за да пести силите си. От дисагите на едно друго осле подавали главички три новородени кученца, а старата кучка вървяла до тях край нозете на ослето. Децата стояли край пътя и ги гледали. После се появили тримата конници. Спрели точно пред хана и изпили по канче вино, без да слизат от конете си. Едно момче им изнесло канчетата. Стопанинът на хана, стар, порядъчен немец, излязъл на прага.

— Хубаво вино, добре стопанисвано и добре изстудено — казал конникът с пепелявия калпак на другите двама. — Да знаете, че този стар немец е баща за друмниците.

Тези думи били още пресни в паметта на стария немец и той ги каза на Витория и на Георгица.

Жената го слушаше с удоволствие, замислена дълбоко и загледана в далечината.

И в Борка си опомниха за тримата друмници на коне. Оттук стадото изоставило река Бистрица и поело наляво. Сега Витория отново тръгваше по съвсем непознат край, чиито села и планини никога не беше чувала. Преспаха както обикновено в едно село на име Сабаса и чуха и там за овцете и за конниците. После поеха нагоре по един лъкатушен път, изрязан в скалите, който се изкачваше до орлови пущинаци. Местността приличаше на снежна ледена пустиня, а вятърът тук, горе, беше така силен и плътен, та човек можеше да подпре гръб на него. Оттам надалеч към река Молдова се виждаха огрени от слънцето места. А планината с лъкатушния път и каменни мостове над пропастите се казвала Стънишоара. Тези обяснения даваше на Витория момчето на кръчмаря от Сабаса, което бе наела за водач.

На върха, закрити от един окат, под така наречения Италиански кръст, спряха на завет, да си отдъхнат конете, и се заслушаха във воя на вятъра из урвите и в шумоленето на боровете. „Към това слънце, дето блести по водите на Молдова, е отишъл Некифор Липан — мислеше си Витория. — И той се е спрял тук и е гледал надалече.“

Слизането по отъпкания път и замръзналите поточета стана по-бързо и спряха чак отвъд село Суха на края на планината, дето почваше долината.

— Тук държи кръчма господин Йоргу Василиу… — осведоми ги момчето от Сабаса. — Вие останете тук да починете, а аз ще се върна. Баща ми заръча да се върна до довечера.

— Кажи на господин Тома, че му благодаря — каза Витория. — Може да даде господ да спра пак някога у вас и да бъда по-малко кахърна от сега. Ето, Никулайеш, и парите, които обещах и на теб. И кажи на майка си, че ние ще вървим все напред и ще слезем към река Молдова и към град Фълтичени. Вижда се, че оттам ще трябва да вървим още по-нататък чак до Прут, в Ботошанския край.

— Благодаря и аз — отвърна Никулайеш.

И пое нагоре, яхнал неоседланата кореместа кобила, покрита само с едно рунтаво халище. Беше облечен с кожух, препасан с въже, и с голям калпак на главата.

Георгица се смееше и го гледаше, като се отдалечава.

Витория отиде веднага в кръчмата на господин Йоргу Василиу. Тук щяха да спрат за по-дълго, да си отпочинат и да се нахранят.

Господин Йоргу Василиу изглеждаше улегнал човек, носеше очила и пишеше в един тефтер. Косата на темето му беше окапала, което за планинката значеше, че е много учен. С възкъсите си дебели ръце той оправи на корема синята си престилка. Тъй че обичаше не само да пише, обичаше и чистотата. От двете страни на дъсчените рафтове, по които на гъсто бяха наредени шишета, имаше рафтове и чекмеджета, натъпкани с всички земни лакомства.

Кръчмарят извади от една бъчва хубава скумрия, като я държеше с пръсти за опашката, положи я на парче чиста хартия и я постави на добре изтърканата масичка. Донесе топло хлебче и от едно буренце напълни с пенлива бира-две високи чаши.

„Хубаво нещо е бирата, когато си уморен и гладен“ — помисли си жената. Георгица не беше свикнал с това питие. Вкуси и бутна чашата настрана. Стори му се, че е почнала да се вгорчава.

Господин Йоргу Василиу се движеше леко с плъстените си пантофи и отговаряше благоприличие на всеки въпрос. Сами бяха, нямаше други мющерии в кръчмата. Слънцето грееше полегато в прозорците. Беше минало един час от пладне и на Витория й се струваше, че вятърът е спрял. Като се увери в това, тя се разтревожи. Все пак върна се към своите задължения.

Подобно на опитен и изкусен майстор тя докара думата до своята работа.

Като установи годината и месеца, като съпостави внимателно думите на жената с вписаното в тефтера му, кръчмарят размишлява продължително и намери в паметта си точно онова, което се искаше от него да знае, а именно, че в еди-кой си ден, през еди-кой си месец са минали оттук овце.

„Добре, тогава ще вървим по-нататък…“ — мислеше си Георгица.

Ала Витория не можеше да се задоволи само с такъв отговор. Трябваше да й стане ясно всичко около стопаните на овцете. Разбира се, първо са минали овцете с овчарите, с домакинството, кучетата, ослите и след това са минали и стопаните.

— Така е — съгласи се господин Василиу, след като се замисли дълбоко. — След това дойдоха и стопаните.

— Първо са спрели да починат овчарите и овцете. Овчарите са чакали господарите си.

— Не! — поклати глава господин Василиу. — Овчарите взеха пътем по един хляб и отминаха напред.

— И подир тях пристигнаха господарите им, нали тъй? Яздеха на коне.

— Точно тъй, пристигнаха подир тях, на коне, както казваш. Слязоха от конете и двамата и им дадох да хапнат, както и на вас дадох: скумрия, хляб и бира. У мене тия неща са от първо качество. Отдавна свикнах да ги доставям, откакто италианците работеха горе на шосето и мостовете.

— Не бяха двама — каза спокойно Витория. — Трима бяха.

— Не, двама бяха.

Витория премигна от мрака, който се спусна в нея. Господин Йоргу Василиу повтори твърдението си. Планинката разсъждаваше и чакаше, като че ли мракът в душата й щеше да се разсее. Сега добре виждаше, че вятърът наистина е спрял. Беше паднал долу, в ниското, и беше занемял и той. Знакът беше явен. Нямаше да върви по-нататък. Трябваше да се върне назад. Ни най-малко не се съмняваше, че Некифор не е бил един от двамата. Не бе стигнал дотук; дотук не бе останало нищо от него.

— Двама бяха, нали? — попита тя внимателно и спокойно. — Единият беше висок и с цепната горна устна като на заек, а другият дребен и черничък.

— Точно тъй — потвърди господин Василиу. — Те бяха. Струва ми се, че познавам тия хора. Тукашни са. Някъде от долината. На тоя с устната дори му казват Заека. А не, на другия, на дребния му викат Заека. Отидоха подир овцете.

— И не знаеш ли дали се върнаха?

— След като са настанили овцете да зимуват, трябва да са се върнали. Другият се казва Калистрат Богза.

— Кой е Калистрат?

— Тоя с цепнатата устна. Казвам ти, че бяха двамина. Сега виждам, че и имената им зная. Ти защо разправяш, че били трима?

— Приказвам си тъй — промълви жената с присвити очи. — Сега разбирам, че са били толкоз, колкото казваш.

Мракът в нея почваше да просветва. В Сабаса са били трима. Тук, в Суха, сред планината Стънишоара, Некифор го е нямало вече. Нагоре ли се е възнесъл? Долу ли е паднал? Тук между Сабаса и Суха трябваше да намери тя ключа на истината. И не й се струваше мъчно, тъй като Калистрат Богза и неговият другар можеха да бъдат намерени в домовете им или в долината вдясно, или в долината вляво. От тях най-напред трябваше да разбере дали Липан се е възнесъл към слънцето, или е заплувал по някоя река…

Господ ще да е запазил дирите му. Тя е длъжна да се върне и да ги намери. Света Ана й даде знак, като спря вятъра и го върна на небето.