Михаил Садовяну
Секирата (8)

VIII

По едно време евреинът се обади зад тях:

— Както виждам, невясто, на дълъг път си тръгнала.

Георгица продължи напред, а Витория дръпна юздите на коня и се изравни с шейната. Както яздеше от дясната страна на шейната, тя попита, без да поглежда търговеца:

— Ти отде знаеш? Разправи ли ти нещо господин Йордан?

— Нужно ли е да ми разправя? Искам да ти кажа, че пътят ти няма да е толкова дълъг, колкото ще има да криволичи. Да предположим, че искаш да отидеш в Дорна да намериш мъжа си. Това не е толкоз мъчно. Качваш се на шейната, синът ти или някой друг мъж кара конете и те завежда в Дорна. Сега, дордето има сняг, пътищата са лесни. Или още по-лесно: прескачаш до Пятра, качваш се на влака и готово.

— Има право търговецът — потвърди с глава Георгица, като гледаше напред.

— Защо да имам право? — засмя се господин Давид. — Съвсем нямам право. Да речем, че тръгнете с шепната. След три дни ще се размрази. Какво ще правите тогава? А може би ще трябва да вървите и край стръмнини, по места, дето е имало егреци. С шейната не можеш се оправи, още повече като почнат пороищата. А с коня можеш да минеш. Значи, ти си тръгнала с намерение да се бавиш, да дириш, да ходиш и тук, и там. Виждам, че на момчето му се иска с влак да пътува. Но във влака човек все едно, че е без крака, ням и кьорав. Аз, преди да стигна Дорна, искам да спра по хановете или при някои хора в селата. Да видя, да чуя нещо. Некифор Липан може и да не е стигнал до Дорна.

Жената слушаше замислена.

— Значи, господин Йордан ти е казал какво диря.

— Каза ми в писмото, че имате хубава стока за продан, че ти трябват пари, за да намериш мъжа си. Снощи чух в кръчмата, като говореха и селяните. Ама те се шегуваха, както се шегуват хората. Казваха, че Некифор избягал от жена си и че когато си го хванела, щяла си да го натикаш в тюрмата. Приказки! Когато се събрахте твоите и неговите роднини, да видите какво и що е, кой ти даде тоз съвет да чакаш толкова време?

— Ох, господин Давид — въздъхна планинката, — ние нямаме рода тук в Магура. Напуснали сме нашите краища още на младини и тук си свихме гнездо. И братята на Некифор са овчари. Доколкото съм чувала, една зима те били стигнали с овцете си до Крим. Настанили се там на богати пасища до морето. Щели, казват, да се върнат подир петнайсет години само с мулетата, натоварени с тулуми с пари. Аз братя нямам; сестрите ми останаха оттатък, зад другите планини, и не сме се ни видели, ни чули вече. Старите и те измряха. Тъй че тук живеем само ние и децата ни. А съвет ми даде малкото акъл, с който ме е надарил господ. Закъснях много, дорде чаках. Какво можех да направя?

— Така е — съгласи се търговецът. — И сега смяташ, че е загинал някъде.

— Защо тъй мислиш?

— Ами защото си тръгнала да го дириш. Ако не беше тъй, както си чакала досега, можеше да чакаш и от сега нататък.

— И туй е вярно. Ала аз не мислех, че разбойниците може да са го нападнали, преди да е стигнал там. Носеше у себе си пари, както и аз сега нося. Не го беше страх и ходеше и нощя. Аз смятам да ходя само от изгрев до залез-слънце и да не оставам сама по пътя, повечето да имам дружина. На света има зли хора, ала има и свестни. Тази нощ господ ми изпрати един горски звяр, за да ми покаже двама от злите хора. За парите ми са ламтели, както ви разправих в кръчмата. Разбрах и туй, че господин Йордан е от свестните хора, не е бил барабан, че парите са в отец Данила.

— Хм! — рече Георгица, като се смееше в себе си.

— Слушай, невясто — поде отново търговецът, като се усмихна и сви дясното си око. С отвореното око гледаше встрани, а показалеца на дясната си ръка беше вдигнал към свитото око. — Слушай. Не си бъркай ума с такива мисли. Твоят мъж не е мъртъв, нито е на път, нито пък е в Дорна.

Жената едва не извика от радост.

— Знаеш ли нещо?

— Не, не зная.

Тя сведе глава.

— Не мога да зная, защото не съм бил с него. Но като стоя и размишлявам като човек, ще ти кажа, че всичко на света си има име, глас и знак. Тук вляво на баира се виждат седем къщи от греди и шиндри, покрити със сняг. И от седем комина излиза дим. Те не викат, ала колкото за казване, казват нещо. Първо, казват едно число: седем. Второ, казват, че е зима, че стопаните седят до оджака и приготвят мамалигата и пръжките. Ако от един от оджаците не излизаше дим, той щеше друго да казва. Значи, всичко на този свят показва нещо. Ти чула ли си някога да не се разбере за някое убийство и труп да не излезе наяве? Орлите и враните налитат на леша и сочат къде лежи убит от разбойници човек. Ако пък е удавен, водата го изхвърля на брега. Ако е хвърлен в кладенец, ще дойде сушаво време и тоз, който погледне в кладенеца, ще види да стърчат нозете на убития. Ако е заровен, вълк ще го изрови. Значи, всяко нещо говори. Господ е наредил тъй да бъде. От уста на уста всичко стига там, където трябва, и се знае. Братята на Некифор Липан, както казваш, стигнали до Крим. Все едно, че са умрели. И все пак има вест от тях. От твоя мъж няма вест, защото се потайва нейде. Ако беше загинал, щеше да се узнае. Още нещо ще ти кажа аз: ти трябва да вярваш, че е жив, за да имаш сили да го търсиш.

Жената поклати глава и сви устни малко презрително.

— От всичко туй, дето ми казваш, търговецо, раздирам, че искаш да ме утешиш, защото имаш добро сърце. Ала трябва да знаеш, че аз не съм тръгнала току-тъй, на мене ми са дадени знаци и заповеди. Ако е загинал, още повече се полага да го намеря, зер ако е жив, той сам ще се завърне.

— Добре, добре — рече търговецът и шибна конете.

Когато стигнаха Бистрица, слънцето се бе издигнало на пладне и стрехите в село Таркъу капеха и блестяха като гердани от живи манисти. Ала реката беше още покрита със зеленикав лед и по него минаваха шейни, натоварени с пънове и хора, нарамили брадви. Само там, дето се вливаше Таркъу, имаше дупка, в която зодата бълбукаше и блестеше като слънчево гнездо.

На другия бряг на реката спряха, за да си починат животните. Витория и синът й хапнаха край дисагите. Господин Давид се сети, че имал работа при някакъв търговец. Но там, където трябвало да отиде, намерил, изглежда, други двама-трима брадати като него търговци и е останал да си приказват и да се съветват, решейки с пръсти брадите си. Така си мислеше планинката, докато го чакаше и пазеше стоката му. По едно време господин Давид се зададе забързан, като правеше големи крачки из мекия сняг с тежките си ботуши. Сне торбите с ечемик от главите на конете и взе камшика.

— Сега вече можем да тръгваме. Говорих с едни тукашни евреи за световните работи, както си имаме навик. Научих каква е цената на зърнените храни в Галаи, в Хамбург и в Париж. Никой от тях не е ходил в Дорна тази зима. „Какви хора сте вие, та нито един да не отиде в Дорна?“ — „Ето, такива сме ние, от тия, дето не сме ходили в Дорна“ — отвърнаха те. „Добре — викам, — като е тъй, да ви сподоби господ със здрави деца и да ви видя пак след сто години.“ Ала ме почерпиха с чаша хубаво вино, туй не мога да отрека. Тук, на туй място, дето Таркъу се влива в Бистрица, правят най-хубавото вино, от цариградски стафиди.

— Май множко се забави, господин търговецо, пък ний бързаме — осмели се Георгица.

— Имате много време, докато се стопят снеговете и се оттекат ледовете. Ала преди да говорим за всички тези работи, поисках да ми услужат с една роба, за да си направя молитвата. Сега вече тръгваме. Дорде залезе слънцето, ще стигнем Биказ. Ще отседнем у един добър човек, християнин. Имам си аз мои хора. Ще отида при евреи да пийна вино от стафиди и да попитам дали и те не са ходили тази зима в Дорна. Ако и те не са имали там работа, ще ги напсувам вече.

Така вървяха бавно по размекнатия път нагоре покрай Бистрица. Планинката смяташе евреина за човек, „пратен им от провидението“, понеже им беше полезен. Той умееше да говори и се завираше навсякъде.

Преспаха в село Биказ в хана на Доня. Погрижиха се за конете, дадоха им зоб, занесоха дисагите си в една одая и останаха до късно на приказка с кръчмаря и със стопанката му. За тях Некифор Липан беше познат човек.

— Работен и наперен човек — каза ханджията Доня. — Не се скъпи на парите, само да му е всичко по угодата. Отколе не съм го виждал. Трябва да има работа нейде из низината. Или венчава и кръщава у тях на село. Ала щом пукне пролетта, пак ще довтаса.

— Откога не сте го виждали? — попита планинката.

— Че май от множко време, нейде откъм есента. Нагоре отиваше. Добър кон имаше.

Господин Давид намигна леко с дясното си око. Планинката не попита повече нищо.

— Ала защо разпитвате тъй? — заинтересува се Доня.

— Дължи някакви пари на тази жена — отвърна господин Давид.

— Защо не го подирите у дома му, нагоре по Раръу?

— Няма го в къщи; и аз го дирих. Оттам се връщаме сега и ще си бъдем дружина до Калугарени.

— Че де може тогава да го намерите? Щом го няма горе в планината, трябва да е при овцете си по блатата край Прут или Жижия.

— Казват, че се бил спрял в Дорна тази есен, след като минал оттука.

— Може. Щеше да купува там овце от някакви овчари. Ако е намерил там храна за стадото, може и там да е останал.

— Ти знаеш ли нещо? Чул ли си?

— Нищо не съм чул.

Витория въздъхна, потърка леко очите си с длани и оправи шала на главата си.

На другия ден, събота, възседнаха конете и зачакаха търговеца. Той пак закъсня. Изкара шейната си на пътя едва когато напечените от слънцето стрехи зацърцориха.

— Много ще ви се моля, приятели, да не ми се сърдите, че закъснях — заоправдава се той със смях. — То стана поради нашите еврейски пазарлъци с господ. Днес е събота и на нас не ни е разрешено да пътуваме. Може само ако сме по вода, и то само докъдето свършва тази вода. Щом се намираш сред вода, няма накъде. Тъй че господ ни разреши да бъдем пътници по вода. Като знам, че довечера трябва без друго да си бъда в Калугарени, чаках да почне да се топи снегът и стрехите да потекат. Щом потече вода под шейната, мога вече да тръгна. Сега до вкъщи все по вода ще вървя.

Витория се почуди.

— Каква е тая ваша управия? С вашия господ ли приказва?

— Аз не, а един мой отдавнашен роднина. Мойсей му казват. Тъй че ще пътувам по вода до вкъщи, а там моята булиса ще ме посрещне с отворени обятия. Водата си остава вода, а в къщи ще намеря вино и топла гозба. Ще останете да пренощувате у дома, ако ви е угодно, както е оставал и Некифор Липан.

— Както разбирам, много пъти ти е гостувал той.

— Гостувал ми е и ще даде господ пак да ми гостува. Тъй както аз смятам, ти ще се върнеш с него.

Така разговаряха и вървяха; и обедната почивка остана зад тях; после в крайчеца на лявото им око остана да се ниже синкавата сянка на покрития със сняг Чахлъу. Сега там, в огрените от слънцето скатове, мечките подават муцуни от пещерите, сумтят на слънце и кихат. Скоро над старите смърчове ще долетят диви петли, ще кацнат по клоните и ще закълват шишарките. Поточетата са започнали да клокочат другояче, със звук на звънчета, и заприпкаха по скалисти и ледени прагове и ту се скриваха, ту се показваха като видения в дантелени рокли от пяна.

И планинката също като горските животни усети мириса на нова вода. Уморена беше след два дни яздене и се радваше на мисълта за меко легло.

В Калугарени къщичката на евреина беше зад дюкянчето му недалеч от Пятра Теюлуй. Жена му, дебела и бяла еврейка, с разлята гуша, го посрещна радостно, с напевен говор. После облещи очи към планинката, като видя, че измъква иззад седлото късата, хайдушка пушка.

Влязоха в една прекалено затоплена стаичка. Момъкът се нахрани добре, а майката стоя права. После потърси стомничката с вода и пи, да угаси огъня си.

От прозорчето се виждаше в здрача самотната Пятра Теюлуй със снежния си калпак.

— Моят мъж — обърна се тя към домакина — ми разправи веднъж приказката за тази канара.

— Знам я — каза господин Давид. — Приказката разправя, че някога дяволът откъртил една нощ тая канара от върха на Чахлъу и я мъкнал дотук на ръце, за да я тури напреко в Бистрица, да спре водите и да залее наоколо. Но докато летял с канарата в ръце, пропели трети петли. Дяволът се уплашил да не го огрее слънцето, захвърлил канарата и побягнал в тъмните пущинаци. Тъй разправят хората де.

— Щом разправят, трябва да е истина — възрази Георгица.

— Може да е истина, ала не е истина. Или пък дяволът не е имал достатъчно ум. Защо не се е върнал през другата нощ да ритне канарата в Бистрица? Канарата си стои тука от памтивека, още когато не е имало ни хора, ни дяволи. И Некифор Липан, колкото пъти спреше у нас и седнеше до този прозорец, все му се искаше да се качи на канарата и да се закани с брадва на дявола. Винаги се скарвах с него и не го пущах. А той викаше, че искал да вземе там и кофичка с вино, и циганите, свирачите. Ама те, щом чуеха, се изпокриваха зад къщата.

— Наистина такъв беше, сприхав ставаше, когато си пийнеше. Мене ми беше драго, като го виждах такъв куражлия. Никой не можеше да му излезе насреща. Веднъж, когато се връщахме от Пятра, бях трудна с Георгица, насреща ни излязоха едни хора, нацапани със сажди по лицата. Вдигнаха тояги и ни викнаха да оставим парите, които имаме, и храната, която носим. Изскочиха пред нас от сипея на един завой на пътя. Беше по мръкнало. Некифор имаше секира. Току смъкна калпака от главата си, разтърси коси и грабна секирата. И само туй им извика: „Сега ще ви храсна по главите и ще ви изритам в дерето, мърши такива!“ И те се свиха зад едни шубраци и се потулиха. Не се боеше той от разбойници; куражлия беше, не губеше ума и дума. Само ако някой приятел го нападне изневиделица, тъй, отстрани, тогава…

Жената на господин Давид размаха ръце и заразправя нещо на чужд език. Търговецът обясни:

— Жена ми казва, че само така е могъл някой да го убие; иначе не е и могло да бъде. И на нея Некифор й беше много драг.

Витория плъзна очи към еврейката с тънка усмивка.

Домакинята каза още нещо.

— Казва, че когато тази есен минал оттук за Дорна, бил сам, без другар. Вярно е, че аз не го видях. Бях отишъл в града за стока.

Еврейката добави нещо.

— Казва — обясни търговецът, — че стоял много малко. Тръгнал привечер на път.

Витория гледаше през прозореца в мрака и преценяваше казаното.

— Казва, че имал пари в себе си и жена ми го молела да не тръгва; ала той не я послушал и тръгнал.

— Може — каза планинката, изкриви устни и ги стисна силно.

Георгица се беше отпуснал на леглото до печката и беше заспал по гръб. Домакинята пак каза нещо.

— Какво казва?

— Казва, че момчето прилича на баща си.

— Може и да прилича.

Когато остана сама, планинката направи дребни кръстни знаци към вратите и над възглавницата, дето щеше да легне. После седна на едно трикрако столче, обхвана с ръце коленете си и впери мрачен поглед пред себе си. Опитваше се да спре Липан, да обърне лицето му към себе си и да го види добре. Ала той потъваше нейде надълбоко и пролетните води се разливаха над него.

Вън капеха стрехите.

— Некифор — прошепна тя към видението, — кажи ми, не си ли с друга?

Момъкът се размърда и отвори очи.

— Рече ли нещо, мале?

— Нищо не съм рекла — отвърна тя, вперила поглед в прозореца.

Той я гледа известно време, после, грабнат от сладкия сън, затвори клепачи.

Витория съдеше сега мъжа си. Имаше тя да му казва много неща; и му ги казваше, без да мръдне устни. Казваше му ги в себе си със старите си съмнения и страдания. Друг път го беше нападала с истински думи заради мерака му да отбива коня си от пътя и да отсяда при разни жени. Бяха го наковладили пред нея кехаите, смирени хора, с опростени от бога грехове. Ако сега е загинал, беше й останал длъжник за тези усмивки и часове, прекарани при тях.

На Гергьовден се изпълваха девет години, откакто се бе нахвърлила отгоре му като ястреб, очите му щеше да извади, щеше да го удуши. Той я буташе с ръка настрана и се смееше. Тя се разгневи още повече и му напомни за една грозотия и проклетница от село Таркъу: „Там спираш ти и си пилееш парите“ — натякваше му тя с ядни думи и пак налиташе отгоре му. Тогава той първо я удари, после я прегърна и я притисна на гърдите си. Тя млъкна изведнъж, като да бе умряла. Завря лице под мишницата му и като гламава зачака милувките му. Преди седем години я удари зарад една друга. Веднъж зарад едни черни очи, друг път зарад сините очи на една немцойка. Разбираше тя някак, че това за него е едно развлечение, нещо като да изпие чаша вино или да откърши клонче; и че тя беше над всички. Тя имаше над него някаква власт и някаква тайна сила, която Липан не можеше да отгатне. Той се връщаше при нея като при чист извор.

Не можеше да бъде еврейка; нито пък унгарка със зелени очи; той трябва да е загинал някъде.

Повика го още веднъж с цялата си душа и с цялото си сърце, като му прощаваше всичко, ала Некифор Липан не й отговори.

Сутринта в неделя, уморена, със сини кръгове под очите, тя възседна пак коня. Слушаше различните съвети на търговеца, загледана другаде. Трепна и се заслуша внимателно само когато той заговори за сметки и й даваше някакви препоръки за пари.

— Добре, добре ще е — съгласи се тя. — Да ти платя сега за пренощуването, а ти ми развали няколко хиляди, да имам дребни пари подръка, да не се хвърля в очи и да вкарам някого в грях. Ако бяха мои пари — нищо, ще ми ги вземе, и толкоз! Ала това са негови пари.

— Чии пари са?

Тя отговори безмълвно в себе си, само за себе си: „На Липан, на умрелия.“ Взе дребните пари, върза ги в ъгъла на един пош и заби пети в корема на шарения кон.

До село Фаркаша вървяха все по слънчево време. Щом влязоха в селото, внезапно откъм голямата планина задуха студен вятър и докара тъмни облаци и снежна виелица. Когато минаваха пред църквата, не се виждаше вече ни небе, ни земя.

Витория спря коня, слезе и се прекръсти, обърната към светата обител.

— Георгица — рече тя, — това е знак да пренощуваме тук.

И момъкът слезе от коня. Поведоха конете и главниците и тръгнаха да търсят къде да преспят.