Михаил Садовяну
Секирата (14)

XIV

Бързо, без да пролива сълзи, жената се залови за работа. Отдели от влажния и мухлясал товар една вълнена завивка и покри с нея останките на Некифор Липан. Момъкът изглеждаше съвсем замаян. Едва сега разбираше, че там лежи баща му. Плачеше като малко дете със свити очи и обърнати устни. Жената застана права със скръстени под гърдите ръце и заоглежда мястото. Отгоре, от каменния перваз на моста склонът на урвата се спущаше стръмно като на пропаст. Горе се издигаше стената на моста от дялан камък. Оттам до дъното на урвата трябва да имаше около двайсет метра. Тук брегът беше изровен и издълбан и пред него имаше малко равно местенце, обградено от ръбеста скала. След него сипеят слизаше по-надълбоко. Мястото беше толкова тясно, толкова усамотено и прикрито, та само слънцето достигаше до него и го огряваше. Оттук никаква пътека не се изкачваше нагоре, нищо не свързваше урвата с околността. Така му било отредено на Некифор Липан да падне тук като в кладенец, убит и блъснат от душманска ръка. Никой не е могъл да види тая страшна гледка. Хората са минавали безгрижно горе по пътя, пастирите е нямало как да се приближат дотук. Есенното слънце е изгрявало и залязвало над самотния мъртвец и над убития кон. После над труповете им са се изсипвали тъмните есенни дъждове; орлите и гарваните са се трупали на гроздове върху тях; а през нощите зверовете са прииждали от урвите на планината, подпирали са лапи в трупа и са ръфали със зъби. Само това куче е знаело всичко и е бдяло, докато гладът го е прогонил при живите хора. От време на време се е връщало и чакало. След това са завили виелиците, навалял е сняг и е затрупал урвата. Сега по божията воля слънцето я е разчистило и открило и все по същата тая воля кучето, минавайки горе по пътя, е подушило миризмата й и посочи мястото.

Като забеляза, че момъкът още не се е съвзел, тя измери с поглед сипея догоре и обмисли как да се изкатери до пътя горе. Напипваше с краката си вдлъбнатинки да стъпи, протягаше ръце и се хващаше за ръбовете на камъните и така налучка един мъчен и криволичещ път.

— Имам работа горе — извика тя на Георгица. — Ей сега ще се върна.

Горе, от перваза на моста повика кучето:

— Лупу, ела тук!

Овчарското куче се изкачи пъргаво и отиде при нея. Тя му заповяда да стои при конете и да ги пази от минувачите. После потършува из вързопа и със свещ и кибрит в ръка отново се смъкна долу. Запали свещта и я забоде на завет в една вдлъбнатинка на урвата.

Някаква нова сила я изпълваше и бликаше в погледа й и във всичките й движения.

— Георгица — реши тя, — ти ще стоиш тук да пазиш баща си, пък аз ще сляза бързо в Сабаса да съобщя. Ще се върна с каруцата и с господин Тома, за да вземем смъртника, да го закараме в селото и да направим каквото се полага.

— Добре, майко — въздъхна момъкът. — Ще стоя тук, както ми поръчваш.

— Стой, Георгица! Аз няма много да се бавя. Гледай да не угасне свещта.

Пак се изкачи на пътя, възседна коня и тръгна, като остави Лупу да пази другия кон.

Момъкът се загледа в пламъка на свещта, ала едва го виждаше поради блясъка на слънцето, което падаше полегато. Несъзнателно бе седнал настрана почти с гръб към вълнената завивка, която покриваше костите, сухожилията и вещите на баща му. Не можеше да се каже, че го отвращаваха, но откакто се беше родил, не беше виждал такава страшна картина. Вдигна очи, огледа се надалеч и разбра, че се намира в съвсем пусто място, само между скали и урви, под високото небе. Наблизо имаше гора. По дъната на пропастите се белееха още островчета от сняг.

Изведнъж блясъкът на слънцето се премести към върховете на боровете и на планините. С крайчеца на окото си видя, че светлината на свещта нараства в сянката на вдлъбнатината. Наоколо владееше неподвижна тишина, сякаш всичко се беше вкаменило при залязването на слънцето. Стоеше и той неподвижен като всичко наоколо и слушаше биенето на сърцето си. Трепна само когато чу високо в златната светлина гласа на кръстат орел, който изкряска два пъти. Георгица го видя, като летеше плавно. Орелът движеше само главата си, като че ли гледаше него. Чу се друг по-далечен крясък. Орелът отлетя нататък. Небето опустя и скоро свечеряването почна да се сипе като сняг. Момъкът преценяваше сам себе си и се уверяваше, че не се бои; искаше му се само да има край него една жива душа. Кучето обаче беше горе на пътя. Само веднъж беше излаяло. Сега мълчеше. Беше се свечерило. Значи, никакъв пътник не минаваше.

Звездите заблестяха. Задуха лек ветрец.

Чу някакво скимтене на животно в пропастта. Може да му се е сторило. Пареща тревога се надигна и него и прониза цялото му тяло. Скочи на крака и потърси място да се изкачи по следите на майка си. Забивайки нокти и повдигайки се на забитите си в пръстта пети, стигна горе изпотен и задъхан. Конят тихичко изцвили, а кучето дойде при него. Горе на пътя му се стори, че не е толкова тъмно. Щом изгрее месечината, навсякъде ще стане съвсем светло. И долу в урвата ще стане светло. Там завитият с покривката мъртвец се е изправил и чака последната благословия и молитвите, които не са му били четени.

Наведе ухо и се ослуша. Едва се усещаше някакво полъхване. Струваше му се, че чува дебнещи стъпки по сипея и някакво шумолене наоколо. В слуха му заклокочиха далечни поточета. Късно, на светлината на месечината прелетяха непознати птици. Планинските дебри оживяха от пролетните води. Тайнственият живот простираше своите мостове над пропастите на смъртта. Кръвта и плътта на Некифор Липан, превърнати в стъпки, в летене на птици и птичи зов, се връщаха в него. Ала момъкът не схващаше нищо. Той усещаше само страха, който проникваше в него от земята, затова почна да разговаря с кучето и с коня, като им отправяше безсмислени думи. За да минава времето по-лесно, потърси торбата с ечемик и я окачи на ушите на коня. След това си постла, легна и се зави. Едва дочуваше вече нощните шумове и тялото му се отпущаше, капнало за сън, когато Лупу се разлая към дола.

Георгица скочи и удари челото си в торбата, окачена на главата на коня. Извика уплашено: „Кой е?“ Никой не му отговори. Само кучето се разлая отново. Когато кучето се умири, в тишината на нощта момъкът чу трополенето на каруца, което отекваше като камбана.

Чу и гласове наблизо. Позна гласа на господин Тома. Не само кръчмарят идваше с Витория Липан, а и кметът, и един стражар. Спряха, разпрегнаха кобилата и запалиха огън от съчки до парапета на моста.

— Гори ли свещта, Георгица? — попита Витория.

— Смятам, че гори… — отвърна неуверено момъкът.

— Как може, сине, да не разбираш този твой дълг! Слез да видиш. Ето, вземи и този фенер с кръст, донесох го от църквата. Запали свещта в него и го закрепи добре до главата на баща си. Не можем да го вдигнем днес, а може и утре да не можем. Ще стоим на бдение, колкото трябва. Уговорих с отец Тудораке да дойде тук да прочете молитви.

— Ама защо да не можем да го вдигнем? — мрачно възрази Георгица.

— Не можем, защото те си имали ред.

— Кои те?

— Властта. Трябвало всичко да си стои тъй, както си е, докато дойдели помощник-префектът, когото видяхме във Фаркаша, докторът и господин прокурорът.

— Че защо ще идват? Какво имат те с нас?

— С нас те нямат нищо, имат работа с мъртвия, да видят кое как е. Да разберат и те, че наистина е бил убит и да почнат да дирят злосторниците. Аз първо викнах да ме оставят на мира да си прибера човека и да си го погреба, както му е редът. Ала господин Тома, който е тук, ме посъветва да ги послушам, иначе съдиите щели да ни пъхнат в затвора. Като видях каква е работата, се съгласих. Какво да правя? Щели да си свършат работата както е по закона и после щели да ми дадат смъртника. Подир туй нито те ще имат нещо с мене, нито аз с тях.

— Не е така, невясто! — намеси се недоволен господин Тома. — Че те не го правят от лошотия. Такъв е редът, за да могат да намерят убиеца.

— Не се сърди, господин Тома, ала как ще могат да намерят злосторника, като гледат някакви кокали?

— Не е само туй. И ти ще кажеш каквото знаеш и в какво се усъмняваш.

— Аз?! — учуди се планинката и погледна изкосо другите, които бяха дошли с нея от Сабаса. Замълча и закри устата си с ръка. После добави кротко: — Много ти благодаря, господин Тома, за помощта, ала бъди добър да пратиш утре с каруцата свещеника, както те помолих. Ще ти платя колкото кажеш и ще смятам помощта ти за благодеяние. Турни в каруцата и двадесет хляба, две кила маслини, десет скумрии и пет шишета вино по една ока. Запиши и туй в тефтера си при другото, което донесохме сега с нас. Всеки, който благоволи да дойде тук или да бди при смъртника, да го почерпя с чашка вино и да му подам хляб с нещо, за да помене. И сега каня господин кмета и стражаря. Георгица, извади от сеното в каруцата на господин Тома едно шише и го донеси тук при огъня.

Хората се зарадваха и през блясъка на пламъците весело се усмихнаха към жената. Витория им наля ракия и всички пиха от една и съща чаша, като не забравяха да споменат покойника. Особено много харесаха на Витория думите на господин Тома:

— Нека бог прости на Некифор Липан всички грехове, волни и неволни, и да благоволи да му даде поне отсега нататък мир в гроба.

При тия думи Витория сметна за редно да порони сълзи. Преди да отпие, капна на земята няколко капки за мъртвеца. Това тя правеше вече отдавна, откакто беше получила уверение за истината.

Момъкът сне фенера в урвата. Другите останаха при огъня да чакат съмването, като от време на време се черпеха. После слязоха и те да се уверят и да видят Липан.

Господин Тома се върна със стражаря в селото. По поръка на Витория нае кон и втори път прати човек при господин помощник-префекта Настасе Балмез с молба да благоволи и изпълни колкото се може по-бързо наредбите на властта, защото жената на убития го молела със сълзи на очи и щяла да плати всички разноски.

През деня свещеникът си направи труда да изкачи баира сред бутилките вино и хлябовете и трудно слезе в урвата, макар Витория да беше наела човек да издълбае стъпала. Светиня му беше стар и шкембест и с мъка можа да изпълни дълга си. Той надяна патрахила, поглади бялата си брада, отвори молитвеника и зачете старите слова. Навремени спираше, за да си отдъхне. Вдовицата отметна малко завивката, за да може умрелият да чува и да гледа небето с черните дупки на черепа си. Хора от селото, както и пътници от другаде бяха дошли, привлечени не толкова от обреда, колкото от помена за умрелия. Жените си разправяха една на друга какво се бе случило и за чудене беше как новините отвъд планината, по въздуха или по земята, бяха стигнали дотук и се разправяше, че убийците били някакви стопани на овце от този край.

Витория слушаше внимателно какво казваха и реши, че непременно трябва да отиде при приятелката си, да я покани на погребението и да научи какво още се говори и какво още се е подразбрало. Дори й стана драго, като си помисли, че там има кой да рови и да узнава.

Представителите на властта можаха да дойдат едва на третия ден. Витория стоеше полуобърната към тях и слушаше, искаше да чуе какво могат да кажат тези хора, които не познаваха Некифор Липан. Те откриха костите, погледнаха ги, единият от тях разгледа черепа; после писаха на лист какво са видели и разбрали. Планинката беше засегната най-много от това, че нито един от тях не се прекръсти и не изрече нито една християнска дума за успокоение на душата на Некифор.

Господин помощник-префектът Анастасе Балмез се сети, че е виждал планинката.

— Този ли е твоят мъж, когото търсеше?

— Този е, господине — отвърна планинката.

— Както се вижда, станало е тъй, както аз подозирах още тогава. Твоят мъж е бил убит и ограбен.

— Да, господине — каза кротко Витория, — ала в чантата му се намериха малко пари и кемерът му не беше откопчан от него.

— Тогава трябва да го е убил някой негов враг.

— Как да повярвам такова нещо, господине, щом той е пътувал от Дорна дотук с приятели?

И Витория помисли, че трябва да каже каквото знае. Че след като купил овцете в Дорна, Некифор дошъл тук с двама другари и приятели, които и сега живеели отвъд Стънишоара в едно селище, дето се казвало Дой Мери. Тези негови приятели разправяли, че купили овцете на Липан и му броили парите. След като му дали парите, туй станало горе на планината, Липан се бил върнал и си тръгнал за вкъщи. Вижда се, че тогава някой, който е бил там, когато е ставала продажбата и му броили парите, е тръгнал подире му и го е убил. Измъкнал му е само парите за овцете. Иначе и не е можело да бъде, смятала Витория, защото тъй казвали двамата приятели на мъртвия, Калистрат Богза и Илие Куцуй. Значи, Липан не е бил сложил парите от продажбата при другите пари, които са му били останали, а ги е носил в ръка. Злосторникът го е убил и му е измъкнал парите от ръката. Защото, като го е ударил, Липан е паднал в урвата заедно с коня си. Да е слязъл след него, трудно било за вярване, защото и кучето е било там, а то е щяло да се бори за господаря си. За да обере убития, този, който го е убил, е трябвало да убие и кучето. Ала кучето тя е намерила живо. Оставало сега да се види кой е бил този чужд човек, който е видял, че Липан е получил пари. Доколкото тя разбрала, стопаните не си спомняли кой може да е бил този чужд човек. Пък ако властта ги притиснела, те ще признаят и ще го посочат. В същото време щели, разбира се, да докажат купуването на овцете с квитанцията, която Липан им е написал на върха на планината, макар там да нямало никаква канцелария, а вятърът не носел с вихрите си нито мастило, нито пера за писане. Квитанцията за купуването на овцете била в чантата на Липан, не у тях; ала щом те казвали, че били платили и неговата част от овцете и му били броили парите пред свидетел, кой смеел да каже, че не е така?

Вярно било, че този свят, виждало се, бил пълен с приказки и лъжи, и отвъд планината хората говорели, че цялата тази работа не била чиста, ала тя не можела да набеди никого, тъй като била уверена, че господ в края на краищата ще изкара истината наяве.

— Невясто — каза господин Анастасе Балмез, като изкриви устни презрително, — от това, което казваш, аз не мога да разбера нищо. Имало ли е свидетел, когато е станала продажбата?

— Не зная, няма откъде да зная, господин помощник-префект; ти ще ги питаш и стопаните ще ти отговорят.

— Добре, ние знаем какво да правим и ще ги питаме. Но ти знаеш ли нещо за този свидетел? Откъде го измъкна?

— Аз не съм го измъкнала отникъде, господин помощник-префект; ала трябва да е имало. Щом не е имало никакъв чужд човек, когото можем да теглим под отговорност, тогава нека приятелите му да отговарят.

— Господ да те разбере, невясто. Да не би да подозираш приятелите му Калистрат Богза и Илие Куцуй?

— Опазил ме господ! Аз никого не подозирам. Те ще ви кажат и сами ще обяснят, като добри стопани, каквито са. До Борка са вървели тримата подир овцете. Оттатък, отвъд планината хората видели само двамата. Третият е бил вече изяден от орлите и вълците, както се вижда. Нека те кажат, кой го е ударил със секира, защото и това се вижда по черепа му. Аз няма откъде да зная; още по-малко вие; нека те кажат, да посочат свидетеля, който е бил там, когато са броили парите.

— Какъв свидетел бе, невясто? Какво постоянно ми говориш за свидетел?

— Говоря и аз тъй, с моя прост акъл.

— Остави свидетеля! Мой дълг е да притисна здраво ония двамата. Колкото и хитри да са, мен не могат ме излъга. По-тежки случаи съм разкривал аз.

Витория повдигна рамене и сви устни.

— Вие ще направите, господин помощник-префект, както смятате за най-добре; само ми разрешете да заровя мъжа си, да го погреба, както си е християнският обичай. И ви се моля да пишете и на овчарите.

— На кои овчари?

— На Липановите овчари, които са били с овцете му. Те не може да не знаят за продажбата, ако наистина е имало продажба.

— Нима ти мислиш, че не е имало продажба? И че ония двамата са го убили, за да вземат овцете?

— Не съм казала такова нещо, господине. Казах да пишете на овчарите. Господарят им не ги е оставил току-така, без да им плати платата и да ги почерпи, както си е старият обичай.

— Права си. Ще ги питаме. Аз мисля, невясто, че няма да е зле да дойдеш с мене, да бъдеш там, когато повикам Богза и Куцуй.

— Ще дойда, защо да не дойда? — съгласи се Витория. — Имам там и работа с една моя приятелка, жената на един търговец. Искам да поканя и нея да дойде, когато пренасяме костите в село, за да ги положим на покой в земята. Редно е да поканя и стопаните с жените им.

— Как може такова нещо? Аз отивам да ги разпитвам, а ти ще ги каниш на погребение?

— Че защо да не ги поканя? Ще ги поканя и на погребението, и на софрата като всички християни. Аз нямам нищо с тях. Господ още не ми ги е посочил. Хората могат да говорят какво ли не; жената на Куцуй може да разправя, че Богза сънувал лоши сънища и говорел насън. Вие, като човек на властта, можете да ги разпитате; ала аз какво друго мога да сторя, освен да погреба мъжа си и да изпълня дълга си към мъртвеца? И тях ще поканя; защо да не ги поканя? Каня и вас, ако приемате. Като че ли тъй няма да са пред очите ви?

Господин Анастасе Балмез кимна с глава и се замисли. Жената пак беше права; ала неговото достойнство не му позволяваше да признае. Едно тайно и внимателно разследване му се представяше като най-добър начин за залавяне на убийците. Без съмнение двамата стопани няма да могат да откажат да дойдат на погребението в Сабаса. Това ще бъде, както се казва в правото, очна ставка с трупа на жертвата. Опита се да го обясни на жената. Сега най-после му се стори, че я е разбрал и намери, че е много хитра и потайна. Витория не можеше да знае какво значи очна ставка, ала прие с усмивка решението на властта, като си мислеше, че няма да е зле и този господинчо с остър калпак да бъде замесен в мълвата, в догадките и отровните сплетни, които нарастваха като снежна топка в другата долина, в Суха. Колкото важен господин и надут да беше той, тя и госпожа Мария можеха да го купят и продадат и да го разиграват, както си искат, и него, и докторите, заедно с Богза и Куцуй с жените им.

Когато хората на властта привършиха разследването, Витория дръпна пак завивката върху костите и смени свещта във фенера. В същото време тя въздишаше и тихичко оплакваше мъртвеца, ала с крайчеца на окото си следеше всички тези чужди хора в черни дрехи и надаваше ухо към всичко, което се казваше и шепнеше.