Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (52)

Петдесет и първа глава

Училище „Ол Сейнтс“

Понеделник, 1:32 ч.

Светкавица след светкавица раздираха небето, превръщайки нощта в ослепителна бяла мрежа върху черен фон. Гръмотевиците ги следваха незабавно, неспирни експлозии, които разтърсваха мрака. Дъждът се изливаше, сякаш настъпва краят на света.

— Да! — засмя се на глас Лейн, когато пазачите изтърчаха да се скрият на сухо. — Вали! Накарай онези глупаци да се скрият!

Понеже най-близкият позволен подслон беше в едно друго бунгало на петдесет метра разстояние, сега той нямаше да се притеснява, че някой от пазачите наднича през прозореца и се чуди какво прави Лейн под чаршафа или заключен в банята.

Още няколко секунди момчето се наслаждаваше на бурята, която мокреше лицето му, на дивия й и сладък вкус.

Като вкуса на свободата.

После затвори прозорците, дръпна завесите и занесе компютъра си в банята, където можеше да се скрие и където имаше контакт. Най-малко му се искаше да свърши батерията точно когато е успял да отвори файла.

„Ако успея да пробия защитата му.

Не, когато пробия. Справял съм се и с по-сложни системи за сигурност.“

Но тогава беше по-малък. Не вярваше в смъртта. Мисълта за смъртта и пазачите пречеха на концентрацията му.

Пи Джи Пи всъщност се оказа доста добра програма. Първият примерен ключ, с който си поигра, не го доведе до нищо. Все едно си блъскаше главата в каменна стена. Изключи компютъра, включи го отново и опита пак. И пак. И пак.

Цигареният дим, шегите и закачките от отворените прозорци не му помагаха. Но сега единственото, с което разполагаше, беше свободата на бурята и самият компютър, в чиято компания се чувстваше спокоен.

С него се оправяше добре. Компютърът не му напомняше постоянно, че ще умре в дванайсет и половина на обед.