Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (49)

Четиридесет и осма глава

I-5, посока юг

Понеделник, 00:35 ч.

Грейс седеше с глава на облегалката и гледаше летящите и в двете посоки коли — стоманена река, която започваше от едната граница и свършваше при другата.

Фароу не беше опитал да заприказва Грейс. Тя не беше опитала да говори с него. Нямаше какво да се каже.

Бащата се намираше в безопасност под федерална охрана, а синът очакваше да бъде екзекутиран заради греховете на баща си.

— Следят ли ни? — попита Грейс накрая.

— Засега не.

— Фактът, че караш със сто и шейсет дали има нещо общо с това?

— Със сто и петдесет и не съм най-бързата кола на пътя.

Сякаш за да докаже това, един лексус се изстреля вдясно от тях, следван от някаква трошка с номера от Баха Калифорния.

Фароу погледна огледалата за обратно виждане.

— Когато занесе компютъра на Лейн, знаеше ли?

Грейс замръзна.

— Ти как мислиш?

— Не си знаела.

Тя се засмя кратко и горчиво.

— Сигурно трябва да благодаря за доверието ти.

— Всъщност Тед трябва да бъде благодарен, че в къщата имаше свидетели. Ти щеше да го нарежеш на късове с парче от счупеното стъкло.

— И ти не беше особено мил с него.

— Опитвах се да измисля каква смърт му подхожда най-добре.

Грейс хвърли кос поглед към Фароу.

— И?

— Още се колебая. — Фароу се усмихна мрачно. — Но независимо от всичко, ще се държа като джентълмен. Обещавам ти да получиш първия килограм от месото му.

Грейс се усмихна, макар да не й беше никак весело.

„Какво ще правя с теб, Джо?“

Тя не разбра, че е изрекла думите на глас, докато Джо не отвърна:

— Питай ме утре.

Смехът й прозвуча като ридание.

Той погледна часовника на таблото. Стийл щеше да кацне най-късно до един час. Поне щеше да има къде да остави Грейс в безопасност, преди да поеме пак на юг.

— Мислиш ли, че Лейн знае нещо за този файл? — попита Фароу.

— Никога не ми е споменавал, че Тед държи някакви файлове в неговия компютър.

— Ще попитам Лейн, когато му се обадя. Ако той успее да направи безжична връзка, мога да изтегля файла направо през сателитния телефон.

— Лейн знае всичко за безжичните мрежи и 3G мобилните телефони и още куп неща, от които аз си нямам и представа.

— Определено бих искал да видя това, което според Тед е неговата гаранция, че няма да влезе в затвора.

— Каква работа може да ти свърши?

— Не мога да кажа, преди да го видя, но имам идея какво може да представлява. Мисля, че файлът е точно това — списък на банкови преводи, които банка „Сан Марко“ е правила за Ектор, Карлос и останалите наркотрафиканти.

— Но това ще инкриминира Тед. Защо би разкрил такава информация?

— Ако той заведе федералните при двайсет или петдесет или не знам колко милиона долара, те ще ги конфискуват, ще потупат Тед по рамото и ще го пуснат на свобода.

— Но…

— Такава сума пари може да плати заплатите на много федерални специални части — продължи Фароу.

— По думите ти излиза, че правоохранителната система е едно печелившо звено на американската администрация — въздъхна уморено Грейс. — Мислех, че това е специалитет само на Мексико.

Фароу сви рамене.

— Правителствата се състоят от хора. Някои хора са по-добри от други и всички си имат цена. Понякога, както става обичайно в Мексико, бюрократите и политиците забогатяват директно. Други прекарват парите през политическите партии или дори бюрократичните машини. Всичко се свежда до пари и власт и нищо повече, дори и в Америка.

— Но…

— Нали чу какво каза Тед, пазареше се с адвоката си и шерифите каква сума може да осигури политическо решение на неговия огромен, личен проблем със закона. Ако това не е корупция, кое е? — попита Фароу.

— Ако вярваш в това, защо изобщо се опитваш да промениш нещо?

— Заради обикновените хора. Отделните хора като Лейн. Ако мога да предпазя някой от тях, това ми стига.

Мълчанието се проточи.

В продължение на километри.

Вече виждаха хеликоптерите, които кръжаха над границата, когато Грейс каза с горчивина:

— От сиво по-сиво.

Фароу не отговори. Нямаше нужда.

— Значи една богата змия като Тед с връзки сред политиците може да говори направо с политиците, назначени в Министерството на правосъдието — каза Грейс. — Той ги убеждава, че е в интерес на всички да му позволят да плати неофициално глоба от няколко десетки милиона и после да се прибере необезпокояван в бърлогата си.

— Не очаквай от мен да харесвам това положение — отвърна Фароу. — Но и не искай да се преструвам, че то не се случва.

— Няма. Като се добави хитрото извъртане на фактите от някой адвокат като Стърджис, Тед може в крайна сметка дори да се окаже уважаван гражданин, проявил безкористен акт на гражданска доблест. Ако Стърджис е достатъчно добър, може дори да се стигне дотам — президентът да удостои Тед с медал за заслуги.

— Да — съгласи се Фароу, все по-ядосан. — А той вече е решил, че може да прежали и двама ви с Лейн или поне да ви изхвърли от системата.

— Аз мога да живея и без съдийския си пост — или въобще без всеки пост.

Фароу бързо я погледна. Нямаше сълзи, мръщене, само категорична решителност.

„Единственото нещо, без което не мога да живея, е синът ми.“

— Тед няма да може да обясни вземането на Лейн за заложник — каза тя яростно. — Няма да му позволя.

— Думите ми няма да ти харесат — каза Фароу, — но трябва да го кажа. Тед и Стърджис вече са доста напреднали в замисъла си да изкарат теб лъжлива уличница, а Лейн — наркоман и двойкаджия, който се е забъркал в някаква каша в Мексико.

Тя рязко си пое дъх.

— Лейн няма да умре като заложник — каза Фароу. Думите му прозвучаха още по-ужасно заради спокойния глас, с който ги изрече. — Вероятно ще бъде смърт от свръхдоза наркотик. Ако Ектор не забие иглата в ръката на момчето, Стърджис ще се погрижи да „намерят“ спринцовката до трупа му на плажа.

— Спри!

— Опитвам се. Но с Тед, който се е снабдил с адвокат и федерална защита, ние сме се хванали за хлъзгавия край на едно много вмирисано въже. Хората с власт, били те политици или престъпници, не обичат свободните електрони. Свободните електрони смущават големия ярък плазмен екран на реалността, която се рекламира всеки ден в телевизионните новини.

Грейс погледна към Фароу. На примигващите жълтеникави лампи на магистралата той приличаше на една от индианските погребални маски, които беше видяла в бунгалото на Лейн.

— Не е толкова лесно да се погребе истината — каза тя.

— По-лесно е. Залови някой помияр с няколко кила кокаин и виж как кариерата ти ще се изстреля във висините. Намери доказателства, уличаващи някой от най-видните политически кланове в Мексико, и гледай как с кариерата ти е свършено. Не е важно да се прави наистина нещо по проблема с наркотиците, важно е да изглежда, че се прави нещо.

Фароу сви без предупреждение по една отбивка от магистралата и подкара бързо по поредица все по-тесни пътища. Спря на паркинга на летище Браун Фийлд, точно когато един хеликоптер се откъсна от пистата и се отправи към Спринг Кениън, за да пречи на потока от незаконни емигранти, който нито американските, нито мексиканските политици искаха да спрат.

Просто изглеждаше, че ги спират.

— Следиха ли ни? — попита Грейс.

— Време е да се обадим на Лейн — каза единствено Фароу.