Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (50)

Четиридесет и девета глава

Училище „Ол Сейнтс“

Понеделник, 1:00 ч.

През прозореца на Лейн нахлу цигарен дим заедно с повеите топъл влажен въздух от бурята, която наближаваше все повече брега.

„Затова се потя.

От горещината, не от страх.“

Но потта му беше студена.

В паузите между виковете на вятъра и вълните отвън нахлуваха мъжки гласове, мирис на горящ тютюн и още нещо, нещо, което Лейн не можеше да определи. Ако единият пазач не пушеше в момента, другият задължително беше с цигара в уста.

Намираха се на по-малко от два метра от леглото на Лейн.

„Ако мама се обади сега — помисли си Лейн трескаво, — те ще разберат.“

Но нямаше нищо друго, което Лейн да искаше или от което да се нуждаеше повече, от това да чуе гласа на майка си и да се увери, че не е напълно сам.

Сателитният телефон под възглавницата му завибрира. Той веднага се скри под чаршафа, за да не го виждат отвън. Натисна бутона за връзка.

И не каза нищо.

— Фароу е — каза тихо мъжки глас. — Ако ме чуваш, но не можеш да отговориш, духни в микрофона. Веднъж за „да“.

Лейн въздъхна в слушалката.

В другия край на линията сърцето на Фароу подскочи от облекчение.

— Браво! Добре ли си?

Лейн отново издиша в слушалката. Веднъж.

— Има ли някой в стаята с теб? — попита Фароу.

Лейн духна два пъти, после прошепна:

— Чакай.

— Колкото трябва — съгласи се Фароу.

Плувнал в пот, Лейн лежеше под чаршафа, стиснал телефона толкова силно, че ръката го заболя от напрежението.

Гласовете на пазачите заглъхнаха. Очевидно бяха тръгнали на поредната обиколка около бунгалото.

— Добре — каза Лейн тихо. — Тръгнаха. Обикновено им трябват две-три минути да се върнат до прозореца ми.

— Нещо промени ли се, откакто си тръгнахме?

— Не — отвърна Лейн толкова тихо, че едва се чуваше. — Отец Рафаел дойде да ме види. Каза, че според него нещата ще се оправят. Да му имам ли доверие?

— Докато не открием още малко информация, го третирай като неизвестна величина — отвърна Фароу. — Но ако нещата се прецакат, използвай собствената си преценка. Той може да се окаже най-добрият избор, с който разполагаш. Разбираш ли?

— Да. Мама с теб ли е? — Въпросът бе колеблив.

— Тук е — увери го Фароу предпазливо. Не искаше момчето да рухне от разговора по телефона. Нито пък Грейс.

— Добре — каза Лейн. — Просто исках тя да знае, че съм добре. Тя много се тревожи за мен.

Фароу се усмихна, въпреки че в гърлото му беше заседнала буца.

— Имаш ли достъп до един файл, наречен „Плаза“, в твоя компютър?

— Това е файлът на татко — отвърна Лейн, станал внезапно подозрителен. — Той ми го повери.

Това бе единственото нещо, свързващо Лейн с баща му през годините — синът показваше на баща си как да използва компютър.

— Знам — каза Фароу. — Той ни обясни за него.

— Видели сте татко? — Лейн едва не повиши глас. — Тази вечер ли? Той ще дойде ли да ме вземе преди… — „Ектор да ме убие“ — … крайния срок?

Фароу се зачуди откъде Лейн беше научил, но реши, че това няма значение. Важното беше Лейн да не се паникьоса.

— Тед се появи в Ломас Санта Фе, в ранчото — каза Фароу предпазливо. — Търсеше компютъра ти. Трябваше му файлът „Плаза“.

Лейн се ослуша за пазачите, но не чу нищо, освен вятъра и вълните.

— И?

Седнал в джипа, Фароу се зачуди какво да му каже. „Как да обясниш на едно дете какъв егоист и боклук е баща му?“

— Нямам достатъчно време да ти обясня всичко — отвърна Фароу спокойно. — Вярваш ли ми, или искаш да го чуеш от майка си?

Преди Лейн да отговори, Грейс се наведе към слушалката и каза:

— Отговори на Фароу, ако можеш. Моля те. Това е единственият начин да ти помогнем.

Очите на Лейн се напълниха със сълзи, като чу колко притеснена е майка му. Преглътна с усилие.

— Добре.

— Файлът голям ли е? — попита Фароу.

— Не, но е криптиран.

— Как?

— Знаеш ли какво е Пи Джи Пи?

— Програма за криптиране — отвърна Фароу.

— Да, аз му показах как да я използва. Той сам си въведе ключа. Аз не го знам.

„По дяволите!“

Но Фароу каза само:

— Значи не можеш да прочетеш файла.

Лейн затвори очи, изпотен още повече. Гласът на майка му беше казал повече от думите й.

— Моля те, не се ядосвай. Това е файлът на татко. Той ме помоли да го пазя. Аз отговарям нищо да не му се случи.

— А сега аз искам да предадеш доверието на баща си?

— Не знам кое е редно. Ако е на татко и той има нужда от него…

Фароу изруга наум, но не притисна Лейн. Нито поиска Грейс да се намеси. На Лейн му беше достатъчно трудно и без да се чувства разкъсан между двамата си родители.

— Уважавам това, което казваш — каза Фароу, — но докато не разбера какво точно има във файла, не мога да ти кажа защо е толкова важен. Само знам, че този файл е единствената възможност да те измъкнем от „Ол Сейнтс“.

— Ами татко? Той няма ли да дойде да ме вземе?

— Съжалявам.

Настъпи тишина сякаш за цяла вечност.

Накрая Лейн си пое несигурно дъх, после още веднъж. Третия път вдиша уверено.

— Значи или трябва да предам татко, или да умра? Това ли ми казваш?

— Казвам, че баща ти изобщо не е трябвало да записва този файл в компютъра на сина си. Изобщо не е трябвало да записва сина си в „Ол Сейнтс“. Изобщо не е трябвало да се замесва с мръсния бизнес на Ектор Ривас Осуна.

Лейн отвори широко очи. Той знаеше кой е Ектор.

Всички в Северно Мексико знаеха кой е Ектор.

— Да не казваш, че татко е престъпник? — почти прошепна Лейн.

— Така смятам — отговори Фароу, — но не мога да го докажа, докато не видя онзи файл. Батерията на сателитния телефон ще издържи ли достатъчно дълго да изпратиш файла на майка си?

— Не. Аз ще го декриптирам. После… ами… после…

„Ще знам нещо, което не искам да знам.“

Но ако не го научеше, щеше да умре след по-малко от дванайсет часа.

— Лейн? — обади се Фароу.

Лейн се хвана за това, което знаеше, и се вкопчи в него като в спасително въже.

— Пи Джи Пи е стара програма. Достатъчно добра е, но не е страхотна. Имам някои примерни ключове и един приятел хакер ми беше казал за една слабост в защитата й. Може да успея да се промъкна вътре.

Фароу си пое дълбоко дъх.

— Можеш ли да го направиш с това, с което разполагаш в училището?

— Разбира се. Само че ми трябва време.

— Ами пазачите?

— „Свинските кожички“ си мислят, че се крия под чаршафа, за да се пипам. Това им се струва много смешно.

Фароу прехапа устни, за да не излее яда си.

— Действай, синко. Как е батерията на телефона?

Чу се приглушен звук, после момчето отговори:

— Остава около една четвърт.

— Изключи го. Пести я за още едно обаждане след четири часа. Освен ако ситуацията не се промени драстично — в такъв случай се обади веднага. Искаш ли да чуеш за момент майка си?

— Само… й кажи, че я обичам. Ако чуя гласа й, ще…

— Добре, разбирам. Тя също те обича. Също и баща ти.

— Тогава защо не дойде да ме прибере?

„Защото е прекалено зает да спасява собствения си задник“ — помисли си Фароу, но каза само:

— Пази се.

Лейн прекъсна връзката, изключи телефона и пак го скри под възглавницата.

Гласовете нахлуха през прозореца. Пазачите се смееха и обсъждаха залозите, които бяха направили за това как Ектор ще убие Лейн.

Засега никой не беше заложил пари на проста екзекуция.